Марк Твен
Животът по Мисисипи (56)

Глава LVI
Един юридически въпрос

Няма я вече кланицата при Мечия залив, няма го и Малкия затвор (или „дранголника“), който някога се намираше близо до нея.

— Спомняте ли си — обърна се към мене един гражданин, — когато Джими Фин, градският пияница, изгоря в дранголника?

Обърнете внимание как времето и лошата памет на хората изопачават нещата. Джими Фин не изгоря в дранголника, а почина от естествена смърт в една кожарска каца в резултат на комбинацията от делириум тременс и обгаряне. Като казвам „естествена смърт“, имам предвид естествена за Джими Фин. Жертвата в дранголника не беше наш съгражданин, а един клет скитник и безобиден пияница. За този случай знам по-добре от всеки друг, а в онези далечни дни знаех още повече, затова не мога да устоя на изкушението да разкажа цялата история. В една мразовита вечер бедният скитник се шляеше по улиците с лула в уста и молеше за огънче, но никой нито му подаде кибрит, нито го удостои с внимание, напротив: цяла сюрия лоши хлапета го сподириха по петите и се забавляваха, като го задяваха и дразнеха. Сред тях бях и аз. Но най-сетне зовът на стареца за милосърдие и трогателните му приказки колко е окаян и безпомощен пробудиха дълбоко стаилото се в душата ми чувство за срам и почтеност и аз отидох и му донесох кибрит. После се прибрах и си легнах, но нещо ми тежеше и бях потиснат. Един-два часа по-късно нещастникът бил арестуван и заключен в дранголника от „началника на полицейския участък“ твърде гръмка титла за един обикновен стражар, но какво да се прави — така му казваха. В два часа след полунощ черковните камбани забиха за пожар и всички естествено изскочиха на улицата, в това число и аз. Скитникът бе използувал гибелно моя кибрит — подпалил сламеника и оттам пламъците бързо обхванали дъбовата облицовка на стените. Когато стигнах, на местопроизшествието се бяха стълпили двеста души, мъже, жени и дечурлига, застинали от ужас, зяпнали с изцъклени очи в решетките на затвора. Отвъд железните пръти се мяташе скитникът, бясно ги дърпаше и пищеше за помощ. Той се открояваше като тъмен силует на фона на ярко слънце, толкова бляскав и ослепителен беше пламъкът зад него. „Началникът на полицейския участък“ се беше запилял някъде, а у него се намираше единственият ключ. Хората измайсториха набързо нещо като стенобойна машина и трясъкът от ударите по вратата ехтеше така обнадеждаващо, че тълпата викна гръмко „ура“, защото реши, че благородната битка вече е спечелена. Но не беше. Дъските на вратата излязоха яки и не поддадоха. Казваха, че нещастникът продължавал да стиска железните пръти, дори след като бил вече мъртъв, и така го обхванали пламъците и го погълнали. За тази подробност не съм сигурен. Всичко, което бе станало, след като го познах, докато крещеше ужасѐн зад решетките, го бяха видели други, не аз.

Дълго след това всяка нощ ми се явяваше лицето зад решетките и си мислех, че съм виновен за смъртта на този човек, сякаш нарочно му бях дал кибрита, за да се подпали. Не се съмнявах, че ако се открие съучастието ми в тази трагедия, ще ме обесят. Всички събития и впечатления от онова време са се врязали като огнен печат в паметта ми и сега споменът за тях ме забавлява толкова, колкото на времето ме измъчваше. Споменеше някой за зловещата случка, аз тозчас наострях уши, защото винаги треперех в очакване да чуя, че съм заподозрян. И толкова чувствителна и проницателна беше станала гузната ми съвест, че често долавях подозрение дори в най-невинните забележки, в погледите, в движенията, в израза на очите — те нямаха нищо общо с моята тревога и все пак ме караха да примирам от неудържим ужас. Най-зле се чувствувах, когато някой подхвърлеше, макар небрежно и между другото, че „убиецът ще излезе наяве“. За десетгодишно момче като мен това наистина бе тежко бреме!

През всичкото това време аз, за щастие, забравях едно: често ми се случваше да говоря насън. Една нощ обаче се събудих и видях, че Сид, по-малкият ми брат, с когото спяхме в едно легло, се е надигнал и ме разглежда на лунната светлина.

— Какво има? — попитах аз.

— Толкова много приказваш, че не мога да спя.

Тутакси се изправих, сърцето ми скочи в петите, а косата ми настръхна.

— И какво казах? По-бързо… отговаряй… какво рекох?

— Нищо особено.

— Лъжеш… Ти знаеш всичко!

— Какво всичко?

— Много добре знаеш. За онова.

— За кое онова? Не разбирам за какво говориш. Сигурно нещо си болен или, си се побъркал, или бог знае какво. Както и да е, сега си буден и ще използувам случая да подремна.

Той заспа, а аз лежах, облян в студена пот, измъчван от този нов ужас и шеметния хаос в главата ми. Гнетеше ме мисълта какво съм издал. Колко знае той? Тази неизвестност бе ужасно мъчителна. Постепенно изплува една идея — ще събудя братчето си и ще го изпитам по метода на предположенията. Разтърсих го и рекох:

— Представи си, че някой дойде при тебе пиян…

— Глупости… Аз никога не се напивам.

— Не говоря за тебе, глупчо, а за друг. Представи си, някакъв пиян идва при тебе и ти иска нож или пък томахавка, или пистолет, а ти забравиш да му кажеш, че е зареден и…

— Как може томахавката да е заредена?

— Не томахавката, а пистолетът. И не ме прекъсвай, защото е сериозно. Един човек е убит.

— Какво? В нашия град ли?

— Да, в нашия.

— Продължавай, няма да кажа никому думица.

— Представи си сега: забравиш да му кажеш да внимава, че пистолетът е зареден, а той дръпне спусъка и се гръмне с този пистолет… Ей така, както си го подмята, и може би съвсем случайно — нали е пиян. Е, това убийство ли е?

— Не, самоубийство.

— Ама не, не те питам какво е направил той, ами ти. Ще бъдеш ли виновен за нещо, понеже си му дал този пистолет?

След дълбок размисъл получих следния отговор:

— Хм, може би ще си помисля, че съм виновен за нещо… може би за убийство… Да, може би за убийство, ама не съм съвсем сигурен.

Тези думи никак не ме успокоиха. Все пак те не бяха окончателна присъда. Трябваше да се добера до цялата истина, нямаше друг изход. Но ще го сторя предпазливо и ще следя дали ще заподозре нещо.

— Всичко това беше предположение — рекох аз, но сега ще ти разкажа истинския случай. Знаеш ли защо изгоря човекът в дранголника?

— Не.

— Нямаш ли някаква представа?

— Ни най-малка.

— На място да останеш, ако кажеш.

— На място да остана!

— Е, добре, чуй сега как стои работата: този човек търсел кибрит да си запали лулата. Едно момче му дало. Човекът подпалил дранголника със същия този кибрит и изгорял.

— Тъй ли!

— Да, честен кръст. Е, как ти се струва: убиец ли е това момче?

— Чакай да помисля… Човекът пиян ли бил?

— Да, пиян.

— Много пиян?

— Много.

— А момчето знаело ли е?

— Да.

Настъпи дълга пауза. После прозвуча следната тежка присъда:

— Щом човекът е бил пиян и момчето е знаело, момчето е убило човека. Няма никакво съмнение.

Дълбок ужас скова всички клетки на тялото ми и в този миг разбрах как се чувствува човек, като чуе да произнасят смъртната му присъда. Чаках с нетърпение какво още ще каже брат ми. Предугаждах какво ще бъде… и не се излъгах.

— Аз зная момчето — каза той.

Мълчах, нямах какво да отговоря. Само дето се тресях от главата до петите.

— Да — добави брат ми, — от пет приказки се сетих кое е това момче: Бен Кунц. Друг не може да бъде!

Съвзех се от вцепенението си, като че ме извадиха от гроба, и възкликнах:

— Но как, за бога, се сети?

— Ти го каза насън.

„Чудесно! — рекох си аз. — Ето един полезен навик, който трябва да се усъвършенствува.“

А братчето ми невинно продължаваше да бъбри:

— Докато приказваше насън, постоянно мърмореше нещо за кибрит, от което нищо не можех да проумея. Но преди малко, като почна да ми разказваш за оня човек, за дранголника и за кибрита, си спомних, че два-три пъти спомена и Бен Кунц. Така свързах едното с другото и, както виждаш, веднага се сетих, че Бен е подпалил човека.

Обсипах го с похвали за досетливостта му. Неочаквано той попита:

— А ще го предадеш ли на полицията?

— Не — отвърнах аз, — смятам, че той си е взел добър урок. Естествено няма да го изпускам от очи, защото така трябва. Но ако спре дотук и се поправи, никой не ще може да ме обвини, че съм го предал.

— Колко си добър!

— Хм, опитвам се. Пък и това е дълг на всеки.

Сега, когато бремето ми бе прехвърлено на чужди плещи, страхът ми бързо се стопи.

В деня преди да напуснем Ханибал, ме порази нещо много странно — изумителната разлика във времето по меридиана. Узнах го от един от най-непретенциозните хора — цветнокожия кочияш на един мой приятел, който живее на три мили от града. Той трябваше да дойде да ме вземе от „Парк хотел“ в седем и половина вечерта, но закъсня и дойде чак в десет. Извини се, като каза:

— Време с един и половина час по-назад у нас, отколкото в града. Вий не закъснее, господине. Понякогаш в неделя ний тръгваше рано на черква, а пристига при половин проповед. Разлика във време. Не можеш направи точно сметка.

Бях загубил два часа и половина, но научих нещо, което си струваше и четири!