Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Life on the Mississippi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
raglub (2014 г.)

Издание:

Марк Твен. Животът по Мисисипи

Американска. Първо издание

Редактор: Ирина Васева

Редактор на издателството: Красимир Мирчев

Художестен редактор: Камен Стоянов

Технически редактор: Петко Узунов

Коректори: Мария Енчева, Теодора Кръстева

Художник: Виктор Паунов, 1985 г.

Издателство Профиздат, 1985 г.

Дадена за набор на 10.VII.1985 г. Формат 32/84/108

Печатни коли 28 Издателски коли 23.52 УИК 23,66

Издателски № 82 (1082)

ЛГ VI КОД 26/95366/22512/5557–133–85

Подписана за печат м. октомври 1985 г.

Излязла от печат м. ноември 1985 г.

ДП „Г. Димитров“ — Ямбол

Цена 2.84 лв.

История

  1. — Добавяне

Глава XLI
Столицата на Юга

zhivotyt_po_misisipi_fener.png

Околностите на Нови Орлеан, общо взето, не са се променили от това, което знаех. Когато пътникът лети високо над земята през Лондон на някоя от ония железопътни линии, издигнати на сводести подпори, може да надникне в стотици спални през отворените прозорци по горните етажи. Долната половина на къщите остава скрита от неговия поглед. Същото е и в околностите на Нови Орлеан. При пълноводие водата се покачва до ръба на крайречните диги, а равнината, като дъно на грамаден тиган, лежи ниско и когато параходът минава, виждаш къщите отвисоко и спокойно можеш да надзърнеш в горните им прозорци. Само един крехък насип пръст отделя хората на брега от гибел.

Старите тухлени складове за сол са си все така скупчени в горния край на града, но пък откак за последен път ги бих видял, те са били осенени от чудото на вълшебната Аладинова лампа. Когато избухнала войната, собственикът им си легнал една вечер и ги оставил пълни с хиляди чували най-обикновена сол за по два-три долара единия. Но като се събудил на сутринта, се оказало, че планината сол в складовете му се е превърнала в планина от чисто злато — при известието за войната цената на солта скочила главоломно.

Широките и дълги дървени пристани са си все същите, каквито ги знаех. Край тях, както и преди, стояха множество всевъзможни лодки и кораби, но дългата редица на старите речни параходи беше, ако не съвсем изчезнала, то поне силно оредяла.

Самият град не се е изменил, поне на пръв поглед. Значително се е разраснал и по площ, и по население, но общият му вид се е запазил. Улиците пак така тънат в прах и книжни отпадъци; широките канавки с форма на корито покрай бордюрите и сега са пълни със застояли води и дебел слой прахоляк отгоре; тротоарите в тази част на града, където са тържищата на захар и бекон, са все тъй отрупани с най-различни сандъци, бурета и чували. Дългият ред прости търговски сгради е в познатия прашносив цвят.

Каналната улица се е разраснала, станала е по-привлекателна и по-оживена, като основната заслуга е на постоянната многолюдна тълпа и върволиците забързани конски трамваи, а освен това привечер по широките веранди на двуетажните жилищни домове се събират господа и дами, облечени по последна мода.

Едва ли би могло да се говори за „архитектурен облик“ по тази улица. Всъщност ако става дума за архитектура в по-широк смисъл, с изключение на гробищата, в Нови Орлеан такава изобщо няма. За град, забележителен със своето богатство, далновидност и енергия, обитаван от четвъртмилионно население, това изглежда невероятно, но си е точно така. Митницата е огромно здание от гранит, скъпо и оригинално, но като украшение всеки газомер ще е по-подходящ. Прилича на затвор. Естествено строена е преди войната. Защото с право може да се каже и приеме, че американската архитектура се ражда след войната. Мисля си, че Нови Орлеан е имал щастието, а в някакъв смисъл и нещастието, че не е преживял напоследък никакъв голям пожар. Мисля, че не греша, горялата част веднага се познава по новите и смели архитектурни решения. Така е в Бостън, така е и в Чикаго. Изгорелият район на Бостън преди пожара бе най-обикновен, но сега няма търговски център, който да превъзхожда бостънския или дори само да се сравнява с него по красота, изящество и вкус.

Но и Нови Орлеан вече тръгва, ако мога така да се изразя, по същия път. Когато бъде завършена сградата на новата памукова борса, тя ще представлява внушителен и красив архитектурен ансамбъл: масивен, стабилен, с прекрасни прозорци, без следа от фалш, подражателство или грозота. Постройката ще се отплати стократно за разходите, защото градът ще се сдобие с модел за по-нататъшно развитие. Досега тук липсва подобен образец, който да възпитава окото и вкуса, да вдъхва нови идеи.

В града има множество напредничави хора — мислещи, прозорливи, разбиращи. Разликата между духовния живот на Нови Орлеан и неговата архитектура е като между будуването и съня. Всичко процъфтява, освен допотопната архитектура. По-рано водата в уличните канавки бе застояла и тинеста, истински развъдник на болести, но сега специални машини промиват канавките със силна струя по два пъти дневно и в много от тях водата тече непрекъснато. Предприети са и други санитарни мерки и сега Нови Орлеан може да се смята (между епидемиите от жълта треска) за един от най-здравословните градове в Щатите. Вече се произвежда достатъчно лед за всички. Нови Орлеан е истински търговски център — разполага с голяма река, океан и железопътна мрежа, три важни фактора за развитие. Сега, по време на нашето посещение, той е най-добре осветеният, най-електрифицираният град в страната. Лампите в Нови Орлеан са повече и по-добри и от тези в Ню Йорк. Те превръщат нощта в ден не само по Каналната и някои от по-големите улици наоколо, но и по цялото крайбрежие, дълго пет мили. В града има клубове на добро равнище — някои основани съвсем наскоро; а също и примамливи, модерни места за почивка и развлечение в Уест Енд и Испанската крепост. Телефонът е проникнал навсякъде. Много сериозен напредък е постигнала местната журналистика. Вестниците, доколкото си спомням, бяха доста невзрачни. Сега е друго. Парите не се пестят — важното е да се доберат до новините, колкото и да струва това. Редакторите не са някакви драскачи, а истински литератори. Като пример за добра журналистика можем да изтъкнем броя на „Таймс Демократ“ от 26 август 1882 г., с отчет за годишния търговски оборот на всички градове в долината на Мисисипи от Нови Орлеан до Сейнт Пол — разстояние от две хиляди мили. Този брой на вестника съдържаше четиридесет страници, по седем колони на страница, общо двеста и осемдесет колонки с по хиляда и петстотин думи във всяка, или общо четиристотин и двадесет хиляди думи — почти една трета от думите в тази книга. И ако направим сравнение с архитектурата на Нови Орлеан, ще установим твърде печално несъответствие.

Дотук ставаше дума само за облика на обществените сгради. За вида на частните домове не може да се каже нищо лошо, макар и до ден-днешен да са си останали същите. Всички са от дърво — имам предвид американската част на града — и всички изглеждат добре. Къщите в богатския квартал са просторни, обикновено снежнобели, с по една широка веранда или две по-малки, крепени от декоративни колони. Повечето от тези палати са с големи дворове и се издигат, увенчани с рози, сред същински гъстак от зеленина и пъстри цветове. Едва ли има други къщи, които да хармонират по-сполучливо с околната среда, да са по-приятни за окото, или да са по-приветливи и уютни.

Човек свиква дори с цистерната — грамаден зелен варел, висок колкото двуетажна сграда, издигнат до ъгъла на къщата върху подпори. Той ни кара да се сещаме и за господарски дом, и за пивоварна фабрика — съвсем нелепа комбинация на пръв поглед. Но какво да се прави, тук няма кладенци и новоорлеанци трябва да събират дъждовната вода. Не могат да си изкопават нито мазета, нито гробове[1], защото градът е построен върху „нова“ земя, така че хората се справят и без едното, и без другото, като сред живите има тук-там недоволни, но не и сред останалите.

Бележки

[1] Израилтяните биват заравяни със специално разрешение, а не по задължение, и то само бедните, на обществени разноски. Гробовете не са по-дълбоки от три-четири фута. — Б.а.