Марк Твен
Животът по Мисисипи (30)

Глава XXX
Пътни бележки

От Мемфис нататък реката става широка, водата навсякъде изпълва бреговете, а често дори прелива над тях, потапя горите и полята на мили наоколо, някъде до петнадесет фута дълбочина, унищожава всички следи от усилния труд на човека, за да съгради на ново той всичко с намалени средства и разколебан дух. Печална, непрекъсната картина на стотици мили. Понякога три фута вода залива сигналните фарове край гъстите гори, разпространени на много мили без каквато и да е ферма, склад за дърва, просека или пътека в тях. А това означава, че пазачът на фара изминава с малката си лодка значително разстояние, за да изпълни задълженията си, често в много лошо време. Увериха ме обаче, че независимо от времето пазачите си вършат работата много добросъвестно, и то не само мъжете, а и жените, ако се случи мъжът да се разболее или да го няма. Държавата осигурява гориво и плаща десет-петнадесет долара на месец за паленето и поддържането на фара. Всеки месец една лодка докарва горивото и заплатите.

Околността на Корабния остров си е същата както и преди, гориста и безлюдна. Самият остров обаче вече го няма — прилегнал е плътно до брега и там, където по-рано минаваха параходи, сега трополят каруци. Не е останала и следа от потъналата „Пенсилвания“. Един ден някой фермер ще изрови с плуга си костите на парахода и кой знае колко ще има да се чуди.

Навлизахме в областта на скитащите негри. Тези бедни хорица, докато били роби, не са можели да отидат и до съседното селище и сега си наваксват. Стоят в някоя плантация, докато не ги засърбят отново петите, тогава си вдигат партакешите, качват се на някой параход и дим да ги няма. Не че отиват на определено място, а просто така — да са в движение. Завърти ли се някоя пара в джоба им, не му мислят много. За петдесет мили път ако стигат, петдесет да бъдат. Ако ли не, и от по-малко са доволни.

Два-три дена често спирахме да качим някой от тях. Току се мернат скупчени полусрутени колиби, белязани от прииждането на реката, пълни с чернокожи и никакъв бял човек. Наоколо тесни участъци суха земя без стръкче трева, няколко повалени дървета, измършавели като скелети говеда, мулета и кранти зобят листа и гризат кората на дърветата, защото в тези опустошени от наводнението области друга храна няма. Другаде стърчи самотна барака пристан, а край нея се е струпало чернокожото семейство, което ни е повикало. Мало и голямо, старци и деца — всички насядали върху скупчената оскъдна покъщнина: ръждива пушка, изпразнени сламеници, сандъчета, тенекиени съдове, столчета, нащърбено огледало, старовремско кресло и седем-осем унили жълти кучета от долнопробна порода, вързани с връв. Без кучетата си не тръгват. Кучето обаче няма никакво желание за пътешествие, запъва крак в сходнята и отчаяно се тегли назад — още малко и главата му ще се откъсне, но негърът непоколебимо тегли въжето, преметнато през рамо за по-добра опора, и така хората и четириногите им приятели се качват на борда в някаква чудновата процесия. Случва се да забравят някое дете на брега, но куче — никога!

В кормилната рубка се водеше обичайният разговор за реката. Тъкмо минавахме покрай Остров 63, зад него някога имаше красив ръкав или проток. Разказваха, че при едно пътуване с „Чучулига“ Джеси Джеймисън имал гостенин лоцман и в началото на протока при Остров 63 му дал кормилото да доизкара вахтата. Гостът бил един грохнал старец, съсипан от годините и изнемощял. Той извел парахода нагоре по ръкава и се върнал оттатък по реката. След това отново по ръкава и обратно по реката, после още веднъж, и още веднъж. След три часа добросъвестни усилия предал руля на лоцмана от другата смяна при Остров 63, на същото място, където поел управлението. Един негър се случил на брега и като видял кораба да минава за тринадесети път, възкликнал: „Божичко, цяло ято чучулиги се събрало!“

Ето един анекдот, който показва как доброто име влияе на хорското мнение. „Затъмнение“ беше прочут с бързината си. Веднъж той плавал близо до брега и един стар негър, улисан в работата си, не забелязал името на парахода. Но някой го попитал:

— Да е минавал нагоре параход?

— Да, сър.

— Бързо ли вървеше?

— Ами средно. Не си даваше много зор.

— А знаеш ли кой беше този параход?

— Не, сър.

— Слушай, чичо, това беше „Затъмнение“.

— Не думай! Истина ли казваш? Да бе, вярно… ами че той профуча като стрела!

Ето и един исторически откъс за жестоките нрави на някои местни жители. През първите дни от своето покачване водата пренесла летвите на оградата на А върху земята на Б, а оградата на Б била изхвърлена от реката върху имота на А. А рекъл: „Тъй да бъде! Аз ще взема твоята ограда, пък ти моята!“ Б обаче не бил съгласен: „Тая няма да я бъде.“ Един ден А слязъл до фермата на Б да си прибере оградата. Б му викнал: „Ще те убия!“ и тръгнал към него с револвер в ръка. А възразил: „Нямам оръжие!“ Тогава Б, за да постъпи справедливо, хвърлил револвера, извадил ножа и започнал да мушка съседа си по врата, но се целел повече в лицето, та не успял да му пререже гърлото. Докато се мятал насам-натам, А докопал захвърления револвер и застрелял Б, а самият той оздравял.

Поприказвахме още малко, сетне всички слязоха да пият кафе. Аз останах сам на руля и се сетих за последния ден, преди да тръгнем за Сейнт Луис, когато се мотках ей там, на кърмата на същия този кораб. Покрай мен се завъртя някакъв енергичен и словоохотлив момък, взе да ми разказва, че бил от вътрешността на щата Уисконсин и само допреди седмица не бил виждал параход. После рече, че от Лакрос надолу с огромен интерес огледал и проучил парахода до най-малките подробности, че вече всичко, от комините до витлото, му било ясно. Попита ме откъде съм. Отвърнах: „От Нова Англия.“ „О, значи, янки!“ — възкликна той и без да изчака отговора ми, продължи да бъбри. Веднага ми предложи да ме разведе из целия параход и да ми каже как се нарича всяка негова бурмичка, да ми обясни за какво се използува. Преди да сваря да отворя уста, за да откажа, той вече сипеше великодушно названията на приспособленията наоколо. Забелязах, че ги обърква и съвсем негостолюбиво се забавлява за сметка на един пътник отдалече, но си премълчах и го оставих да прави каквото си иска. Той ме затрупа с неверни сведения и колкото повече приказваше, толкова по-нашироко се разпростираше въображението му и толкова по-голяма бе насладата му от коварната измама. От време на време ми подмяташе някоя фантастична и невероятна история, като ме гледаше в очите, и го напушваше такъв неудържим смях, че трябваше под един или друг претекст да се отдръпне малко настрана, за да не се усъмня. Изчаках търпеливо края на цялата комедия. Последните му думи бяха, че се постарал „да ми обясни“ всичко за парахода и бил убеден, че е изпълнил задачата си, но ако все пак е пропуснал нещо, да го попитам и той веднага ще запълни празнотата. „Ако не знаете как се казва името или за какво служи която и да е частица от този параход, елате при мене, ще ви обясня!“ Отговорих, че непременно ще се възползувам от предложението му и се отдалечих, изгубих се от погледа му и после тайно пристъпих към него откъм другата страна. Младежът седеше сам, превит одве, и се клатеше насам-натам, обзет от неудържим смях. Трябва да се бе разболял от толкова смях, защото няколко дни не го видях. Оттогава съвсем бях забравил за тази случка.

Но сега, докато държах руля, си я припомних, понеже зърнах на прага на рубката същия младеж. Той стискаше дръжката на вратата и ме оглеждаше мълчаливо и свирепо. Едва ли съм виждал някого с толкова оскърбено изражение. Той не рече нищо — стоеше и гледаше, измерваше ме с упрек и нещо размишляваше. Накрая затвори вратата и си тръгна, постоя миг-два на тексаската палуба, върна се бавно, застана отново на прага със същото помръкнало изражение, изгледа ме наново с лек укор и каза:

— Вие ми позволихте да ви обясня всичко за кораба, нали?

— Да — признах аз.

— Да, така направихте. Не се лъжа, нали?

— Да.

— Вие сте човекът, който… който…

Речта му изневери. Настъпи пауза… безпомощна борба за думи… а после се предаде, сподави някакво дълбоко и гневно проклятие и повече се не видя. Е, видях го още няколко пъти, докато плавахме, но той се държеше хладно, не искаше да ме погледне. Идиот! Ако не беше бързал да изиграе глупавата си шега още в началото, аз щях да се опитам да дам друга насока на мислите му и да му спестя конфузното и глупаво положение.

Помолих да ме будят със сутрешната вахта, в четири часа, защото не можех да се нагледам на летните изгреви над реката. Те са вълшебни! Най-силно въздействува красноречието на тишината, всичко се е смълчало. После те завладява чувството на самота и уединение, откъснатост от всяка житейска грижа и суета. Зората постепенно изплува, високите черни стени на гората изсивяват, откриват се безкрайните простори на реката — водата е гладка като огледало, а над нея се къдрят малки призрачни венчета от бяла мъгла, нито ветрец полъхва, нито лист прошушва, навсякъде цари спокойствие и на душата ти е леко. Запява птичка, след нея друга, трета, и скоро песента им се превръща във възторжена музика. Птички не виждаш, просто се носиш сред музиката и ти се струва, че самият въздух пее. Когато просветлее още малко, пред погледа изниква една от най-прекрасните, най-нежните картини на света. Виждаш ярката зеленина на гъсто сплетени едно в друго листа, виждаш как малко по малко избледнява пред погледа ти; върху носа, който вече се различава ясно, на около миля от теб, багрите са придобили нежния оттенък на млада пролетна трева, следващият нос е още почти безцветен, а по-далечният, на няколко мили оттук, дреме над водата като облаче лека пара и почти не можеш да го различиш от небето, което го покрива и обгръща. Цялата река напомня грамадно огледало, в което се вплитат чудните отражения на листа и клонки, на лъкатушни брегове и вдадени навътре носове. Каква прекрасна гледка — симфония от нежност, от богатство и от красота! И когато слънцето се издигне и хвърли тук розова руменина, там златен прах и пурпурна омара като вълшебник, майстор на хармонията, се убеждаваш, че си видял картина, която заслужава да се запомни за цял живот.

Рано сутринта навлязохме в завоя Кентъки, където някога се бе разиграл нелеп трагичен случай. Капитан По имал малко корабче със задно витло и дълги години той и съпругата му живеели на него. Една нощ параходчето се натъкнало на дънер в началото на завоя и потънало за секунди. Когато капитанът излязъл на кърмата, водата вече била доста над пода на кабината. Грабнал брадвата и се втурнал към каютата на жена си да влезе през покрива, тя спяла на горната пейка. Покривът се оказал по-слаб, отколкото капитанът очаквал, още при първия удар брадвата хлътнала през изгнилите дъски и разсякла черепа на жената.

Заливът е изчезнал — пресъхнал е след един пробив на реката, и същата сила е изтласкала и често посещавания в миналото Орехов остров далеч от обичайния път на параходите.

Посетихме Хелена, а също така и един нов за мене, новоизникнал град — Арканзас Сити. Той е рожба на железницата — тук, край реката, се събират линиите „Литъл Рок“, „Мисисипи“ и „Тексас“. Попитахме един пътник, тамошен жител, що за град е Арканзас Сити. „Хм — рече той, като помисли малко и си даде вид на човек, който не обича да бърза с думите, — дяволско сборище!“ Описанието бе по-точно и от снимка. Видяхме няколко реда жалки сглобяеми къщурки, а с кал градът се бе запасил за сто години напред. Водата съвсем наскоро се бе оттеглила след наводнението и по улиците се ширеха големи застояли локви, мярнаха ни се и десетина груби лодки, останали както ги е захвърлила водата при оттеглянето си, когато местните хора тръгнали отново пеша по гости и по магазини. Все пак градчето процъфтява. Зад него се простират богати поля, отпреде му се извисява огромен елеватор, а в самия Арканзас Сити има голяма фабрика за масло от памуково семе. Никога не бях виждал такава фабрика дотогава.

По мое време памуковото семе беше почти без пари, но сега за него плащат дванадесет-тринадесет долара на тон и вече никой не го изхвърля. Маслото, което се добива от това семе, е безцветно, блудкаво и почти без миризма. Казват, че след съответна обработка може да заприлича на което и да е друго, при това е много по-евтино от всички останали масла. Предприемчиви хора започнали да го откарват в Италия, там да го подправят, да му лепят етикети и да го внасят обратно в Америка за зехтин. Търговията така нараснала, че италианците се видели принудени да наложат ограничителни мита, защото сериозно било застрашено родното им производство на истинския зехтин.

Хелена заема едно от най-живописните места по Мисисипи. Градът е кацнал на последната, най-южната верига хълмове по този бряг на реката. Прекрасно градче наистина, при нормални условия, но наводненията (а може би и стръмният скат, на който се намира) напоследък нанесли големи щети. Цели улици бяха залети с мътна вода и по стените на къщите още си стоеше широка ивица кал от основата нагоре. Изоставени, изтърбушени лодки се валят на всяка крачка, не са изчезнали и талпите, наковани върху колове на четири фута височина — импровизирани тротоари по време на наводнението, а широките тротоари долу, на земята, са занемарени и изпокъртени — като слуша как двама-трима пешеходци трополят по тях, някой слепец може да помисли, че в града влиза кавалерийски полк. Навсякъде се шири гъста черна кал и локви, пълни със застояла маларична вода. След пожарите наводненията на Мисисипи заемат второ място сред опустошителните бедствия.

В слънчевия неделен ден прекарахме два чудесни часа на брега, докато разтоварят парахода. Из страничните улички срещнахме съвсем малко бели, но черни имаше на всяка крачка — предимно жени и момичета, почти всички с нови-новенички рокли, приятни и изискани по стил и кройка, които рязко и ведро се открояваха сред потискащата кал и зловредните локви.

По брой на населението, пет хиляди души, Хелена е вторият град в щата Арканзас. Околността е изключително плодородна. Търговията с памук върви добре и годишно се обработват по четиридесет-шестдесет хиляди бали. Добре е развита и дървопреработвателната индустрия, както и търговията със зърнени храни. В града има леярна, маслобойни, железарски работилници и фабрики за вагони. Накратко, в производствените отрасли са вложени един милион долара. Две железопътни линии се събират тук, в центъра на богат и преуспяващ район. Според новоорлеанския вестник „Таймс Демократ“ общият годишен доход на този град от търговията и промишлеността е четири милиона долара.