Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Life on the Mississippi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
raglub (2014 г.)

Издание:

Марк Твен. Животът по Мисисипи

Американска. Първо издание

Редактор: Ирина Васева

Редактор на издателството: Красимир Мирчев

Художестен редактор: Камен Стоянов

Технически редактор: Петко Узунов

Коректори: Мария Енчева, Теодора Кръстева

Художник: Виктор Паунов, 1985 г.

Издателство Профиздат, 1985 г.

Дадена за набор на 10.VII.1985 г. Формат 32/84/108

Печатни коли 28 Издателски коли 23.52 УИК 23,66

Издателски № 82 (1082)

ЛГ VI КОД 26/95366/22512/5557–133–85

Подписана за печат м. октомври 1985 г.

Излязла от печат м. ноември 1985 г.

ДП „Г. Димитров“ — Ямбол

Цена 2.84 лв.

История

  1. — Добавяне

Глава II
Реката и нейните изследователи

zhivotyt_po_misisipi_lula_i_kryst.png

Ласал лично измолил от негово величество няколко привилегии, които Луи XIV, с присъщата му грандомания, великодушно дарил. Основната привилегия била правото да изследва нашир и длъж, да строи фортове, да завладява цели континенти, които да поднася в дар на краля, като поема разноските за своя сметка, а в замяна получавал някоя и друга изгода — например монопол върху бизоновите кожи. Ласал изразходвал не една година и почти всичките си пари в опасни и трудни пътешествия между Монреал и построения от него форт на река Илинойс, едва след това му се удало да организира достатъчно добра експедиция и да тръгне към Мисисипи.

А междувременно щастието се оказало по-благосклонно към някои други. В 1673 година търговецът Жолие[1] и свещеникът Маркет[2] прекосили цялата страна и достигнали брега на Мисисипи. Прекосили големите езера и от Зеления залив продължили с канутата си по реките Фокс и Уисконсин. В деня на Непорочното зачатие Маркет тържествено се заклел, че ако светата Дева му помогне да достигне голямата река, ще назове реката в нейна чест: Зачатие. И удържал на думата си. В онези години всички експедиции били придружавани от цяла гвардия духовни лица. Де Сото водел двадесет и четирима свещеници. И Ласал тръгнал с неколцина божи служители. Експедициите често страдали от недостиг на храна и облекло, но винаги имали всичко необходимо за отслужване на литургия и, както се говори в един премъдър летопис от онова време, били готови във всеки миг да „покажат на диваците що значи ад“.

На 17 юни 1673 година лодките на Жолие и Маркет и на петимата им подчинени стигнали до мястото, където река Уисконсин се влива в Мисисипи. Мистър Паркман[3] описва събитието така: „На пътя им се изпречил широк и бърз поток сред високи върхове, обрасли с гъсти гори.“ И продължава: „Те обърнали на юг и загребали надолу по реката, чиято горда самота била нарушена за пръв път от човешко присъствие.“

Една голяма риба се блъснала в кануто на Маркет и здравата го изплашила, при това с основание, защото индианците го били предупредили, че замисленото пътешествие е безразсъдно, дори гибелно, тъй като в реката живеел демон, „чийто рев отеква надалеч и той непременно ще ви завлече в своята бездна“. С очите си съм виждал такава риба в Мисисипи — беше по-дълга от шест фута и тежеше двеста и петдесет фунта, — та ако рибата на Маркет е била със същите размери, той с пълно право е можел да предположи, че е попаднал на ревящия демон на реката.

„Най-сетне се появили и бизони, цели стада, излезли на паша в обширните прерии, които по онова време се простирали от двете страни на реката.“ И Маркет описва свирепия и глуповат вид на старите самци, втренчени в неканените гости, а очите им едва се различавали под гъстата сплъстена козина.

Пътешествениците напредвали съвсем предпазливо:

„През нощта слизали на брега и кладели огън, за да си приготвят вечеря, после го загасвали, качвали се пак в лодките и се отдалечавали по реката, изминавали известно разстояние и хвърляли котва, като оставяли някой да бди до сутринта.“

Това се повтаряло дни и нощи наред и цели две седмици жив човек не видели. По онова време крайбрежието било съвсем безлюдно — такова е и сега в по-голямата си част.

Но един ден, към края на втората седмица, по тинята на западния бряг забелязали човешки следи — нещо като историята с Робинзон Крузо, която разтърсва читателя подобно на електрически ток, стигне ли това място в романа. Нашите пътешественици били предупредени, че индианците край реката са свирепи и безмилостни като самия речен демон и унищожават всички пришълци, без да чакат да бъдат предизвикани, но въпреки това Жолие и Маркет се впуснали по брега да разберат чии са следите. Скоро наистина разбрали чии са и били посрещнати гостоприемно и любезно (доколкото може да се нарече любезно едно посрещане, при което индианският вожд съблича всичко от себе си, за да се представи в най-добрия си вид, а после те гощават пребогато с каша, та и с кучешко месо, като ти ги тикат направо в устата с пръсти). Сутринта вождът заедно с шестстотин мъже от племето изпроводил французите до реката и се простил с тях най-дружелюбно.

Върху скалите, които се издигат над днешния град Олтън, пътешествениците открили груби, но изумителни индиански рисунки, за които по-късно разказвали в спомените си. Малко по-надолу „някакъв жълт мътен поток стремглаво се врязвал в спокойните сини води на Мисисипи — кипящ и буен, повлякъл пънове, клони и изкоренени дървета“. Това било устието на Мисури, „дивата река“, която, „спускайки се необуздано през необятна, изпълнена с незнайна суровост шир, излива мътните си води в пазвите на нежната си посестрима“.

След някое време двамата изследователи отминали устието на Охайо, отминали и непроходимите тръстики, воювали с комари, носели се дни наред сред дълбоката тишина и пълната самота на реката, дремели под оскъдната сянка на саморъчно направени навеси и изнемогвали от нетърпимата жега. Срещнали и други индианци и си разменили любезности с тях, докато най-после стигнали устието на река Арканзас (след почти цял месец странствуване). Там някакво индианско племе се втурнало с бойни викове насреща им, готово да ги изпрати на оня свят, но пътешествениците се обърнали към светата Дева за помощ и вместо кръвопролитна битка индианците им устроили угощение с приятни разговори, та и с песни.

Пътешествениците с удовлетворение установили, че Мисисипи не се влива нито в Калифорнийския залив, нито в Атлантическия океан. Решили, че се влива в Мексиканския залив, и потеглили обратно, отнасяйки тази голяма новина в Канада.

Но да предположиш не означава още да докажеш. Оставало Ласал да представи доказателството. Той обаче бил забавян сякаш нарочно ту от една, ту от друга несполука, докато най-сетне към края на 1681 година успял да подготви своята експедиция. Посред зима Ласал заедно с помощника си Анри дьо Тонти (син на Лоренцо Тонти, изобретателя на тонтината) потеглил по Илинойс; групата им се състояла от осемнадесет индианци от Нова Англия и двадесет и трима французи. Вървели един след друг по замръзналата река, като теглели канутата си, натоварени върху малки шейни. При езерото Пеория се натъкнали на незамръзнала вода, качили се в лодките и щом стигнали Мисисипи, продължили по нея на юг. Проправяли си път през плаващи ледове и бавно-бавно отминали устията на Мисури и Охайо, спуснали се край някакво пустинно блато и на 24 февруари спрели при третия чикагски пролом, където построили форт Пръдом.

„После отново потеглили — казва мистър Паркман, — и колкото повече напредвали, толкова повече загадката на този безкраен и непознат свят се разбулвала пред очите им. Малко по малко навлизали в царството на пролетта. Плахите слънчеви лъчи, топлият въздух, нежната зеленина, разцъфващите пъпки — всичко наоколо говорело за жизнеността на пробуждащата се природа.“

Ден след ден плавали надолу по големите завои, потънали в сянката на гъсти гори, и не след дълго стигнали устието на Арканзас. Отначало туземците ги приветствували така, както преди време приветствували и Маркет — с бойни барабани и размахани оръжия. Светата Дева се смилила и помогнала на Маркет, а лулата на мира направила същата услуга на Ласал. Белият и червенокожият човек си стиснали ръце и цели три дни и три нощи се веселили. След гощавката, за голямо възхищение на диваците, Ласал забил в земята кръст с герба на Франция, с което обявил цялата област за собственост на краля — съвсем хладнокръвно, както бил обичаят, а свещеникът благочестиво осветил грабежа със звуците на химн. За да спаси душите на диваците, свещеникът им обяснил „със знаци“ тайнствата на вярата и така ги възнаградил с евентуалните небесни блага за напълно реалните земни богатства, които току-що им били отнети. Ласал пък, също със знаци, заставил тези простодушни чеда на горите да дадат клетва за вярност към Луи Скапания, макар той да се намирал нейде си, отвъд океана. И никой не се и усмихнал пред тази невероятна ирония.

Церемонията била завършена на мястото, където по-късно изникнал град Наполеон, в щата Арканзас; там, на брега на великата река, бил издигнат първият кръст на обсебването. На същото място завършило и изследователското пътешествие на Маркет и Жолие. И пак оттам — от бъдещия град Наполеон — преди много години, забулени в забрава, Де Сото пръв зърнал реката. И така три от четирите паметни събития, свързани с откриването и изследването на могъщата река, се случили на едно и също място. Ако се позамисли човек, това наистина е странно съвпадение. Франция си присвоява тази обширна област именно тук, при бъдещия град Наполеон, а след време самият Наполеон върна заграбената територия, но не на истинските ѝ собственици, а на техните бели наследници — американците.

Пътешествениците продължили пътя си, спирали тук-там, минавали край местности, които по-късно станаха исторически (град Виксбърг и Големия залив), гостували на могъщия индиански владетел в областта Техе, чиято столица била забележителна със своите кирпичени постройки — по-хубави от много днешни сгради в града. В къщата на вожда имало огромна стая — четиридесет квадратни фута, — в която владетелят, заобиколен от шестдесет старейшини с бели наметала, тържествено приел Тонти. В града се намирал и един храм, ограден с глинена стена, украсена с черепи на врагове, принесени в жертва на слънцето.

Пътешествениците посетили и индианското племе натчези, близо до мястото на сегашния град със същото име, където имало „религиозен и политически деспотизъм, привилегирована класа — потомци на слънцето, — храм и свещен огън“. Вероятно им се е сторило, че изведнъж са се озовали в своята родина; но тукашната родина имала и едно предимство — нямало го Луи XIV.

Неусетно изминали още няколко дни и Ласал се изправил в сянката на нов грабителски кръст, там където водите на Делауер, на Итаска и потоците от планинските вериги край Тихия океан се съединяват с водите на Мексиканския залив. Мисията му била изпълнена, чудото — сторено. Завършвайки своя увлекателен разказ, мистър Паркман прави следното обобщение:

„Този ден френското кралство получило на книга огромни територии: плодородните тексаски равнини и целия необятен басейн на Мисисипи — от леденостудените извори на север до знойните брегове на Мексиканския залив, от гористите хребети на Алеганите до голите върхове на Скалистите планини, област покрита със савани и гори, с попукани от слънцето пустини и тревисти прерии, напоявана от стотици реки, кръстосвана от стотици войнствени племена — всичко това минало под скиптъра на версайския султан, и то благодарение на един съвсем слабичък човешки глас, който не се чувал и на половин миля.“

Бележки

[1] Луи Жолие (1645 — 1700) — търговец и пътешественик, роден в Квебек. — Б.пр.

[2] Жак Маркет (1637 — 1675) — йезуит мисионер и изследовател. — Б.пр.

[3] Франсис Паркман (1823 — 1893) — американски историк, който разглеждал споровете между Франция и Англия за подялба на Северна Америка. — Б.пр.