Марк Твен
Животът по Мисисипи (12)

Глава XII
Измерване на водните дълбочини

Когато реката спаднеше съвсем и параходът се нуждаеше от всяка капка вода, а под дъното останеха само няколко инча, както в ония години се случваше често, лоцманът трябваше да бъде крайно предпазлив. Налагаше се да сондираме най-лошите места всеки път, когато минавахме по тях.

Измерването става така: Параходът спира до брега точно пред плитчината, лоцманът, който не е на вахта, взема помощника си или кормчията и заедно с отбрана група (понякога и един от помощник-капитаните) потеглят с ял — ако корабът не притежава редкия разкош, специална „сондажна лодка“ — да търсят най-добрата вода. Дежурният лоцман следи движението им с далекоглед, като понякога насочва колегата си с параходната сирена, което означава: „Опитай по-нагоре“ или „Опитай по-надолу“, защото водната повърхност, също като картина с маслени бои, е по-изразителна и понятна, когато се гледа по-отдалеч. До сирена обаче се стига рядко, обикновено — ако излезе вятър и разбърка важните бръчици по водната повърхност. Щом ялът стигне плитчината, намалява скорост и лоцманът започва да измерва дълбочината с дълъг прът, някъде към десет-дванайсет фута, а кормчията върти румпела под командите: „Още надясно“, „Завий наляво!“ или „Право напред… Поддържай този курс!“.

Когато измерванията покажат, че наносът приближава, се дава командата: „Спри!“ Тогава престават да гребат и ялът се понася по течението. Следващата команда е: „Приготви шамандурата!“ Щом лодката достигне гребена, лоцманът подава команда: „Спусни шамандурата!“ и тя се озовава във водата. Ако лоцманът не е доволен, отново сондира наоколо и намери ли по-добра вода от едната или от другата страна, премества шамандурата на новото място. Когато най-сетне реши, че всичко е наред, дава друга команда и екипажът вдига греблата право нагоре, в равна линия. Обаждането на корабната сирена показва, че сигналът е забелязан, и тогава моряците от лодката наблягат на греблата, изравняват яла с шамандурата. Параходът се приближава бавно и предпазливо, с нос към шамандурата, набира сили за предстоящата битка и в критичния момент дава пълна пара, застъргва дъното и през шамандурата и пясъка навлиза в дълбоки води. Но може и да не успее, може да се удари в дъното и да се разтресе. Тогава му се налага да се позабави няколко часа или няколко дни, докато се пребори с плитчината.

Понякога шамандура не се поставя, само ялът кара отпред, търсейки най-добрата вода, и параходът го следва. Често сондирането се превръща в забавно и вълнуващо преживяване, особено в някой прекрасен летен ден или в бурна нощ. Зиме обаче студът и опасностите убиват почти цялото удоволствие от преживяването.

Шамандурата представлява обикновено дъска, дълга четири-пет фута, изправена отвесно — нещо като училищна скамейка, на която е махнат единият крак. Закотвя се на най-плиткото място с въже и тежък камък. Без напречната дъска течението би потопило шамандурата под водата. Нощем отгоре се прикрепва книжен фенер със свещ, който се вижда от миля и повече малка блещукаща искрица сред непрогледната пустош.

Нищо не може да изпълни с по-голям възторг помощник-лоцмана от възможността да излезе на сондиране. Това е същинско приключение, често и опасно, затова пък неповторимо и мъжествено, докато седиш горд на кърмовата седалка и управляваш бързия ял. Прекрасно е ликуващото подскачане на лодката, докато старите, опитни моряци гребат от все сърце и душа, приятно е да наблюдаваш бликащия поток бяла пяна изпод носа; вълните напевно шумят и какво трепетно вълнение буди през лятото шеметният бяг на лодката по живите простори, когато безброй вълнички танцуват на слънцето! Освен това чиракът получава неповторимата възможност да издава заповеди, защото лоцманът често казва само: „Обърни!“ и поверява останалото на своя ученик, който само това и чака, за да извика колкото може по-строго: „Спри десните гребла! Наблегни на левите! По-живо, момчета!“ На всичкото отгоре ученикът знае, че очите на пътниците денем жадно следят движенията на яла, а нощем същите погледи са вперени във фенера, който плавно се отдалечава и чезне в далечината.

По време на едно пътуване хубаво шестнадесетгодишно момиче прекарваше по цял ден в кормилната ни рубка заедно с чичо си и леля си. Влюбих се в него. Влюби се в нея и ученикът на мистър Торнбърг, Том Г. Дотогава с него бяхме близки приятели, но започнахме бързо да охладняваме един към друг. Разказах на момичето много от моите приключения по реката, като от разказите ми излезе, че съм, кажи-речи, герой. Том също се опита да мине за герой и донякъде успя, но с цената на доста голямо разкрасяване. И тъй като добродетелта сама по себе си е предимство, аз взех преднина в съперничеството. Точно тогава се случи едно събитие, което ми обещаваше още по-благоприятни перспективи: лоцманите решиха да сондират дъното при двадесет и първа миля. Това щеше да стане към девет или десет часа вечерта, когато пътниците още не са си легнали, на смяна щеше да е мистър Торнбърг, следователно се падаше на моя шеф да извърши сондирането. Разполагахме с прекрасна лодка за измерване с дванадесет гребла — дълга, спретната, изящна и бърза като хрътка, седалките за гребците бяха тапицирани. Един от помощник-капитаните винаги тръгваше с нея, за да предава командите до екипажа ѝ, защото на нашия параход много се държеше на стила.

Спряхме до брега над двайсет и първа миля и се приготвихме. Случила се бе противна черна нощ и реката бе толкова широка точно на това място, че несвикнали очи за нищо на света не биха различили отсрещния бряг. Пътниците любопитно и тревожно ни оглеждаха, всичко се развиваше сравнително добре. Когато претичах през машинното, облечен живописно в непромокаеми дрехи, срещнах Том и не можах да се въздържа да не му подхвърля високопарно:

— Не се ли радваш, че няма да ходиш на сондиране в такава нощ?

Без да спира, Том бързо се извърна и ми рече:

— Щом толкова се фукаш, върви сам да си търсиш лота. Бях тръгнал за него, но сега по-скоро ще отида в ада, отколкото да ти слугувам.

— Кой иска да ми слугуваш? Не съм казвал такова нещо. Пък и лотът си е в лодката.

— Няма го там. Нали го боядисаха наскоро и от два дена съхне върху покрива на дамските каюти.

Втурнах се обратно и скоро вече се смесих с тълпата взиращи се неспокойни дами. В този миг отекна командата:

— Тръгвайте, момчета!

Вдигнах поглед и видях как стройната лодка бързо се отдалечава, на руля стърчи Том, а до него моят шеф стиска измервателния лот, който стана повод така да ме преметнат. Тогава младото момиче се обади:

— О, ужасно е да излезеш с малка лодка в нощ като тази! Мислите ли, че има някаква опасност?

По-добре с нож да ме беше пробола! Отдалечих се, побеснял от злоба, и отидох да помагам в кормилната рубка. Лека-полека фенерът на лодката се изгуби в далечината и след малко бледо пламъче замъждука върху водата на миля от парахода. Мистър Торнбърг потвърди със сирената, че сме ги видели, и последва лодката. Изминахме известно разстояние, после намалихме ход и предпазливо продължихме към искрата. Изведнъж мистър Торнбърг възкликна:

— Хей, фенерът на шамандурата угасна!

И спря машините. Миг-два по-късно той добави:

— Ха, ето че пак светна!

Той пусна машините отново и позвъни на мерачите да бъдат готови. Водата постепенно спадаше, но после пак взе да става дълбоко! Мистър Торнбърг измърмори:

— Хм, не мога да разбера какво става. Май шамандурата се е откъснала от котвата. Изглежда ми доста вляво. И все пак най-безопасно е да минем през нея.

И така, обгърнати от плътен мрак, ние продължихме да пълзим към светлинката. Тъкмо когато носът ни щеше да връхлети върху нея, мистър Торнбърг грабна въжето на камбаната, заудря припряно тревога и изкрещя:

— Господи, това е лодката!

Внезапен хор от викове на ужас долетя някъде изотдолу. Настъпи пауза… Сетне се чу стържене и трясък. Мистър Торнбърг извика:

— О! Гребното колело смля лодката на трески! Тичай! Виж дали не е убит някой!

Само за миг се намерих на главната палуба. Шефът ми, третият помощник-капитан и почти всички останали бяха горе и невредими. Усетили опасността твърде късно, за да се отдалечат, а когато над главите им надвиснала сянката на парахода, вече знаели какво да правят — по заповед на моя шеф веднага скочили и се хванали за предпазния кожух на колелото, откъдето ги изтеглиха на борда. В следния миг колелото подхванало яла откъм кърмата и го нацепило на парчета. Липсваха двама моряци и юнгата Том — мълвата се понесе по парахода като стихиен пожар. Пътниците и жените, и мъжете — се струпаха отпред, разтревожени и пребледнели си разказваха с ужасени гласове за покъртителната случка. Чувах ги да повтарят час по час: „Горките моряци! Клетото момче!“

В това време спуснаха друг ял, за да издирят изчезналите. Някъде отляво се дочу слаб вик. А ялът вече се беше отдалечил в обратната посока. Половината от пътниците се втурнаха да окуражават плувеца с одобрителни викове, другите завикаха на яла да се върне. От виковете ставаше ясно, че плувецът се приближава, но някои се обадиха, че гласът все повече отслабвал. После хората се притиснаха към перилата на долната палуба при машинното отделение, надвесиха се над водата и се втренчиха в мрака, като след всеки отслабващ зов се разнасяше същото вайкане: „Ах, клетият младеж! Наистина ли няма как да го спасим?“

Но виковете не престанаха, идваха все по-отблизо и скоро гласът изрече смело:

— Сам ще се справя! Хвърлете ми въже!

Какъв бодър възглас посрещна тези думи! Старшият помощник застана в светлината на факлите с навито въже в ръка и моряците се струпаха около него. В следващия миг лицето на плувеца се появи в кръга светлина и след още миг той бе изтеглен на борда, отпаднал и мокър до кости, сред нестихващите приветствия. Това бе онзи нехранимайко Том.

Хората от яла претърсиха навсякъде, но не откриха следа от двамата моряци. Вероятно не са могли да се уловят за скарата, търколили са се под колелото и то ги е убило на място. Том изобщо не беше скачал да се хваща за кожуха, а се гмурнал в реката и се проврял под колелото. Това не беше кой знае какво, и аз можех да го направя със същата лекота, и се похвалих пред пътниците. Но никой не ми обърна внимание — всички се възхищаваха на „подвига“ на онова магаре, като че ли беше сторил нещо нечувано. Момичето не можеше да се нарадва на жалкия „герой“ до края на пътуването, но мен малко ме беше грижа. И без това вече я мразех.

Причината да сметнем фенера на лодката за светлинката на шамандурата бе чакането, както ми обясни шефът. След като поставили шамандурата, той се отдръпнал малко с лодката да я наблюдава, докато решил, че вече е здраво закрепена. После заел позиция на сто ярда под нея и малко встрани от курса на парахода, обърнал носа на лодката срещу течението и зачакал. По някое време се заприказвал с помощник-капитана и вдигнал очи едва когато параходът бил навлязъл в плитчината. Шамандурата никаква не се виждала, но той предположил, че параходът вече е преминал над нея, и продължил разговора си. Параходът наближавал все повече, но така и трябвало да бъде — да дойде съвсем наблизо, за да ги изтеглят по-лесно на борда. До последния момент очаквал корабът леко да завие, сетне като светкавица му проблеснала мисълта, че кормчията е взел фенера на лодката за светлината на шамандурата и параходът ще ги премаже. В същия миг извикал: „Готови!… Хващайте се за защитния кожух!“ И в миг всички скочили.