Марк Твен
Животът по Мисисипи (17)

Глава XVII
Скъсяванията на реката и Стивън

Следващите сухи подробности в известно отношение са важни. Чрез тях мога да ви разкрия една от най-странните особености на Мисисипи, как тя от време на време скъсява пътя си. Ако захвърлите дълга, мека обелка от ябълка, след време тя ще придобие горе-долу формата на Мисисипи, и по-точно на деветстотинте или хилядата мили от Кайро през Илинойс до Нови Орлеан на юг, които са лъкатушни и криволичещи, тук-там с по някой прав участък. Но двестате мили от Кайро на север до Сейнт Луис са с много по-малко завои, понеже наоколо са предимно скали и реката трудно може да се справи с тях.

Водата си проправя път през наносните брегове на „долната“ река и образува завои с формата на конска подкова, които са толкова широки, че ако човек слезе в единия край на подковата и тръгне пеша до другия (около половин, най-много до три четвърти миля), ще има време да поседне и да си отдъхне час-два, докато параходът извие по цялата дъга с десет мили в час и го вземе отново на борда. Когато реката бързо се покачва, някой негодник, чиято плантация е далеч от реката и затова цената ѝ е по-ниска, издебва удобен случай в някоя тъмна нощ, прокопава тесен канал през ивицата земя и отбива водата. Не щеш ли, преди да се усетиш, става чудо — цялата Мисисипи се излива в канавчицата и плантацията на селянина се озовава на брега, увеличавайки четворно стойността си, а ценната дотогава земя на друг фермер остава на голям остров; старото корито започва да пресъхва; корабите минават най-малко на десет мили от предишните брегове на Мисисипи и плантацията вече струва четири пъти по-малко. Ето защо при пълноводие на тесните ивици земя дежурят пазачи и ако открият някой да копае канал, тежко му — едва ли ще може някога да направи друга копка в земята.

Моля обърнете внимание на последствията от такива канавки. Някога срещу Порт Хъдсън, Луизиана, имало провлак едва половин миля в най-тясната си част. Можело да се пресече пеша за петнадесетина минути, но един сал, за да обиколи носа, изминавал тридесет и пет мили. През 1722 година реката нахлула през провлака, напуснала предишното си легло и се скъсила с тридесет и пет мили. По същия начин икономисала двадесет и пет мили при носа Черния сокол през 1699 година. Под устието на Червената река подобно скъсяване (ако не греша, станало преди четиридесет-петдесет години) намалило дължината на реката с двадесет и осем мили. В наши дни разстоянието от най-южната до най-северната точка на тези прорези е само седемдесет мили. А преди сто седемдесет и шест години е възлизала на сто петдесет и осем мили — осемдесет и осем мили повече за такъв незначителен участък. Преди много, много години реката се е врязала по подобен начин над Видалия в Луизиана, при Остров 92, при Остров 84 и при нос Хейл. Пробивите съкратили течението общо със седемдесет и седем мили.

По мое време Мисисипи промени коритото си при Ураганния остров, при Остров 100, при Наполеон в Арканзас, при Ореховия завой и при Консулския завой. Така течението се скъси общо с шестдесет и седем мили. Пак тогава реката проби и при Американския завой, което я скъси с повече от десет мили.

Така че преди сто седемдесет и шест години разстоянието по Мисисипи между Кайро и Нови Орлеан било хиляда двеста и петнадесет мили. През 1722 година намаляло на хиляда сто и осемдесет мили, а след скъсяването при Американския завой то стана хиляда и четиридесет мили. Оттогава реката е изгубила още шестдесет и седем мили и сега дължината на реката между двата града е само деветстотин седемдесет и три мили.

Ех, да бях някои важен учен, заел се да доказва какво се е случило в далечни времена с данни от неотдавнашни събития или какво ще стане в по-далечно бъдеше чрез сведения от последните години, какво поле за изява би се разкрило пред мен! Геолозите никога не са имали подобен шанс, нито такава ясна изходна позиция. Дори и привържениците на теорията за „Произхода на видовете“! Ледниковите периоди са велико нещо, но те са тъй смътни и толкова недоловими.

А в този случай, моля, обърнете внимание.

За сто седемдесет и шест години Мисисипи е скъсила с двеста четиридесет и две мили долното си течение. Това прави средно малко повече от миля и една трета на година. Следователно всеки уравновесен, нормален човек, който не е нито сляп, нито идиот, може да се убеди, че през древния силурски период, от който идния ноември се навършват точно един милион години, долното течение на Мисисипи е било над един милион и триста хиляди мили и реката е стърчала над Мексиканския залив като въдица. По същия начин всеки може лесно да се убеди, че след седемстотин четиридесет и две години тя ще бъде само една миля и три четвърти, а Кайро и Нови Орлеан ще слеят улиците си и ще се трудят сговорно под грижите на един кмет и обща управа. Науката е същинска магия. И най-незначителният факт може да наплоди какви ли не догадки.

Когато водата нахлуе в някои от споменатите канали, всички околни жители се изселват. Водата отрязва бреговете като с нож. Стане ли канавката дванадесет-петнадесет фута широка, бедствието е вече неизбежно, няма земна сила, която да го спре. Достигне ли ширината сто ярда, бреговете започнат да се цепят на филии, широки по половин акър. Преди скоростта на течението при завоя била едва пет мили в час, сега, със скъсяването на коритото, е много по-голяма. Бях на кораба, който пръв опита да мине през пробива при Американския завой, но не успяхме. Наближаваше полунощ и времето беше ужасно — гръмотевици, светкавици, порой. Предполагаше се, че течението в ръкава е петнадесет-двадесет мили в час, а нашият кораб можеше да вдигне най-много дванадесет-тринадесет, и то в сравнително тиха вода, затова си беше глупост от наша страна, че опитахме да минем по новия къс път. Но мистър Браун бе честолюбив човек. Течението покрай брега бе почти толкова бързо, колкото и в средата на реката, ние полетяхме с пълна пара като светкавичен експрес и се приготвихме за предстоящата борба с водовъртежа в подножието на носа. Но цялата ни подготовка излезе съвсем напразна. Течението ни подхвана и завъртя кораба като пумпал, на бака се стовари истинска водна лавина и корабът така силно се наклони на една страна, че едва се крепяхме на крака. Само след миг се оказахме изтласкани назад и със сетни сили избягнахме сблъсъка с брега. Четири опита направихме. Стоях на носа, за да виждам по-добре. Невероятна картина: щом се изтръгнеше от водовъртежа край носа и течението го удареше отпред, корабът започваше да се върти и да се обръща с кърмата напред. То беше такъв грохот, такова клатене, като че с пълна сила стържехме в някой пясъчен риф. Светкавиците озаряваха къщурките, които заедно с цели акри обработена земя се сгромолясваха в реката и страховитият тътен заглушаваше дори трясъка на гръмотевиците. Както се въртяхме в кръг, едва не се блъснахме в някаква постройка на двадесет фута от нас, чийто прозорец светеше, и в същия миг тя изчезна под вълните. Вече не можеше да се стои на носа — водата го обливаше като порой всеки път, щом се обърнехме срещу течението. На четвъртия опит се добрахме едва на две мили под новото корито, разбира се, всичко наоколо наводнено. Само след ден-два ръкавът стана три четвърти миля широк, корабите минаваха вече без особени усилия и съкращаваха пътя си с десет мили.

Старият пробив Ракурси намалил дължината на реката с двадесет и осем мили. С него е свързано едно предание: някакъв кораб пристигнал там нощем и тръгнал, както обикновено, по широката извивка, защото лоцманите му не знаели, че реката е прерязала брега. Била отвратителна, ужасно тъмна нощ и всичко наоколо изглеждало неясно и някак странно променено. Предишният завой бил почнал вече да се запълва, параходът преминал безброй потайни наноси, но все пак от един не успял да се измъкне. Обърканите лоцмани се разпсували и накрая ни в клин, ни в ръкав пожелали никога да не се измъкнат от това място. И както винаги в такива случаи, за сметка на всички други, точно тази молба била чута. Така че и до ден-днешен призрачният параход се бъхти в старото корито на реката и напразно се опитва да се измъкне. Не един сериозен вахтен ми се е клел, че на минаване покрай острова в някоя навъсена гнетяща нощ хвърлял уплашен поглед към забравеното корито и зървал мъждивото сияние от фенера на призрачния параход да пълзи в далечния мрак, и чувал сподавеното кашляне на изпускателните тръби и жалките викове на мерачите му.

Тъй като не разполагам с повече данни, моля за вашето позволение да завърша главата с един спомен за Стивън.

У повечето капитани и лоцмани се намираха разписки, че са дали пари на Стивън, и то от двеста и петдесет долара нагоре. Стивън не изплати нито един от дълговете си, но всяка година грижливо подновяваше разписките.

Естествено дойде време, когато Стивън не можеше да взема вече пари от старите си кредитори и бе принуден да издебне някой нов, който не го познава. Такава жертва се оказал добросърдечният и простодушен Ятс (това е измислено име, но истинското наистина започваше с Я). Младият Ятс взе удостоверение за лоцман, намери си работа и когато в края на месеца отишъл в касата да получи първата си заплата двеста и петдесет долара в нови-новенички банкноти, там го чакал Стивън! Меденият му глас започнал да ги реди какви ли не и след няколко минути двеста и петдесетте долара на Ятс сменили притежателя си. Новината скоро стигна до „главната квартира“ на лоцманите и предизвика бурна радост и веселба сред бившите кредитори на Стивън. А на нашия наивен Ятс и през ум не му минаваше, че обещанието на Стивън да си изплати дълга точно след седмица е вятър и мъгла. В уречения ден Ятс си поискал парите, Стивън го успокоил със сладки приказки и изпросил още една седмица. След тази нова седмина Ятс отново си потърсил парите и пак си отишъл, залъган със сладки приказки и голи обещания. И историята продължила все така. Ятс преследвал Стивън седмина след седмица съвсем напразно и накрая вдигнал ръце. И тогава изведнъж Стивън започнал да преследва Ятс! Където и да се появял Ятс, неизбежно изниквал и Стивън. И не само изниквал, а цял засиявал от умиление и сипел потоци извинения, задето не е в състояние да уреди дълга си. След време, видел ли го да се задава, Ятс се извръщал и побягвал, повличайки и събеседниците си. Ала и това не помагало — длъжникът се втурвал по петите му и го притискал в някой ъгъл. Задъхан, цял почервенял, Стивън разтварял с пламнали очи обятия, прекъсвал разговора, здравата раздрусвал ръцете на Ятс, като едва не ги откъсвал, и подхващал:

— Уф, какво тичане му ударих! Разбрах, че не ме забеляза, и дадох пълна пара, за да не те изгубя от очи. И ето ме най-сетне! Стой така, моля ти се, да те погледам! Същото благородно лице! — и към приятелите на Ятс: — Вижте го само! Погледнете го! Не е ли наслада да му се любуваш! Кажете де! Та той е истинска картина! Някои викат, че е като от картина, според мен обаче е цяла панорама! Точно това е той — същинска панорама. А, да, сетих се! Как не те срещнах преди час! Цял ден и цяла нощ съм стискал ония двеста и петдесет долара да ти ги дам, търсих те под дърво и камък. Чаках те в „Плантър“ от шест часа вечерта до два след полунощ, нито съм мигнал, нито съм хапнал. Жена ми ми вика: „Къде се губи цяла нощ?“ Пък аз ѝ отвръщам: „Този борч ми тегне на душата.“ А тя се чуди и се мае: „Пръв път виждам човек да се притеснява толкоз за някакъв си борч.“ Пък аз ѝ думам: „Такъв съм си, не мога да се променя!“ И тя отвръща: „Я иди си легни, да си починеш.“ А аз ѝ казвам: „Сърце ми не дава да легна, преди да съм се издължил на онзи клет, благороден младеж!“ Цяла нощ будувах, а заранта набързо изхвърчах от къщи и първият, на когото попаднах, ми рече, че си отплавал с „Гранд търк“ за Нови Орлеан. Като чух това, краката ми се подкосиха, та си и поплаках. Кълна ти се: не можах да устискам сълзите. Стопанинът излиза да забърше стената с парцал и ми вика, че не обичал да му реват пред къщата, тогаз ми се стори, че целият свят се е обърнал срещу мене и че няма смисъл да живея повече. Идвам насам, има-няма, преди час, измъчван от непоносима болка, срещам Джим Уилсън и му давам двеста и петдесетте долара на него. И не мислех, че мога да те видя, и на̀ сега нямам вече пукнат цент! Но трябва да ми вярваш, както сега вярваш, че стоя пред тебе ей на туй място, на тая плочка — ето, драсвам ѝ белег на плочката, та да я запомня, — ще взема тия пари назаем и утре, точно в дванайсет, ще ги имаш! Стой сега, не мърдай, дай да ти се порадвам още малко!

И така нататък. На Ятс чак не му се живеело вече. Не можел да се отърве нито от длъжника си, нито от ужасните му вайкания, задето не е в състояние да му плати. Боял се да излезе на улицата, да не би зад ъгъла да го чака Стивън.

В онези дни билярдният салон на Богарт бе любимо място за развлечение на лоцманите. Те се срещаха там хем да си кажат какво ново по реката, хем да поиграят. Една сутрин Ятс бил там, там бил и Стивън, но се спотайвал. Когато в салона лека-полека се събрали почти всички лоцмани, които били в момента в града, Стивън ненадейно изникнал и се хвърлил към Ятс като към отдавна изчезнал брат:

— О, как се радвам, че те виждам! Кълна се, ти си истински балсам за очите ми! Господа, дължа пари на всички ви, общо някъде към четиридесет хиляди долара. Искам да ги платя до последния цент. И без да ви казвам, знаете колко се измъчвам, че съм затънал в дългове, и то към такива търпеливи и щедри приятели, но най-много, най-много ме боли за парите, които дължа на ей този тук благороден млад човек. И дойдох тази сутрин да ви заявя, че най-сетне открих как ще мога да изплатя всичките си дългове! Непременно исках и той да е тук, когато ви известя. Да, верни ми приятелю, благодетелю мой, открих начина! Открих как да платя всичките си дългове и вие да си получите парите!

В очите на Ятс проблеснала надежда, а Стивън, цял сияещ от благосклонност, сложил ръка върху главата му и добавил:

— Ще ви ги изплатя по азбучен ред!

След тези думи Стивън се обърнал и излязъл. Цели две минути смаяната и умислена тълпа не могла да проумее какъв точно начин е открил Стивън. Най-сетне Ятс тихо въздъхнал:

— Хм, с моето „Я“ не съм много за завиждане. На тоя свят Стивън едва ли ще достигне по-далеч от В, а ми се струва, че и на оня свят цяла вечност аз все ще съм си „онзи клетия, опърпан лоцман, дето едно време дойде от Сейнт Луис!“.