Марк Твен
Животът по Мисисипи (47)

Глава XLVII
Чичо Ремъс и мистър Кейбъл

Очаквахме мистър Джоуел Чандлър Харис, Чичо Ремъс, да пристигне от Атланта в седем часа сутринта в неделя, затова станахме рано да го посрещнем. Лесно го открихме сред тълпата новопристигнали гости на хотела — външността му напълно съвпадаше с описанието, което ни бе дадено от достоверен източник. Знаехме, че е нисък, риж и малко луничав. Оказа се, че отговаря на тези описания до най-малка подробност. Казали ни бяха също, че е много стеснителен. И това излезе точно така, макар външно да не му личи. След като сте били дни наред заедно, с учудване забелязвате, че той си е все така свит, както и в началото. Зад тази стеснителност се крие чувствителен, прекрасен човек, както е добре известно на всички, които са чели книгата на Чичо Ремъс, а и чудесен талант, доказан също от книгата. Може би говоря доста свободно за него, но изказвайки се пред публика, аз всъщност вземам думата пред негови приятели, и щом е така, не виждам нищо нередно.

Децата, стекли се пред вратите да видят прочутия мъдрец и оракул, за който бяха слушали от бавачки и възпитателки, останаха дълбоко разочаровани.

— О, но той е бял! — възкликнаха те.

Това много ги огорчи. За да ги утешат, донесоха книгата, та да чуят „Момчето от смола“ от устата на самия Чичо Ремъс, по-точно от останките на този Чичо Ремъс в оскърбените им души. Оказа се обаче, че той никога не е чел пред хора на глас и е прекалено стеснителен, за да се престраши сега. Ние двамата с мистър Кейбъл прочетохме това-онова от нашите книги, за да се убеди, че няма нищо страшно, ала непоклатимата му свенливост устоя на хитрата ни тактика, така че се наложи пак ние да прочетем приказката му за Брер Заяка.

Мистър Харис навярно умее и на глас да си служи с негърско наречие по-добре от всеки друг, след като пише на него така майсторски. Мистър Кейбъл пък е ненадминат в пресъздаването на тукашния френски диалект и чете безупречно на него. Истинско удоволствие беше да чуем от устата му историята за Жан-ах Поклен и за Инърарити, описанията на прочутата „ка’тина“ „Луизиана отказва да влезе в Съюза“, както и откъси от един неизлязъл още роман на доста мъгляв немски диалект.

От дума на дума се разбра, че мистър Кейбъл на два пъти имал смешни затруднения, защото използувал в книгите си почти невероятни френски имена, като въпреки това се оказало, че принадлежат на живи хора от Нови Орлеан. Той или си измислял имената, или ги заимствувал от далечното минало, не помня точно кое от двете, но все пак в града се намерили хора със същите имена и те кръвно се обидили, че авторът излага личния им живот на показ пред всички.

Когато писахме книгата „Позлатеният век“, на нас с мистър Уорнър^[1] ни се случи нещо подобно. В нея има един герой Селърс. Не помня как беше малкото му име отначало, но както и да е, мистър Уорнър не го харесваше и искаше да го променим. Попита ме дали се сещам за някой, който да се казва Ескол Селърс. Отвърнах, че за мен такова име може да бъде само плод на доста развинтена фантазия. Тогава той ми довери, че някога далеч на Запад срещнал, видял с очите си и стиснал ръката на човек с точно такова невъзможно име.

— Преди двайсет години — додаде той. — Оттогава навярно и името, и притежателят му са отишли в гроба, пък и да не е така, тоя Ескол Селърс я види, я не види нашата книга. Ще му вземем името. Фамилията Селърс е най-обикновена и затова опасна — орда от поне хиляда Селъровци ще се нахвърли върху нас. Виж, Ескол Селърс е сигурна работа.

Приехме това име, книгата излезе и само след пет-шест дни един от най-внушителните, красиви и аристократични на вид бели хора, живели някога на този свят, ни връчи най-страшната тъжба за клевета… С една дума, договорихме се да спрем десетте милиона екземпляра^[2] и да заменим Ескол Селърс с Берая Селърс.