Марк Твен
Животът по Мисисипи (61)

Приложение А

(Из новоорлеанския вестник „Таймс Демократ“ 29 март 1882 година)

Със спасителния кораб на „Таймс Демократ“ през наводнените области

В девет часа сутринта „Сузи“ напусна Мисисипи и навлезе в Старата река, както се нарича днес устието на Червената река. Отляво водата преливаше над дигите на чандлъровата плантация — най-северната точка на окръга Пойнт Купе — и покриваше всичко наоколо, макар че дигите бяха скъсани съвсем отскоро. Добитъкът бе събран на голяма плоскодънна лодка, в която гладните животни се притискаха едно в друго, очаквайки някой кораб да ги вземе на буксир. Отдясно е остров Търнбул с голямата плантация — някога тя се е славела като една от най-плодородните в щата. Досега наводненията я отминаваха, но този път над обработваемите земи се простираше просторна водна шир. Само тук-там стърчеше ръбът на потопена дига.

След разливането на реката дърветата се бяха раззеленили и сега горите се кипреха в новата си премяна, но тази приятна гледка се помрачаваше от безкрайната водна пустош. Изминаваме миля след миля и виждаме наоколо само дървета, потопени до клоните във вода. Сегиз-тогиз ще се вдигне някоя водна птица и ще се понесе над далечната притихнала шир. Понякога от храстите безшумно изскача пирога и пресича Червената река към Мисисипи, но умислените лица на гребците дори не се извръщат към нашето параходче. Неговото пухтене е същинска музика сред това необичайно, потискащо униние. Това не е мрачното униние на горските дебри или тъмните пещери, а някакво странно, тежко безмълвие, което те изпълва със страхопочитание. Тази сутрин минахме край две негърски семейства, приютени на един сал, привързан сред върбите. Очевидно бяха от по-заможните, тъй като се бяха запасили с храна, имаха и три-четири прасета. Салът им да беше около двадесет квадратни фута, с нещо като навес, пред който върху струпана пръст гореше огън. Течението по канала Ачафалая е много бързо, понеже Мисисипи насочва голяма част от водите си тук — още едно потвърждение за отчаяните ѝ усилия да намери колкото може по-кратък път до Мексиканския залив. Малки параходчета, ладии, пироги и други съдове сега се търсят много и негри пирати често ги крадат и ги откарват там, където ще получат най-добра цена. От думите на мистър Фъргюсън, чиято плантация е близо до пристана на Червената река и е току-що залята от водите, разбираме, че тук хората много са се напатили. Негрите нехаели, че дигата може да се пропука, защото по-горната не била мръднала от години, и когато бедата дошла, се оказали напълно безпомощни. В четвъртък свалили мнозина от дърветата и покривите на колибите и ги отвели, но доста още останали в отчаяно положение.

Човек не може да оцени достатъчно сушата, ако не е пътувал през наводнена област. В морето нито очакваш, нито търсиш суша, ала тук, сред трептящите листа, мрачните дървесни сводове и едва подаващите се покриви на къщите, всеки миг се надяваш да зърнеш парченце земя. И на гробище ще се зарадваш, стига да е над водата. Реката личи единствено по липсата на дървета — по нищо друго. Ширината ѝ от Форт Адамс на левия бряг до района на бързеите сега е към шестдесет мили. Голяма част от това пространство е обработваема земя, най-вече около Мисисипи и зад Червената река. В самата Червена река силното течение бие непряко и следва посоката на Мисисипи.

След няколко часа стигнахме Черната река. Тук едва ли е идвал някой при сегашното бедствие. Печална гледка — всички върби по двата бряга са с обрулени листа. Един човек каза на пишещия тези редове, че имал сто и петдесет глави говеда и сто прасета. Когато водата се вдигнала, той ги подкарал към възвишенията на Авойел, на тридесет и пет мили от дома си, но изгубил петдесет говеда и шестдесет прасета. Черната река е много живописна, дори със залети брегове. Ясени, дъбове, каучукови дървета и хикории превръщат бреговете ѝ в непроходими гъсталаци, а там, където погледът успее да проникне в някоя пролука между дърветата, сред полумрака едва се различават смътните очертания на далечни дънери.

Няколко мили нагоре по течението над бреговете имаше цели осем фута вода и навсякъде стърчаха покриви, които едва устояваха на силното течение. Тук-там около някоя съборетина се бяха струпали довлечени дънери — сърцевина за бъдещ остров.

За да пестим въглища, понеже нямаше откъде да вземем по пътя, непрекъснато се оглеждахме за дърва. Иззад един нос пред нас изскочи пирога, умело управлявана от един младеж, а на кормилото седеше девойка на около петнадесет години, с бяло лице, хубави черни очи и скромна на вид. Младежът помоли за вестник, ние му хвърлихме, двамата млади продължиха по водната бразда, оставяна от нашето параходче. След малко се появи съвсем малко кану, управлявано със сръчността на стар и опитен гребец от едно девойче на не повече от петнадесет години. Малката приличаше по-скоро на индианка, отколкото на бяло момиче, и като я попитахме не се ли страхува, тя само се изсмя. Израсла била в пирога и с нея можела да иде където си поиска. Сега отивала да събере върбови листа за добитъка — и тя посочи една къща наблизо, с три инча вода над пода. До задната врата бе привързан сал, горе-долу тридесет квадратни фута, с някаква ограда, зад която се притискаха шестнадесет крави и двадесет прасета. Хората ни се оплакаха единствено от това, че изгубили доста добитък и бързо ни докараха товар дърва в една плоскодънка.

Оттук до Мисисипи — петнадесет мили разстояние няма и едно късче суха земя, а и на запад, на тридесет мили, е все вода и вода. В четвъртък, 23 март, Черната река се покачи близо с два инча и през нощта продължи да се покачва. Колкото повече напредваме нагоре по реката, толкова по-често зърваме жилища, но все още на много мили едно от друго. Почти всички са изоставени, а пристройките им плават над водата. Всякакъв живот като че бе замрял — ни птичка се чуваше да пее, ни катерица да пищи, потискащо безмълвие. От време на време само някоя щука ще приплесне с опашка и ще се изгуби сред вълните, и това е всичко сред зловещата тишина на опустошението. Над водата се носи ту някой прясно варосан кокошарник, ту куп пръти от ограда, ту врата или някой издут труп на животно, тържествено съпроводен от двойка лешояди, единствените птици, които се мяркат от време на време. Те се гощават с трупа, а той ги носи по реката. Една евтина литография, изобразяваща войник на кон, която плаваше край нас, подсказваше, че водите са нахлули в някое домашно огнище и са отнесли украсата му.

Не беше разумно да продължаваме пътя си по тъмно, затова си избрахме място край гората и привързахме корабчето си за едно каучуково дърво за през нощта.

Красивата млада месечина приятно огряваше гората и реката, извайваше чудна картина, която би била прекрасен пейзажен етюд, ако някой художник съумее да я пренесе на платното си. Машините бяха замлъкнали, не се чуваше пухтенето на изскачащата пара и тишината плътно ни обвиваше. А каква тишина бе това! Обикновено нощем в гората се чува квакане на жаби, бръмчене на насекоми или шум от падащи клони, но сега природата бе занемяла. Тъмните пролуки, като преддверия към катедрала, не издаваха никакъв звук, дори бълбукането на водата бе замряло. Рано призори в петък всички бяхме на крак и продължихме срещу течението на Черната река. Утрото бе прекрасно, а реката — права като опънат конец, наложила най-хубавата си премяна. Цветчетата на глога изпълваха въздуха с чаровно ухание, весели птички огласяха бреговете. Дърветата станаха по-големи, гората изглеждаше по-стара. Вече се виждаха повече плантации отколкото при устието, но картината си оставаше почти същата — над ливадите се носеха кошари, негри се тълпяха на салове, привързани в суматохата за някой дъб, а стрехите на скромните им хижици едва се подаваха от водата. Слънцето изгря сред алено сияние и дърветата заблестяха във всички оттенъци на зеленото. Късче земя не се виждаше наоколо, водата като че ставаше все по-дълбока и по-дълбока, вече достигаше клоните и на най-високите дървета. Навсякъде върбите край брега са съвсем оголени, което показва колко отдавна местните хора събират шумата им за храна на добитъка. Попитахме един старец, който караше пирога, как се чувствуват добичетата му с този върбов фураж. Той спря, поклати мрачно глава и отвърна:

— Ех, господине, колкото да поддържат топлинката, повече не мога и да искам. Но със свинете е зле, особено с прасенцата. Капят едно след друго, ама що да сториш? Няма друго.

На тридесет мили нагоре от устието водите са се разлели от Натчез на Мисисипи до обраслите с борови гори възвишения на Луизиана, на разстояние от седемдесет и три мили, и надали има местенце, което да не е покрито с десет фута вода. В горната си част Черната река тече на запад и то така неудържимо, че сега се слива с Червената река на около петнадесет мили над по-раншното място — такова нещо и старите лоцмани не помнят. Около нас се носят вече само водите на Мисисипи.

До Тринити, или по-право до Троя, която е малко по-надолу, почти всички са се изнесли, а онези, които са останали по домовете си, имат някакви запаси. Животните им обаче са зле и бързо мрат, защото, както са вързани по саловете и зле хранени, се разболяват.

Подир кратък престой потеглихме отново и не след дълго стигнахме място с много плантации и къщи. Но бедствието се ширеше и тук. В самите къщи обитателите бяха издигнали, дъсчени скели, за да спасят покъщнината. Таблите на креватите бяха подрязани отгоре, понеже таванът беше най-много на четири фута от импровизирания под. Постройките изглеждаха много паянтови и заплашваха всеки миг да се понесат нанякъде. Животните стояха наоколо във водата и търпеливо очакваха помощ. Печална гледка — клетите добичета сигурно скоро ще загинат. Говедата се различават от конете: разбере ли, че помощ не идва, конят отплува да си търси храна, а говедото си стои на мястото, докато изнемощее, рухне във водата и се удави.

В дванадесет и половина една плоскодънка, която плаваше близо до брега, ни даде сигнал. Направихме завой и се приближихме с борда към нея и на палубата се качи генерал Йорк. Тъкмо бе раздавал припаси и сърдечно поздрави спасителния параход на „Таймс Демократ“, като каза, че тук той е крайно необходим. Сетне прибави, че бедствието ни най-малко не е преувеличено, хората са в крайно тежко положение. Водата вече почти е стигнала стрехите и съществува голяма опасност къщите да бъдат отнесени и много хора да загинат. Генералът спомена за героичните усилия на населението да спаси добитъка, но смяташе, че двадесет и пет процента от животните са загинали. Вече две хиляди и петстотин души са получили продоволствия от Троя на Черната река, той самият прекарал на сухо много добитък, но голямата част още се намирала в отчайващо положение. Водата се е вдигнала с осемнадесет инча по-високо отколкото през 1874 година и между Видалия и хълмовете на Катахула няма и педя суха земя.

В два часа следобед „Сузи“ достигна Троя, на шестдесет и пет мили над устието на Черната река. Тук отляво се влива Малката река, по-нагоре — Уачита, а отдясно — Тенсас. Трите образуват Черната река. Троя е разположена отчасти около три големи индиански могили, чиито обли била се издигат на около дванадесет фута над сегашното равнище на водата. Диаметърът им е близо сто и петдесет фута и са на около двеста ярда една от друга. Всички къщи са построени между могилите и сега, разбира се, до една са залети по на осемнадесет инча от пода.

Тези могили, издигнати от коренните жители преди стотици години, са единствените убежища на цели мили околовръст. Намерихме ги наблъскани с добитък — толкова измършавял, че едва се крепеше на крака. Имаше и овце, и свине, и коне, и мулета, и говеда. Едната могила години наред е била гробище, а сега до мраморните надгробни плочи бяха полегнали измършавели крави и доволни преживяха след гощавката с царевица, поднесена им от генерал Йорк. И тук, както по-надолу, прави впечатление колко сръчно жените и момичетата управляват малките си пироги. И деца гребат в тези крайно неустойчиви лодки с майсторството на възрастни.

Генерал Йорк е въвел чудесна система в спасителните работи: обикаля районите, лично вижда какво е необходимо, наема два парахода с шлепове и веднага ги праща да натоварят добитъка и да го отведат на буксир до обраслите с борове възвишения на Катахула. Троя е главното седалище на генерала, оттук параходите вземат храна за добитъка. На отсрещния бряг на Малката река е разположен Тринити, който всеки миг е застрашен от унищожение. Той е по-ниско от Троя и водата в къщите е осем-девет фута. През града се носи буен поток и е истинско чудо, че къщите му още не са рухнали. Населението на Троя и Тринити е осигурено, но за част от добитъка храната не достига.

Щом „Сузи“ пристигна в Троя, тя бе поставена под разпорежданията на генерал Йорк, за да се ускорят спасителните работи. Почти всичкият товар бе свален на една от могилите, за да не тежи, и корабът се отправи надолу по реката да помага на бедствуващите. При фермата на Том Хупър, на няколко мили от Троя, „Сузи“ взе на буксир един голям шлеп с около петдесет глави добитък. Животните получиха храна и скоро се посъвзеха. Днес тръгваме по Малката река, където положението е най-тежко.

По Черната река

Под ръководството на генерал Йорк поехме по Черната река много рано, за да спасим колкото можем от добитъка. В едно по-голямо селище оставихме шлепа, който влачехме на буксир, а оттам спасителите го изтласкаха с пръти към близките плантации да натоварят де що има добитък. На тавана на един маган намерили седемнадесет говеда, построили им мостче и благополучно ги смъкнали в шлепа. Пишещият тези редове потегли заедно с генерал Йорк в един скиф, който ни откара до къщичка с две стаи, където водата се издигаше на два фута от пода. В по-голямата стая се бяха сбутали коне и крави, а в другата вдовицата Тейлър и синът ѝ седяха на едно скеле, издигнато над пода. Из стаята плаваха един-два малки сала, готови всеки миг да влязат в ролята си. Когато шлепът доближи къщата, трябваше да пробием едната ѝ стена, за да изкараме животните. След дълги усилия най-сетне ги натоварихме на шлепа. И този път, както винаги, генерал Йорк попита хората не искат ли да напуснат къщата, като обясни, че майор Бърк от вестник „Таймс Демократ“ изпраща корабчето „Сузи“ специално за тази цел. Мисис Тейлър благодари на майор Бърк, но заяви, че ще се държи докрай. Да се не начудиш как тукашните хора се вкопчват в домовете си. Малко по-надолу, край един нос на шестнадесет мили от Троя, се получи съобщение, че домът на мистър Том Елис е застрашен, а цялото му семейство било вътре. Веднага се отправихме с пълна пара натам и пред очите ни се разкри тъжна гледка. От горната половина на един прозорец, който все още беше над водата, надничаше мисис Елис — болнава женица. На вратата се бяха струпали седемте ѝ деца, най-голямото от които нямаше и четиринадесет години. Част от къщата бе предоставена на работния добитък, към дванадесет глави без свинете. В съседната стая се бе струпало семейството, а водата стигаше на два инча от рамката на леглото. Печката беше почти изцяло залята и хората си готвеха на огън, запален върху нея. Всеки момент къщата можеше да рухне. От единия край вече се рушеше и цялата приличаше на черупка. Когато параходчето ни се приближи, мистър Елис излезе с една малка лодка и генерал Йорк му съобщи, че идва да му помогне, че параходчето на „Таймс Демократ“ е на негово разположение и веднага ще откара семейството му на възвишенията. Един шлеп ще дойде за добитъка в понеделник, понеже дотогава е зает. Въпреки окаяното положение, в което се намираха — и той, и семейството му, мистър Елис също не пожела да напусне дома си. Той заяви, че щял да почака до понеделник, въпреки опасността къщата да се събори. Децата до вратата изглеждаха съвсем доволни, като че изобщо нехаеха за дебнещата ги опасност. И това са само два сред многото подобни случаи. След седмици на лишения и страдания тези хора продължаваха да се държат за къщите си и ги изоставяха само когато водата стигнеше до тавана и нямаше къде да се построи скеле. Всичко това изглеждаше необяснимо, но любовта към стария дом се оказа по-силна от грижата за собствената безопасност.

След фермата на Елис спряхме при фермата на Озуълд. Тук шлепът ни бе доведен на буксир до един маган, където петнадесетина глави добитък стояха във водата, покачени на скеле, и главите им се подаваха над вратата. Оказа се невъзможно да ги изкараме оттам, без да разбием част от предната стена. Пуснахме брадвите в действие, направихме отвор и след дълги усилия конете и мулетата бяха благополучно настанени на шлепа.

Където и да спирахме, при нас идваха три-четири или повече лодки и ни насочваха към застрашения добитък. Макар че много от жителите навреме бяха извели част от животните по високите места, оставаха още много, които генерал Йорк с неизчерпаемата си енергия трябва да евакуира до вторник по боровите възвишения.

По целия ни път на „Сузи“ се качваха десетки фермери и повтаряха вече познатите разкази за страдания и жертви. Един стар плантатор, който живеел край реката от 1844 година, каза, че водата никога не се е вдигала толкова и смяташе, че над една четвърт от животните са погинали. За щастие, хората гледаха да спасят първо работния добитък и при първа възможност да отведат конете и мулетата на безопасно място. Покачването продължава — снощи водата се е вдигнала с още два инча, и ги принуждава да извеждат говедата по хълмовете, за което генерал Йорк им е особено полезен. От ранно утро до късна нощ той обикаля ту тук, ту там, ободрява с благи думи и дава съвети със спокойна разсъдливост.

По цялата река се носи една възмутителна история за някакъв търговец от Нови Орлеан. Изглежда фермерите дълги години били клиенти на този човек и имали сметки при него. Когато станало наводнението, те му писали да им изпрати кафе, брашно и други необходими неща. Не получили отговор, писали повторно и ето че той отказал да даде жизненоважни стоки на старите си клиенти, чиито ферми сега се намирали под водата. Излишно е да изтъкваме, че този човек завинаги е изгубил доброто си име по Черната река.

Височините, на които намират убежище хора и животни от поречието, се намират в областта Катахула, на двадесет и четири мили от реката.

След като натоварихме шлепа с говеда, качихме на борда и седмината Хупър, които не можеха да останат повече в жилището си. Сега сме на път за възвишенията по Малката река.

Водата продължава да се покачва

Тук водата се покачва всяко денонощие с около три и половина инча, а започнаха и дъждовете, и в близките дни още повече ще се вдигне. По мнение на генерал Йорк сега усилията ни трябва да се насочат към спасяване на хората, тъй като покачването на водата заплашва много къщи. Смятаме да тръгнем след няколко минути по Тенсас, а сетне да се върнем и да поемем по Черната река, за да евакуираме семействата. Параходите са малко за спасителните операции. Генералът е наел три парахода с шлепове, но има толкова работа, че те не насмогват. Всички работят и ден, и нощ, а „Сузи“ не спира за повече от час. Покачването на водата е поставило Тринити в сериозна опасност, всеки миг се очаква някои къщи да бъдат отнесени. Троя е по-нависоко, но всички жилища са наводнени. Научихме, че една жена и детето ѝ били отнесени от водата, а две къщи рухнали. Те били на същите хора, които преди два дена отказаха да дойдат с нас. Направо невероятно бездействие.

Досега няма никаква вест за парахода „Делия“ — предполага се, че е потънал при вчерашната буря в езерото Катахула. Досега трябваше да е тук, а никакъв не се явява. Дори пощата е много несигурна и тази дописка изпращам с лодка до Натчез, за да пристигне навреме. Невъзможно е да се получат точни данни за опустошената реколта и прочее, защото осведомените хора вече не са тук, а останалите не знаят много.

Генерал Йорк ме помоли да изтъкна, че незабавно ще трябва да се изпратят двойно повече провизии. Невъзможно е да се направи точна преценка, тъй като все нови и нови хора търсят убежище по хълмовете — водата се покачва много бързо. Останалите са много разтревожени — човек не може да си го представи, докато не ги види със собствените си очи. Сред тях цари пълно отчаяние.

Ако провизиите се изпратят в някой от тези райони, не е сигурно дали ще бъдат разпределени правилно. Затова всичко трябва да се изпраща в Троя, а там генералът ще се разпореди. Той е поискал сто палатки, но ако всички, които сега бягат от водната стихия, се преселят по хълмовете, ще трябват поне двеста палатки.