Марк Твен
Животът по Мисисипи (14)

Глава XIV
Висотата и достойнството на лоцманската професия

В досегашните глави направих опит, като навляза в най-тънките подробности на лоцманската наука, да накарам читателя стъпка по стъпка да стигне до нейната същност, като едновременно се опитах да му разкрия и това, че лоцманството е и особена, и чудесна наука, напълно достойна за неговото внимание. И ако ви се е сторило, че тя е моята слабост, не бива да се учудвате, защото тази професия ми е допадала много повече от всички, които съм захващал по-късно, а и много се гордеех с нея. Причината е ясна: в онези години лоцманът беше единственият свободен и независим човек на света. Кралете са най-обикновени слуги на своите парламенти и народи; парламентите са оковани от веригите на своите избиратели: издателят на вестник не може да бъде независим и трябва да работи само с една ръка, понеже другата е вързана на гърба му от неговата партия и личните му покровители, и той е доволен, ако успее да изрече поне половината или най-много две трети от онова, което мисли; свещеникът изобщо не е свободен, нито може да казва цялата истина, без да се съобразява какво мислят енориашите му; писателите от всички категории са безропотни слуги на публиката. Пишем прямо и безстрашно, но после „поизменяме“, преди да го дадем за печат. Всъщност всеки мъж, всяка жена или дете си има господар, от когото се бои и пред когото раболепно трепери, а в годините, за които пиша, лоцманът по Мисисипи нямаше господари. Капитанът можеше да застане на ветровата палуба като пълновластен, но временен господар, да даде на лоцмана пет-шест команди, докато корабът се откъсне от брега и поеме по водите на реката, и с това господството на капитана свършваше. От мига, в който корабът бе вече по реката, той се намираше под единствената и неоспорима власт на лоцмана. Лоцманът можеше да направи с него каквото пожелае — да го насочи накъдето си иска, в който момент реши, или да го привърже към брега, ако прецени, че така ще е най-добре. Лоцманът бе напълно свободен — с никого не се съветваше, от никого не получаваше заповеди, възмутено и незабавно отхвърляше най-деликатните съвети. Всъщност законът в Съединените щати му забраняваше да слуша каквито и да било заповеди и внушения, и то съвсем правилно, защото лоцманът трябваше по-добре от всеки друг да знае какво да прави с кораба. Това бе първият крал без опекуни в историята, абсолютен монарх, чиято свобода е пълна и реална, не само на книга. Видях как едно осемнадесетгодишно момче невъзмутимо води голям параход към почти сигурна гибел, а възрастният капитан стои наблизо и мълчи, изпълнен с тревога, но безсилен да се намеси. Намесата му в този случай би била неоценима помощ, но ако си позволеше да се обади, щеше да създаде опасен прецедент. Става ясно, като имаме предвид безграничната власт на лоцмана, че в онези далечни времена той беше важна личност. Кум него капитанът се отнасяше с подчертана любезност, а помощниците и прислугата — с особено уважение, което бързо се предаваше и на пътниците. Лоцманите бяха, кажи-речи, единствените хора, които ни най-малко не се смущаваха пред разни пътуващи величия. И много естествено, защото равните обикновено не се притесняват един от друг.

По силата на навика, когато лоцманите казваха какво искат, думите им звучаха като заповеди. И досега затъвам, когато трябва да изрека волята си чрез плаха молба, вместо да я поднеса с решителен тон.

В онези дни, за да се натовари един параход в Сейнт Луис, да се отведе до Нови Орлеан, да се върне обратно и да се разтовари наново, трябваха около двадесет и пет дни. От тях седем-осем корабът прекарваше в пристанищата на Сейнт Луис и Нови Орлеан и всички на борда усилено работеха, с изключение на двамата лоцмани — те единствени не правеха нищо, само шетаха гордо из града и получаваха същите пари като по време на вахта. Щом корабът докоснеше кея на някой от двата града, те бяха вече на брега и не се появяваха, докато не отзвучеше и последният сигнал на камбанката и всичко бъде готово за път.

Ако един капитан се добереше до някой прочут лоцман, с нокти и зъби се мъчеше да го задържи. Заплатите възлизаха на четиристотин долара месечно за горното течение на Мисисипи и аз познавах капитан, който държа един такъв лоцман, без нищо да прави, но с пълна заплата, цели три месеца, докато реката бе замръзнала. А в онези евтини времена четиристотин долара бяха страшно много пари. На брега малцина получаваха толкова, а когато имаха това щастие, всички гледаха на тях с голямо уважение. Когато в малкото ни градче на Мисури се отбиеше лоцман, най-изтъкнатите и най-почтени жители търсеха дружбата му, посрещаха го радушно и с уважение. Престоите в пристанищата с пълна заплата доста се услаждаха на лоцманите, особено през разцвета на корабоплаването по Мисури („Канзаските времена“), когато получаваха деветстотин долара на курс, което правеше приблизително по хиляда и осемстотин на месец. Ето един разговор от онова време. Някакъв собственик на малък кораб по река Илинойс спира двама прославени, богато издокарани лоцмани по Мисури и ги пита:

— Господа, предстои ми чудесен курс нагоре по реката и ще ми трябвате за около месец. Колко ще струва това?

— По хиляда и осемстотин долара на човек.

— Велики боже! Че ако имах половин ваша заплата, щях направо да ви харижа парахода си!

Тук мимоходом ще отбележа, че екипажите на параходите по Мисисипи стояха толкова по-високо в очите на местното население (а донякъде и в собствените си очи), колкото по-известен бе корабът, на който служеха. Така например беше голяма гордост да си от екипажа на такъв внушителен съд като „Алек Скот“ или „Гранд Търк“. Огнярите негри, палубните моряци и бръснарите бяха все видни личности сред своите колеги и сами го съзнаваха. Веднъж на един негърски бал в Нови Орлеан някакъв негър се държал ужасно високомерно, от което всички се обидили. Накрая един от уредниците избутал околните и му казал:

— Кой си ти, в края на краищата? Кой си? Кажи ми да разбера!

Фукльото ни най-малко не се смутил, а се надул още повече и рекъл с глас, който подсказвал, че има пълно основание да се перчи:

— Кой съм аз ли? Кой съм аз! Ей сега ще ти се изясни! Нещастни негри, чуйте и разберете — аз поддържам средната пещ на „Алек Скот“!

Това било достатъчно.

Бръснарят на „Гранд Търк“ бил спретнат млад негър, който самодоволно подчертавал колко важна личност е и всичките му познати го ухажвали. Младото цветнокожо население на Нови Орлеан много обича привечер да флиртува по тротоарите на глухите улички. Някой разправяше, че веднъж на една от тези улички видял и чул следното — негърка на средна възраст подала глава през счупеното стъкло на прозореца си и извикала (така, че съседите добре да чуят и да ѝ завидят):

— Хей, Мери-Ан, прибирай се веднага вкъщи! Какво си губиш времето с тия нищо и никакви младоци, дошъл е бръснарят от „Гранд Търк“ и иска да си поприказвате!

Като споменах преди малко, че особеното положение на лоцмана го правеше недостижим за упреците и заповедите на другите, естествено се сетих за Стивън У. Той бе способен лоцман, добряк, неуморим бърборко, умен и с чувство за хумор. Беше дързък и независим човек, приятно безгрижен, държеше се съвсем свободно не само сред възрастни хора и високопоставени личности, но дори когато бе с най-големи богаташи. Винаги имаше работа, никога не спести пукнат цент, умееше да измъкне заем от всеки, бе задлъжнял към всички лоцмани по реката и към повечето капитани. Успяваше да придаде своеобразна привлекателност на лекомислието си, кормуваше нехайно и това му придаваше някакво очарование — но не в очите на всички. Веднъж пътувал с добрия стар капитан И, и когато параходът стигнал Нови Орлеан, капитанът го уволнил. По този повод някой изказал учудване. Капитан И се разтреперил още щом чул името на Стивън. После неговият слаб и тънък старчески гласец отронил приблизително следното:

— Господи, помилуй! Такова чудо не вземам втори път на моя кораб за нищо на света… за нищо на света! Псува, пее, свирка си. По цяла нощ — и наум не му минава колко е часът. Дере си човекът гърлото ей тъй, без причини, само защото, на дявола му с дявол, му се крещи. Едва задремя, той нададе някой ужасен боен вик и аз скоча стреснат от леглото, плувнал в пот. Чудо невидяно… Същинско чудо. Нищо и никого не зачита! На мен понякога ми викаше Джони. Мъкне със себе си цигулка и котка. Свири отвратително. От цигулката котката подлудява и започва да мяучи. Никой не може да спи, когато е наблизо със „семейството си“. Щурав човек! Такова нещо не съм срещал. Ако щете, вярвайте, ама е чиста истина — преведе парахода килнат на една страна през ония ужасни дънери при Чикот под пълна пара, а и вятърът виеше като хала. Питайте помощник-капитаните. С очите си видяха. И, сър, докато корабът ми летеше по реката над сами дънерите и коренищата, а аз треперех като лист и се молех, тоя човек — езикът ми да изсъхне, ако лъжа, сви устни и си засвирука! Да, сър, засвирука си: „Девойки от Бъфало, елате при нас тази нощ, елате, елате при нас“, и то без да му мигне окото. Все едно присъствувахме на погребение, без да имаме нещо общо с покойника. А когато го смъмрих, той ми се усмихна тъй снизходително, като да бях негово дете, и ми рече да си вървя в каютата и да кротувам, а не да се бъркам в работата на началниците си.^[1]

Друг път някакъв ужасно подъл капитан набарал Стивън в Нови Орлеан без работа и както обикновено, без пари. След дълга обсада нещастникът, който и бездруго бил натясно, склонил да тръгне за сто двадесет и пет долара на месец. Ще рече, срещу половин заплата, като капитанът дал дума да не разгласява тайната, защото иначе клетникът щял да си навлече презрението на цялата лоцманска гилдия. Но не минал и ден, откак напуснали Нови Орлеан, и Стивън установил, че капитанът се хвали наляво и надясно с подвига си и че вече всички помощници знаят. Стивън се понамръщил, но не казал нищо. По едно време следобеда капитанът се показал на ветровата палуба, хвърлил поглед наоколо и зяпнал от недоумение. Погледнал изпитателно нагоре към Стивън, но Стивън най-невъзмутимо си свирукал и си гледал работата. Явно недоволен, капитанът се помотал и един-два пъти, аха — да каже нещо на лоцмана, но речната традиция го била научила да избягва прибързаните съвети и дума не обелил. Повъртял се объркан на ветровата палуба още малко, после се прибрал в каютата си. Но когато пак се появил, вече съвсем се разтревожил. Този път се осмелил да промълви сдържано:

— В реката има достатъчно вода, нали, сър?

— Да, и аз тъй викам. Щом водата е до бреговете, отлично е за плаване.

— Тук течението май е доста силно.

— „Доста силно“ е слабо казано! Та то е като във воденичен улей.

— Не е ли по-леко да се кара край брега, отколкото тук, по средата?

— Да, и аз така мисля. Но там трябва много да се внимава. А на парахода и тук му е добре, няма опасност да удари дъното, можете да бъдете сигурен.

Капитанът се оттеглил с печален вид. Ако се движат все така, можел и да умре от старост, преди да стигнат в Сейнт Луис. На другия ден капитанът излязъл на палубата и сварил Стивън да кара пак посред реката сред неудържимото течение на Мисисипи и да си свирука същата весела мелодия. Работата вече ставала сериозна. Близо до брега някакъв по-бавен кораб се носел в тихите води, настигнал ги и навлязъл в ръкава от другата страна на един остров. Но Стивън не помръдвал парахода от средата на реката. Думите сами се изтръгнали от устата на капитана:

— Мистър у, този ръкав не скъсява ли пътя ни?

— Мисля, че да, но не съм напълно сигурен.

— Не сте сигурен ли? Там няма ли достатъчно вода, за да го преминем?

— Предполагам, че да, но казва ли ти някой!

— Ама че странна работа! Ето, лоцманите на онзи кораб ще опитат да минат оттам. Да не искате да кажете, че не можете да се мерите с тях?

— С тях ли? О, те са за по двеста и петдесет долара! Вие обаче не се притеснявайте, колкото за сто двайсет и пет знам предостатъчно!

Капитанът се примирил.

Само след пет минути Стивън шеметно се носел по ръкава и набързо показал на кораба съперник двеста и петдесет доларовите си пети.