Марк Твен
Животът по Мисисипи (20)

Глава XX
Нещастието

Останахме три дена в Нови Орлеан, но капитанът не успя да намери друг лоцман и ми предложи да дежуря денем, а нощните смени да оставя за Джордж Илър. Аз обаче се страхувах — не бях изкарвал нито една вахта сам и бях сигурен, че все ще направя пакост в началото на някой ръкав или ще заседна в пясъците на плитчина. Браун запази мястото си, но не искаше да пътува с мен. Затова нашият капитан ме изпрати при капитана на „А. Т. Лейси“ с молба да пътувам с него до Сейнт Луис, като добави, че там щял да си намери нов лоцман и тогава ще мога да се върна на „Пенсилвания“. „Лейси“ потегляше няколко дни след „Пенсилвания“.

Нощта, преди да отпътува „Пенсилвания“, седяхме с Хенри върху купчина стоки на пристана и си приказвахме до полунощ. Ако не се лъжа, никога дотогава не бяхме засягали в разговорите си корабните злополуки. Не подозирахме, че и нас самите ще ни сполети такава беда — докато си приказвахме, водата, която щеше да се превърне в пара — причината за нещастието — тогава е миела бреговете на някой нос на около хиляда и петстотин мили нагоре по реката, но ѝ било съдено да стигне на определеното място в определеното време. Съмнявахме се дали хората, които не са облечени във власт, могат да бъдат полезни при бедствие и да помогнат сред паниката, но все пак можеха и те да свършат работа и ние решихме, ако ни се случи бедствие, да останем на кораба и да помогнем с каквото можем. Когато бедата дошла, Хенри си спомнил нашето решение и постъпил точно както си говорихме.

„Лейси“ потегли нагоре по реката два дни след „Пенсилвания“. А след още два-три дена, когато спряхме за малко при Грийнвил, щата Мисисипи, някакъв човек извика:

— Хей, знаете ли, че „Пенсилвания“ избухнала при Корабния остров и сто и петдесет души загинали!

Същата вечер, когато пристигнахме в Наполеон, Арканзас, намерихме извънредното издание на един мемфиски вестник и в него имаше някои подробности. За брат ми пишеше, че не е пострадал.

Още по-нагоре по реката ни попадна друго извънредно издание. Там пак споменаваха за брат ми, но този път се казваше, че състоянието му е безнадеждно. Пълни подробности за катастрофата научихме едва в Мемфис. Ето и печалната история:

Било към шест часа в задушната лятна утрин… „Пенсилвания“ се влачела лениво на север от Корабния остров, на около шестдесет мили под Мемфис, с половин пара в котлите, и теглела плоскодънка с дърва, която бързо разтоварвали. На вахта в кормилната рубка бил Джордж Илър — сам, предполагам, вторият машинист и помощникът му дежурели в машинното, вторият помощник-капитан наглеждал палубата, Джордж Блак, мистър Уд и брат ми спели, както и Браун, и главният машинист, дърводелецът, старшият помощник-капитан и един помощник-машинист; капитан Клайнфелтър седял на бръснарския стол и се готвел да го бръснат. Почти всички каюти били заети, а освен тях на борда имало още триста-четиристотин палубни пасажери — така се казваше тогава — и почти никой не бил буден. След като почти разтоварили плоскодънката, Илър позвънил за „пълен напред“, а в следващия миг четири от осемте котела избухнали със страхотен гръм и цялата предна част на парахода хвръкнала във въздуха. По-голямата част от отломките, заедно с комините, паднали отново върху кораба — грамада разнебитени и разхвърлени парчетии. След малко избухнал и пожар.

Мнозина били изхвърлени доста надалеч и се озовали в реката, сред тях били мистър Уд, брат ми и дърводелецът. Дърводелецът цопнал в Мисисипи, както си лежал на дюшека, на седемдесет и пет фута от кораба. Лоцманът Браун и главният счетоводител Джордж Блак ни се чули, ни видели след експлозията. Столът на бръснаря заедно с капитан Клайнфелтър цял-целеничък надвиснал с облегалото си над дълбока пропаст — и подът, и всичко друго от предната част на бръснарницата изчезнало. До капитана стоял изуменият бръснар, също невредим, и върхът на едната му обувка стърчал над празното пространство, докато той продължавал механично да разбърква сапунената пяна, без да отрони нито дума.

Джордж Илър, като видял как комините литнали пред очите му, разбрал каква е работата, закрил лице в реверите на сакото си и ги притиснал здраво с две ръце, за да не може парата да проникне в носа и устата му. Имал достатъчно време да се погрижи за тези подробности, докато сам летял във въздуха и кацал обратно на кораба. Озовал се върху неексплодиралите котли, четиридесет фута по-долу от несъществуващата вече кормилна рубка, заедно с кормилото си и какви ли не работи, които се изсипали отгоре му, обгърнат в облак гореща пара. Всички, които вдъхнали от парата, умрели, ни един не се спасил. Но Илър успял да се опази. Проправил си път към чистия въздух колкото може по-бързо, а когато парата се разнесла, върнал се, покачил се отново върху котлите и търпеливо събрал всички шахматни фигурки, както и частите на флейтата си.

Пожарът вече ставал заплашителен. Писъци и стенания изпълвали простора. Много хора били попарени от врялата вода, други били осакатени, някакъв железен лост пробол един от пътниците — ако не се лъжа, чувах, че бил свещеник. Той не умрял веднага и мъките му били ужасни. Някакъв петнадесетгодишен френски морски кадет, син на адмирал, пострадал тежко от парата, но мъжествено понесъл страданието. И двамата помощник-капитани получили жестоки обгаряния, но останали на поста си. Притеглили плоскодънката до кърмата на „Пенсилвания“ и заедно с капитана отблъсквали обезумялата тълпа, за да свалят най-напред пострадалите на безопасно място.

Когато мистър Уд и Хенри паднали във водата, те поели към брега, който бил само на неколкостотин ярда, но Хенри побързал, да каже, че му няма нищо (каква непростима грешка!), и заплувал обратно към кораба да помага при спасяването на ранените. Така двамата се разделили и Хенри се върнал на „Пенсилвания“.

По това време огънят вече бушувал с пълна сила и няколко души, затрупани под развалините, отчаяно молели за помощ. Напразни се оказали опитите да се потуши пожарът, затова захвърлили кофите и офицерите с брадви в ръка се втурнали да вадят живо погребаните. Сред тях бил и един млад огняр, той твърдял, че е цял-целеничък, но не можел да се измъкне, и щом разбрал, че огънят ще попречи на въоръжените с брадви хора да го избавят, помолил някой от тях да го застреля, за да го избави от по-ужасна смърт. Пожарът наистина им попречил и те безпомощни слушали молбите на клетника, докато пламъците прекратили навеки мъките му.

Огънят прогонил на плоскодънката всички, които могли да се поберат на нея — тогава прерязали буксирното въже и тя, както и горящият кораб заплавали свободно по течението към Корабния остров. Закотвили голямата лодка до предния край на острова и там, незащитени от палещото слънце, полуголите корабокрушенци останали до вечерта без храна, без грам алкохол да се подкрепят, без превръзки и мехлеми за раните си. Най-сетне минал един параход и откарал нещастниците в Мемфис, където веднага им оказали щедра помощ. Но Хенри вече бил в несвяст. Лекарите го прегледали и установили, че не са в състояние нищо да направят за него, след което естествено насочили вниманието си най-вече към пациентите, които можели да спасят.

Четиридесет души от ранените били положени на сламеници по пода на една голяма обществена зала, сред тях бил и Хенри. Дамите от Мемфис идвали тук всеки ден, носели цветя, плодове, лакомства и всякакви деликатеси, грижели се за ранените. Всички лекари били на крак и студентите по медицина давали дежурства, останалите граждани помагали с пари, с каквото имало нужда. В Мемфис добре умеят да се справят с такива задължения — край града са ставали много бедствия като това с „Пенсилвания“ и гражданите имат по-богат опит в благородното дело на Добрия самарянин от всички други крайречни жители.

Когато влязох в просторната зала, пред мен се разкри странна, непозната гледка. Две дълги редици проснати човешки тела — повече от четиридесет — и всяко лице, всяка глава представляваше огромен тампон от суров, необработен памук. Печална гледка! Прекарах там шест денонощия и това бях наистина тъжни часове. Особено потискаше едно събитие, което се повтаряше всеки ден — изнасянето на обречените в отделна стая. Правеха го, за да не сломят духа на другите пострадали, като видят другаря си в предсмъртна агония. Изнасяхме белязания колкото може по-безшумно и около носилката се нареждаше плътна стена от хора, но напразно — всички се досещаха какво означава гъстият кордон от приведени фигури, които пристъпват тихо, едва-едва, очите съсредоточено следяха процесията и редом с нея сред ранените пробягваше като вълна странен трепет.

Много нещастници бяха отнесени в „стаята на смъртта“ и никога повече не ги видях. Само първият ни помощник-капитан бе връщан няколко пъти оттам. Раните му бяха ужасни, особено тези от парата. До кръста бе облян в ленено масло и омотан в суров памук и не приличаше на човек. Често изпадаше в пристъпи на буйство, бълнуваше и викаше от болка и тези викове прерастваха в крясъци. А после претръпваше от изнемога и в разстроеното си въображение виждаше залата като бак на кораб, а сновящата тълпа сестри като екипаж, тогава се попривдигаше и крясваше: „Стегнете се, стегнете се, вкаменелости такива, охлюви, да не тътрите ковчези! Цял ден ли ще разтоварвате една шепа стока?“ И изригваше поток груби думи, които нищо не можеше да удържи, докато кратерът на вулкана му не се изчерпеше докрай. Понякога в такова състояние той късаше цели шепи от памука и разголваше опечената си плът. Бе ужасно. Разбира се, и шумът, и зрелището бяха непоносими за останалите, затова лекарите се опитваха да го успокоят с морфин. Но в съзнание или в несвяст, той не го приемаше. Казваше, че жена му била убита от това коварно лекарство и че предпочитал да умре, но не и да взема от него. Подозираше, че докторите прибавят морфин в другите лекарства или във водата — и не искаше и да се докосне до тях. Веднъж, след като бе изкарал без вода два знойни дни, взе черпака и видът на бистрата течност го съблазни неудържимо, но накрая се овладя и я плисна настрани, а след това не позволяваше да слагат никаква вода близо до леглото му. Три пъти бях свидетел как отнасят помощник-капитана в стаята на смъртта безчувствен, сякаш безжизнен вече, но всеки път се свестяваше, наругаваше болногледачите и искаше да го върнат обратно в залата. Той оживя и пак стана помощник-капитан на параход.

Но бе единственият, който се върна от стаята на обречените. Доктор Пейтън, главният лекар, надарен с възвишен и безупречен характер, направи всичко, което опитът и професионалното му умение можеха да сторят за Хенри, но както бяха писали и вестниците още отначало, раните му бяха неизлечими. Вечерта на шестия ден той започна да бълнува за съвсем далечни неща и безчувствените му пръсти се впиха в одеялото. Удари сетният му час, отнесохме клетото момче в стаята на смъртта.