Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Life on the Mississippi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
raglub (2014 г.)

Издание:

Марк Твен. Животът по Мисисипи

Американска. Първо издание

Редактор: Ирина Васева

Редактор на издателството: Красимир Мирчев

Художестен редактор: Камен Стоянов

Технически редактор: Петко Узунов

Коректори: Мария Енчева, Теодора Кръстева

Художник: Виктор Паунов, 1985 г.

Издателство Профиздат, 1985 г.

Дадена за набор на 10.VII.1985 г. Формат 32/84/108

Печатни коли 28 Издателски коли 23.52 УИК 23,66

Издателски № 82 (1082)

ЛГ VI КОД 26/95366/22512/5557–133–85

Подписана за печат м. октомври 1985 г.

Излязла от печат м. ноември 1985 г.

ДП „Г. Димитров“ — Ямбол

Цена 2.84 лв.

История

  1. — Добавяне

Глава LIX
Легенди и природни гледки

zhivotyt_po_misisipi_indios.png

При Лакрос списъкът на пътниците се попълни с още няколко души. Сред тях имаше един възрастен господин, дошъл тук, в Северозапада, още с първите заселници, който знаеше всяко кътче, и това, го изпълваше с основателна гордост.

— Оттук до Сейнт Пол — казваше той — ще минем покрай такива красоти, пред които Худзон пет пари не чини. Да речем, Скалата на кралицата — седемстотин фута е висока и с изглед, какъвто надали ще видите другаде. Ами Темпелоу Айланд — няма друг такъв остров в Америка. Огромна грамада със стръмни склонове, сред които са скътани какви ли не индиански предания, а някога гъмжеше и от гърмящи змии. Един път да видите изгрева от върха му, никога няма да го забравите. Над Уенона пък са се ширнали разкошни прерии. После са Хилядата острова — то е неземна красота! Пък зелено, зелено! Къде другаде има тъй ярка и плътна зеленина, като че хиляди плюшени възглавнички плават по грамадно огледало — ако, разбира се, водата е спокойна! Ами чудовищните скали по двата бряга на реката — стръмни, зъбати, мрачни — тъкмо подходяща рамка. Нали знаете — за да изпъкнат силните места в една изящна картина, трябва ѝ съответна рамка: да ги подчертае.

Възрастният господин ни разказа и една-две затрогващи, но не особено интересни индиански легенди.

След тази разходка из историята отново се върна на красивите гледки и ги описа с най-тънките им подробности, от Хилядата острова до Сейнт Пол, като сипеше име след име, развиваше темата майсторски и уверено, на места вмъкваше по някоя тритонна дума така самодоволно, като че искаше да каже: „А, то туй е нищо, какви думи само знам аз.“ Продължи да изпада в такива импулсивни изблици на неподправено красноречие, при това на грижливо отмерени почивки, че най-после започнах да го подозирам…

Но има ли значение моето подозрение? По-добре да чуем него самия:

— Десет мили над Уенона стигаме до Фаунтън Сити, закътан кротко в подножието на скали, възправили страховитите си снаги като богове към сините небесни дълбини, окъпани в кристалночисти висини, докосвани единствено от ангелски криле. След това се плъзгаме по сребристи води, сред прелестни и изумителни природни гледки, които в продължение на дванадесетина мили потапят душите ни в трепетен захлас, и се озоваваме пред Маунт Върнън, шестстотин фута висок, с романтичните останки на един първокласен хотел, зареян сред сенките на облаците, които пълзят из тези шеметни висини. Този хотел е единствената останка от цветущия на времето град Маунт Върнън, сега изоставен и съвсем безлюден. Продължаваме. Стремително минаваме край Комините — величави скали, шестстотин фута високи, сетне, точно преди да влезем в Миниеска, вниманието ни привлича една поразителна вдадина в реката извисена на петстотин фута гигантска пирамида. Стръмните ѝ склонове са опасани отвсякъде с гъсти гори, а върхът ѝ — истински конус — кара зрителя да изтръпва пред ваятелското изкуство на природата. От шеметните му висоти се разкрива неповторима гледка към гори, потоци, проломи, стръмнини и долини, просната пред погледа ни долу, на десетки мили. Едва ли можем да си представим по-очарователна речна долина, изправени тук, върху гордите чела на тези канари. Вековната дивота и мрачната усамотеност на тези неповторими творения раждат безграничен възторг към природата и нейния създател, а гледките остават завинаги запечатани в паметта. После виждаме Главата на лъва и Главата на лъвицата, и те изсечени от ръката на природата, да красят и да владеят прекрасната долина. Сетне реката става по-широка и изведнъж пред погледа ни се разкрива най-чаровната и внушителна гледка — скалисти възвишения, целите обрасли в зелени гори, равни прерии, приютили в пазвите си китната Уабаша, града на лековитите води, този заклет враг на Брайтовата болест.[1] После пък идва най-величествената рожба на природата — неповторимото езеро Пепин. Райски кътчета, които туристът гледа в захлас и не може да им се насити! И още, и още нататък! Ето, озоваваме се сред горди куполи — това са могъщата Захарна буца и неповторимата Момина скала, която романтичното суеверие дарила с глас и често, когато брястова лодка се носи по здрач към нея, мургавият лодкар долавя тихата, нежна песен на отдавна напусналата божия свят Уенона, за която говорят толкова индиански песни и сказания. Пред нас изниква Фронтенак, любима почивка за морния турист през лятото; сетне процъфтяващият Ред Уинг и Диамантената скала — шеметна и недостижима в самотното си величие; после Прескат и Сен Кроа: и не щеш ли, пред нас се разкрива морето от покриви на Сейнт Пол, този исполински вожд на Севера, закрачил с великански стъпки в авангарда на напредъка, развял знамето на най-висшата нова цивилизация, размахал томахавката на търговската инициатива, за да проправя благотворна просека напред, надуващ гордите фанфари на християнската култура, разкъсващ вонящите дрипи на леността и суеверието, за да ги замени с парния плуг и училището — пред него се простира океан от беззаконие, невежество, престъпления, отчаяние, по стъпките му никнат затвори, бесилки и черкви, и винаги…

— Да сте пътували някога с панорамна лодка?

— Преди бях екскурзовод.

Подозрението ми се потвърди.

— Още ли пътувате с лодката?

— Не, държа я на котва, докато започне есенният сезон. Сега помагам за изготвянето на един туристически пътеводител, който пътническата параходна компания „Сейнт Луис — Сейнт Пол“ ще отпечата през лятото за улеснение на пътниците.

— Като говорихте за Момина скала, вие споменахте отдавна напусналата божия свят Уенона, за която говорели томове индиански песни и сказания. Скалата на нея ли е наречена? Има ли някакво предание за момата и скалата?

— Да, много вълнуващо и печално. Може би най-разказваното и най-трогателното от всички предания по Мисисипи.

Помолихме го да разкаже легендата. Той пак остави разговорния тон, съвсем непринудено зае предишната си позиция на лектор и разгърна пред мен следното повествование:

— Малко над Лейк Сити има прочут нос, наречен Момина скала. Той не само е много живописен, но с него е свързана и една романтична история, която дала името на местността. До неотдавна носът бил любимо място за стануване на сиуксите, понеже тук дивечът и рибата са в изобилие и из околностите винаги се срещали доста индианци. Край скалата често се разполагал и един род от племето уабаша. Една девойка от рода, Уе-но-на, първородна на баща и майка, се била врекла на момък от същото племе. Ала строгите ѝ родители обещали ръката ѝ на друг, прочут воин, и настоявали да се омъжи за него. Огорчението ѝ било голямо, когато определили деня за сватбата. Уенона като че ли преклонила глава пред родителската воля и тръгнала с баща си и майка си към скалата да наберат цветя за празненството. Щом стигнали, тя изтичала до върха, застанала на ръба до самата пропаст, проклела родителите си, които стояли, долу, за тяхната жестокост, запяла предсмъртна песен, хвърлила се отгоре им и те станали на парчета.

— Кой, родителите ли?

— Точно така.

— Хм, наистина трагична история! При това с потресаващ, неочакван и драматичен финал, за който човек никога няма да се сети предварително. Далеч по-завладяващо от другите изтъркани индиански предания. По Мисисипи има петдесетина такива Скокове на влюбените, от които са се хвърляли разочаровани девици индианки, но този е единственият скок, довел до напълно справедлив и удовлетворителен резултат. А какво станало с Уенона?

— Здравата се изподрала и натъртила, но се съвзела и изчезнала преди съдия-следователят да пристигне на местопроизшествието. Казват, че издирила своя възлюблен, омъжила се за него и двамата отишли в някакъв далечен край, където доживели до щастливи старини, а любовният ѝ подвиг, макар да ѝ отнел благото напътствие на майчината обич и закрилящата ръка на бащата и я подхвърлил сам-сама на леденото милосърдие на един безпощаден свят, закалил и пречистил крехката ѝ душа.

Изслушах с удовлетворение природните описания на разказвача, защото те ми помагаха да оценя видяното и да си представя онова, което нощната тъма криеше от погледа.

Както отбелязва екскурзоводът, целият край е покрит с индиански сказания и легенди. Но аз му напомних, че обикновено хората само ги споменават, колкото да наостриш ухо, и тактично спират дотук. Защо? Защото така си мислиш, че сказанията са наситени с драматизъм и въображение, а ако наистина ти ги разкажат, приятната представа ще се изпари. Показах му маса книжки от този род, които бях накупил, и той призна, че всички до една са жалък боклук, а аз се осмелих да прибавя, че и легендите, които самият той разказа, са същите, като изключим прекрасната история за Уенона. Той се съгласи и с това, но каза, че в книгата на мистър Скулкрафт[2], издадена преди петдесетина години и навярно вече изчерпана, мога да намеря индиански предания с колкото щеш драматизъм и въображение и че легендите в „Песен за Хайауата“[3] са взети от книгата на Скулкрафт, а в нея има и други сказания, които мистър Лонгфелоу е могъл с успех да претвори в стихове. Например за „Безсмъртната глава“. Не ми я разказа, защото много подробности били избледнели в паметта му, но ми препоръча да я намеря и да се пропия с уважение към фантазията на индианците. Добави, че когато дошъл тук за пръв път, тази легенда и още много други от книгата се предавали от уста на уста сред тукашните индианци и хората, които помагали на Скулкрафт, ги записали точно, както ги чули от първоизвора.

По-късно намерих книгата на Скулкрафт. Екскурзоводът излезе прав. В нея има няколко легенди, които напълно потвърждават думите му. Предлагам ви две от тях — „Безсмъртната глава“ и „Пебоан и Сигун, алегория за годишните времена“. Втората е използувана в „Хайауата“, но си заслужава човек да я прочете в оригинал, дори само за да се убеди колко очарователна може да бъде една неподправена поема без изтънчените украшения на стихотворната мяра и ритъм.

Пебоан и Сигун

Един старец си седял самичък в колибата на брега на замръзнал поток. Зимата си отивала, но още било студено, а огънят едва мъждукал. Той изглеждал съвсем грохнал и отпаднал. Косите му били целите бели и ръцете му треперели. Ден след ден се нижели в самота и старецът не чувал нищо друго освен воя на виелицата, която подмитала пресния сняг.

Един ден, когато огънят му вече съвсем угасвал, някакъв момък хубавец се приближил към колибата му и влязъл вътре. По румените му бузи пламтяла млада кръв, очите му искрели от живот, на устните му цъфтяла усмивка. Той крачел с бърза лека стъпка. Вместо с военен накит, челото му било увенчано с нежна трева, а в ръката си стискал китка цветя.

— О, сине мой! — възкликнал старецът. — Колко съм щастлив, че те виждам. Влез, влез и ми разкажи какво си преживял, какви чужди краища си видял. Остани да нощуваш под моя покрив. Аз ще ти разкажа за юначеството и подвизите, за това какво мога. И ти така ще направиш и времето ще мине неусетно.

След тези думи старецът извадил от торбичката си една много особена стара лула, натъпкал я с тютюн, примесен с незнайни билки, и я подал на госта си. Когато завършила тази церемония, двамата подхванали приказка.

— Само като духна — рекъл старецът — и потокът спира. Водата се сковава и става твърда като прозрачен камък.

— А пък от моя дъх — казал младежът — цялата равнина се обсипва с цветя.

— Щом тръсна коси — продължил старецът, — сняг застила земята. По моя воля листата на дърветата окапват и дъхът ми ги отвява. Птиците се вдигат от водата и отлитат в далечни краища. Животните се крият от дъха ми и земята става като кремък.

— А щом аз разтърся къдри — отвърнал момъкът, — топъл тих дъждец облива земята. Тревите надигат главици от пръстта, като блеснали от радост детски очи. Гласът ми призовава птиците. Топлината на моето дихание размразява реките. Където мина, песен изпълва горичките и цялата природа тържествува.

Най-сетне слънцето се показало. Полъхнала мека топлина. Старецът замълчал. Червеношийка и дрозд запели от покрива на колибата. Реката забълбукала пред прага, а развигорът довял сладък мирис на млади билки и цветя.

Сега, на светло, момъкът познал своя събеседник. Щом погледнал към него, съзрял ледения лик на Пебоан.[4] От очите му се стичали потоци. И колкото повече се надигало слънцето, толкова повече се смалявал Пебоан, докато съвсем се стопил. В огнището на хижата му цъфтял един мискодид — малко бяло цвете с розово по края, едно от най-ранните на север.

 

Легендата за „Безсмъртната глава“ е въздлъжка, но пък с много фантазия, приказни чудеса, всевъзможни премеждия и превратности.[5]

Бележки

[1] Остаряло название на бъбречния нефрит, по името на лечителя му Ричард Брайт. — Б.пр.

[2] Хенри Скулкрафт (1793 — 1864) — американски етнограф и писател, който събирал индиански фолклор. — Б.пр.

[3] Поема от именития американски поет класик Хенри Лонгфелоу (1807 — 1882). — Б.пр.

[4] Зима — Б.а.

[5] Вж. Приложение Г — Б.а.