Марк Твен
Животът по Мисисипи (50)

Глава L
„Истинският Яков“

Поговорихме за капитан Исая Селърс, починал преди много години. Той беше прекрасен, умен човек, ползуваше се с уважение и на брега, и по реката. Беше много висок, добре сложен и хубавец; макар да бе на възраст по мое време, косата му беше черна като на индианец, очите и ръцете му се отличаваха с рядка сила и сигурност, а по мъжество и разсъдливост никой от лоцманското братство, ни стар, ни млад, не можеше да се мери с него. Беше патриархът на занаята — отначало служил на плоскодънна лодка, а преди който и да било от тогавашните хора да пипне кормилото, вече бил параходен лоцман. Затова и събратята му хранеха към него онова благоговейно уважение, с което винаги са обкръжени бележитите личности от една отминала епоха. Той знаеше как гледат на него и може би това придаваше известно високомерие на вроденото му чувство за собствено достойнство, каквото бездруго притежаваше в излишък.

Той си водил дневник, но очевидно не от времето на първия му параходен курс — разправяха, че това станало през 1811 година, тоест в годината, когато за пръв път параход запорил водите на Мисисипи. След кончината му един кореспондент на сейнтлуиския „Рипъбликан“ публикува следните данни, почерпени от дневника:

През февруари 1825 година постъпил на парахода „Скитник“ във Флорънс, Алабама; същата година извършил още три рейса до Нови Орлеан и обратно — последния с парахода „Генерал Карол“ между Нашвил и Нови Орлеан. Тъкмо на този параход капитан Селърс въвел звъна на камбаната като сигнал за спускане на лота, а дотогава по стара традиция лоцманът викал на моряците кога да мерят дълбочината. Близостта на бака до кормилната рубка безспорно облекчавала тази задача, но помислете си какво би било на днешните плаващи дворци!

През 1827 година намираме нашия патриарх на борда на „Президент“, съд с товароподемност двеста осемдесет и пет тона, който се движел между Смитланд и Нови Орлеан. Оттам през 1828 година се прехвърлил на „Юбилей“, вече като лоцман в сейнтлуиските параходни линии — първата му вахта се случила от Хъркюлейниъм до Сейнт Дженевив. На 26 май 1836 година отплавал от Питсбърг с четиристотинтонния параход „Прерия“ в Сейнт Луис първия с отделни каюти. През 1857 година капитан Селърс въвел сигнала за среща с други параходи, който с малки изменения се използува навсякъде и до ден-днешен — всъщност Конгресът го е обявил за задължителен.

Тук-там по полетата на дневника се срещат бележки, от които избираме по-интересните, свързани с историята на реката:

 

През март 1825 година генерал Лафайет отплава от Нови Орлеан за Сейнт Луис с парахода с ниско налягане „Натчез“.

През януари 1828 година флотилия от двадесет и един парахода посрещна извън пристанището на Нови Орлеан генерал Джаксън.

В 1830 година „Северноамериканец“ измина разстоянието от Нови Орлеан до Мемфис за рекордното време шест дни. Сега това разстояние се изминава за два дни и десет часа.

През 1831 година реката направи пробив при Червената река.

През 1832 година параходът „Худзон“ стигна от Бялата река до Хелена, седемдесет и пет мили, за дванадесет часа. Това предизвика оживени коментари и спорове сред заинтересованите.

В 1839 години стана пробивът при Голямата подкова.

 

От дневника можем да заключим, че за цялото това време тридесет и пет години — капитанът е извършил четиристотин и шестдесет курса от и до Нови Орлеан, което прави един милион сто и четири хиляди мили или средно по осемдесет и шест мили на ден.

Когато капитан Селърс се приближеше до група бъбрещи лоцмани, настъпваше ледена тишина и всички разговори секваха. Ето причината: съберяха ли се шестима лоцмани, винаги се намираха и един-двама новоизлюпени и по-старите вечно се перчеха пред клетите младоци и ги караха болезнено да чувствуват, че, са „боси“, че са отскоро посветени в благородното лоцманско звание, че в редиците на гордото съсловие им е отредено много скромно място, и постоянно им разказваха надълго и нашироко какви ли не измислици и преживелици, като винаги говореха за неща отпреди сума години — така че младоците да се чувствуват колкото може по-зелени и да се пукнат от завист към старите вълци. А как само се биеха в гърдите и се хвалеха тези самодоволни плешивци, как лъжеха и състаряваха събитията с десет, петнадесет, двадесет години, как се наслаждаваха на слисването и завистта на младите лоцмани!

Но точно в разгара на удоволствието им изникваше величествената фигура на капитан Исая Селърс, този истински и напълно автентичен син на древността, и пристъпваше гордо-гордо към групата лоцмани. Представете си какво мълчание се възцаряваше още в същия миг, представете си конфузията на тези голи глави и тържеството на доскорошните им слушатели, когато вехтият капитан започваше да подхвърля уж случайни и равнодушни забележки към техните мемоари — за изчезнали острови и пробиви на реката, станали трийсет години преди и най-старият плешивец от компанията да бе прекрачил прага на кормилната рубка!

Хиляди пъти този древен моряк се бе явявал на сцената по току-що описания начин и всявал печал и униние. Ако се вярва на потърпевшите лоцмани, когато говорел за появата на даден остров, винаги отпращал събитието към мъглявата зора на речната история и никога не споменавал един и същ остров два пъти, никога не назовавал острови, които още съществуват, никога не изричал имена, които някой от присъствуващите е чувал. Ако все пак повярваме на тези лоцмани, той винаги най-добросъвестно сочел най-малките подробности, например не казвал само „щата Мисисипи“, а „Когато щатът Мисисипи беше там, където сега е Арканзас“; никога не го чули да говори за щатите Луизиана и Мисури на едро и да оставя погрешно впечатление в съзнанието на слушателите си… не, той винаги казвал: „Когато щатът Луизиана беше по-нагоре по реката“ или „Когато щатът Мисури беше откъм Илинойс“ и така нататък.

Възрастният господин нямаше литературни заложби, но често драсваше по няколко реда простички, но полезни сведения за реката, подписваше ги МАРК ТВЕН и ги изпращаше на новоорлеанския вестник „Пикейн“. С тях осведомяваше за равнището на водата и състоянието на реката, те винаги бяха точни и ценни, без капка язвителност. Ала ставаше ли дума за сегашното състояние на реката в определено място, капитанът умело вметваше по някоя забележка от рода на това, че от четиридесет и девет години за пръв път виждал еди-къде си такава висока или такава ниска вода, или споменаваше остров еди-кой си и допълваше в скоби: „Изчезнал през 1807 година, ако не ме лъже паметта.“ В тези незлобиви редове се криеше отрова и жлъч към другите стари лоцмани и те обсипваха дописките на Марк Твен с безпощадни глуми.

Случи се така, че използувах една от тези негови дописки^[1] за тема на първата си вестникарска статия. Жестоко подиграх Селърс, твърде жестоко, напрегнах цялата си фантазия и докарах материала до осемстотин — хиляда думи. Тогава бях ученик лоцман. Показах творбата си на някои лоцмани и те злорадо побързали да я пратят на новоорлеанския вестник „Тру делта“, който я отпечата. Бе твърде жалко, понеже никому не помогнах със статията си, а остро жегнах добрия старец. В сътворения от мен пасквил нямаше и капка злоба, но той все пак беше подигравка с капитана. Осмиваше човек, за когото това бе нещо непознато, странно и ужасно. Тогава не знаех — затова пък сега знам — какво е страданието на честния човек, когато за пръв път го приковат към позорния стълб в печата.

От този ден нататък капитан Селърс ми оказа честта да ме намрази с цялата си душа. „Оказа ми честта“ не са празни приказки. Наистина беше голяма чест да занимаваш мислите на такъв велик човек като капитан Селърс, а аз бях достатъчно схватлив да го разбера и да се възгордея. Любовта на такъв човек беше наистина чест, но омразата му беше още по-голяма, защото Селърс обичаше десетки хора, но само омразата го е карала да будува по цели нощи, и то омраза единствено към мен.

До последния си дъх той повече не отпечата нито ред и никъде не се подписа Марк Твен. Когато телеграфът извести за неговата смърт, аз бях на Тихоокеанското крайбрежие. Току-що бях станал журналист и ми трябваше nom de guerre, затова си присвоих овакантеното прозвище на древния моряк и положих сериозни усилия то да остане такова, каквото беше, когато го носеше Селърс — знак, символ и залог, че всичко отпечатано под него може да се смята за чиста истина. Успял ли съм? Нескромно ще е да говоря сам за себе си.

Капитанът се гордееше със своята професия и горещо я обичаше. Още приживе си бе поръчал паметник и го държеше край себе си до самата си смърт. Днес този паметник се издига на гроба му в Белфонтейското гробище, Сейнт Луис. Представлява мраморна статуя на Селърс, стиснал руля: достоен и недосегаем за критика; изображение на човек, който винаги е бил готов да остане на кормилото и да се превърне в пепел, ако дългът го изисква.

Най-красивата гледка из целия Нови Орлеан от малкия влекач: дъгообразното лице на Кресънт Сити, озарено от бялото сияние на пет мили електрически лампи. Това бе наистина вълшебна, невероятно красива гледка.