Марк Твен
Животът по Мисисипи (3)

Глава III
Фрески от миналото

Би могло да се очаква от този момент хората да започнат да използуват реката най-активно. Но това не станало, заселването на бреговете ѝ ставало толкова мудно, колкото и нейното откриване и изследване.

От последната експедиция изминали седемдесет години и едва тогава можело да се каже, че по бреговете наистина живеят бели хора, а след още петдесетина години започнала и търговията по реката. От забиването на първия кръст с герба на Франция до времето, когато може да се каже, че по течението ѝ заплавали редовни търговски кораби, на английския трон се сменили седем крале, Америка станала независима, Луи XIV и Луи XV се скапали съвсем и предали богу дух, френската монархия се сгромолясала под кървавия вихър на революцията и за Наполеон започвало да се говори все по-често. Наистина в онези дни хората я карали едва-едва, като охлювите!

Отпърво търговията по реката се осъществявала с големи плоскодънни лодки. Те плавали от горните притоци на Мисисипи до Нови Орлеан, там сменяли товара си, след което с големи усилия бивали изтегляни нагоре с въжета или избутвани с пръти на ръка. Пътят до Нови Орлеан и обратно понякога траел цели девет месеца. След време тази търговия се развила и вече давала препитание на множество сурови и дръзки мъже — недодялани, учили-недоучили, но смели, те понасяли и най-тежките изпитания с моряшки стоицизъм; върли пиячи, които с грубите си веселби огласяли тогавашното градче Натчез, разположено в подножието на хълмовете, отлични побойници с неспокойни души, непохватни шегаджии и ужасни безбожници с пълни джобове, които се изпразвали начаса след всяко пътуване, любители на варварски труфила, невероятни самохвалковци и все пак, общо взето, честни мъже, на които може да се разчита, верни на дадената дума, на дълга, често посвоему великодушни.

Но ето че се появил параходът! През следващите петнадесет-двадесет години тези смелчаци продължавали да плават с лодките си надолу по реката, а параходите ги изтегляли обратно; те сами прекарвали товарите си до Нови Орлеан, там ги продавали и се връщали у дома с парахода като пътници.

Ала не след дълго броят на параходите нараснал, те почнали да развиват и по-голяма скорост, така че скоро обсебили цялата търговия, а плоскодънните лодки естествено били погребани завинаги. Лодкарите станали моряци, помощник-капитани, лоцмани, а когато на параходите нямало места, те постъпвали на някой въглищарски шлеп от Питсбърг или на някой чамов сал, скован из горите на север, при изворите на Мисисипи.

По време на разцвета на корабоплаването реката от край до край беше осеяна с въглищарски шлепове и салове от трупи, като и едните, и другите се управляваха ръчно и на тях работеха банди от същите грубовати типове, които току-що се опитах да опиша. Спомням си как, когато бях още момче, всяка година покрай Ханибал минаваха флотилии огромни салове, едва ли не по цяла миля дълги, накамарени с бели, миришещи приятно чамови дъски, и на всеки сал по двадесетина-тридесет мъже и три-четири индиански шатри, които салджиите опъваха при буря. Спомням си също грубите и гръмогласни разговори на тези бивши лодкари и техните наследници, които изумително приличаха на предшествениците си. Спомням си всичко това, понеже като деца преплувахме по четвърт или една трета миля, докато настигнем саловете и се качвахме на тях да се повозим.

За да ви покажа как приказваха и се държаха тези лодкари и да напомня за този отминал и почти забравен вече живот върху речните салове, тук ще вмъкна една глава от моя книга, върху която работих с известни прекъсвания през последните пет-шест години и може би ще завърша през следващите пет-шест. В нея се разказва за живота на едно невежо селско момче, Хък Фин, син на типичен по мое време за западните щати градски пияница. Момчето избягва от преследванията на баща си и от не по-малко досадните преследвания на една добра вдовица, която иска да направи от него мило, порядъчно момче, да го отучи да лъже. С него избягва и робът на същата вдовица. Двамата намират останки от един сал (водата се е покачила, лятото е в разгара си) и тръгват за Кайро, където негърът ще бъде свободен гражданин на свободен щат. Плават нощем, а денем се крият из крайбрежните върбалаци. Но пада мъгла и те подминават Кайро, без да го забележат. Лека-полека двамата прозират истината и Джим убеждава Хък Фин да сложи край на тази мъчителна неизвестност — да преплува до един голям сал, който са зърнали напред в далечината, да изпълзи на него (без да го забележат в тъмнината) и подслушвайки, да разбере каквото му трябва.

„Но вие знаете колко нетърпеливо е едно момче, когато гори от желание да узнае нещо. Обсъдихме всичко надълго и нашироко и по едно време Джим каза, че в такава тъмна нощ човек може без никакъв риск да преплува до големия сал, да изпълзи на него и да чуе какво си приказват ония там — все ще отворят дума за Кайро, не може да не си правят сметка да слязат на брега и да се повеселят, или поне да изпратят някого за уиски, прясно месо или друго нещо… Джим притежаваше необикновено остър ум за негър — при нужда винаги ще ти даде добър съвет.

Станах, смъкнах парцалите си, скочих в реката и заплувах към светлината на сала. Когато наближих, заплувах по-бавно и много предпазливо. Ала всичко беше наред — при веслата нямаше никой. Тогава продължих отстрани, докато се изравних със запаления насред сала огън, после се покатерих на борда, пропълзях и се скрих сред някакви струпани летви откъм наветрената страна на огъня. Край него седяха тринадесет мъже — нощната вахта. А какви груби здравеняци ми се видяха тези мъже! Пред тях имаше няколко тенекиени канчета и кана, която минаваше от ръка на ръка. Един от мъжете пееше или по-право ревеше, песента му беше доста неприлична, или поне не особено подходяща за приемен салон. Той ревеше през носа си и провличаше последната дума на всеки стих. Когато млъкна, всички нададоха индиански бойни викове, а мъжът подхвана друга песен. Ето как започваше тя:

Познавах аз нявга жена,

в града ни живееше тя.

Обичаше своя съпруг,

но здраво се мачкаше с друг.

 

Тра-ла-ла-ла, тра-ла-ла,

три-ли-ри-ли, три-ли-ли.

Обичаше своя съпруг,

но здраво се мачкаше с друг.

И така до края — четиринадесет куплета. Опазил бог! И когато певецът започваше петнайсетия, един от другарите му каза, че тази мелодия вкарала старата им крава в гроба, а друг добави: «Я ни остави да си поемем дъх!» Трети пък го посъветва да се поразтъпче. Така се подиграваха те с певеца, докато накрая той се вбеси, скочи и започна да ги ругае, да вика, че ако рече, може да претрепе всеки от тях, мошеници с мошеници!

Онези понечиха да му скочат, но най-якият се изстъпи напред и викна:

— Стойте си по местата, господа! Оставете го на мене, той е мой…

След това здравенякът подскочи три пъти, като всеки път удряше токовете си един в друг. После захвърли куртката си от еленова кожа, цялата в ресни, и се разпореди:

— Стойте мирно, докато го изям с парцалите! — запокити и шапката си, окичена с лентички, и добави: — Потрайте малко, докато му видя сметката!

Подскочи пак, удряйки токове, и изрева:

— Хееей! Аз съм страшилището от дивия Арканзас! Имам стоманени челюсти, целият съм излят от бронз, стомахът ми е изкован от мед. Ще пратя всекиго на оня свят! Вижте ме! Викат ми «Светкавичната смърт» и «Напаст божия». Роден съм от ураган, откърмен съм от земетръс, заварен брат съм на холерата, майка ми е роднина на едрата шарка! Вижте ме! В добрите си дни изяждам деветнайсет алигатора и изпивам буре уиски на закуска, а когато ми е зле, стига ми крина гърмящи змии и един мъртвец. Разцепвам вечните скали с поглед, гласът ми заглушава и гръмотевицата! Хееей! Отдръпнете се, сторете място, за да се размахам! С кръв съм закърмен и воплите на умиращите са музика за мене! Огледайте ме хубаво, господа! И стойте мирно, не дишайте, че ей сега започвам!

Докато изреждаше всичко това, той поклащаше свирепо глава и се дуеше, запретвайки ръкави, като от време на време се изпъчваше, удряше се с юмруци в гърдите и повтаряше: «Вижте ме, господа!» След това подскочи и удари три пъти токове във въздуха, ревейки:

— Хееей! Аз съм най-кръвожадният човек, роден от дива котка!

Тогава певецът, който започна цялата тази крамола, килна старата си широкопола шапка над дясното око, приведе се, запристъпва напред с навирен задник и гърди и направи три малки кръга, като се ежеше и дишаше тежко. След това се изпъна, подскочи, удари и той токове три пъти във въздуха, това много развесели останалите, и се провикна:

— Хееей! Сведете глави и паднете на колене, защото иде царството на скръбта! Дръжте ме здраво, защото чувствувам, че ставам неудържим! Хееей! Аз съм дете на греха, не ме оставяйте да се развилнея! Сложете си тъмни очила! Не ме гледайте с незащитени очи, господа! Реша ли да се позабавлявам, аз си изплитам мрежа от меридианите и паралелите и ловя китове в Атлантическия океан! Със светкавиците си чеша главата, а буреносният гръм ме приспива. Стане ли ми студено, заливам с огън Мексиканския залив и се изкъпвам, а когато ми е горещо, разхлаждам се с екваториалните бури, огладнея ли, надигам се на пръсти и изпивам някой облак, изстисквам го като гъба, не съм ли сит, преброждам земята и по петите ми върви гладът! Хееей! Сведете глави и паднете на колене! Ако скрия слънцето с ръка, на земята ще настане нощ! Отхапвам парче от луната и ускорявам хода на годишните времена. Когато се разкърша, планини се ронят! Гледайте ме през кърпа, пазете си очите! Аз съм човекът с каменно сърце и стоманен корем! Ей така, за удоволствие, избивам разни племена, а големият ми мерак е да затрия цели народи! Великата американска пустиня е мое лично владение и аз погребвам жертвите си в моя собствен двор! — той подскочи и удари три пъти токовете (отново екнаха радостни възгласи), а когато стъпи на пода, извика: — Хееей! Сведете глави и паднете на колене! Иде любимият син на страшните хали!

Тогава другият, когото наричаха Боб, започна пак да се пъчи и да сумти, а и Сина на халите пристъпи още по-надут. Те се задебнаха, завъртяха се в кръг, всеки тикаше юмрук в лицето на другия, и двамата викаха и се деряха като индианци. Боб започна да ругае Сина, но и Сина не му остана длъжен. После Боб го обсипа с крайно неприлични думи, а Сина му отвърна с още по-солени. Изведнъж Боб с един замах събори шапката на Сина, той си я вдигна и запрати капелата на Боб на шест стъпки. Боб отиде, взе си я и каза, че това още не бил краят, защото той никога нищо не забравял и нищо не прощавал, така че Сина хубавичко да си отваря очите — дума да няма, наближава часът, когато ще трябва да плати с кръвчицата си. Сина отвърна, че на земята надали има човек, който да очаква часа на разплата с по-голямо нетърпение, и че сега открито и честно предупреждавал Боб да не му се изпречва повече на пътя, защото той, Сина, не ще миряса, докато не нагази в неговата кръв — такава била неговата природа, но засега временно го оставял да живее заради семейството му, ако изобщо имал семейство…

С това и двамата се оттеглиха встрани, като ръмжаха, клатеха глави и продължаваха да се заканват, но в този миг отнякъде изскочи дребно човече с черни бакенбарди и извика:

— Я идвайте тук, бъзльовци такива! И на двамата ще ви извия вратовете като на пилета!…

И наистина го направи. Хвана ги, заблъска ги ту на една, ту на друга страна, започна да ги рита и да ги тръшка на земята, без да успеят да се надигнат. Не минаха и две минути и двамата скимтяха като палета. В това време останалите крещяха, заливаха се от смях, ръкопляскаха и викаха: «Дръж се, страшилище!», «Хайде, гътни го още веднъж, Сине на халите!», «Браво, малки Давиде!». Настана истинска суматоха. Когато всичко свърши, от носовете на Боб и Сина течеше кръв, а под очите си имаха огромни синини. Малкият Давид ги накара да се признаят за жалки и долни страхливци, недостойни дори да ядат с кучетата или да пият с негрите. После Боб и Сина най-тържествено си стиснаха ръцете, заявиха, че всякога са се уважавали и че са готови да забравят свадата си, след което отидоха да измият лицата си в реката. Точно тогава се разнесе гръмка заповед всички да се приготвят за прекосяване на реката. Едни се отправиха към предните весла, други се заловиха със задните.

Аз се спотайвах, докато не минаха петнайсетина минути, като през това време си дръпнах от лулата на един салджия, оставена недалеч от мене. Щом преминаха реката, мъжете отново се събраха край огъня и продължиха да пият, да приказват и да пеят. После извадиха стара цигулка, един засвири, друг започна да се пляска по коленете и заотмерва някакъв негърски ритъм, при което всички се понесоха в неудържим едновремешен моряшки танц. Но не издържаха дълго на бурния ритъм, запъхтяха се и един по един отново насядаха около каната.

По едно време запяха дружно: «О, колко весело живеем си на сала!» След това заприказваха за различните породи свине и техните навици, за жените и техните навици, после пък — как най-добре се гаси пожар, как трябва да се постъпва с индианците, какви задължения има кралят и каква му е заплатата, как да насъскаш две котки една срещу друга, какво да направиш, ако някой получи припадък, и каква е разликата между реките с бистра и реките с мътна вода. Мъжът, когото наричаха Ед, каза, че мътната вода на Мисисипи била по-полезна за пиене, отколкото бистрата вода на Охайо, и че ако човек остави половин литър от жълтеникавата вода на Мисисипи в чаша, щяло да се утаи от половин до три четвърти инч тиня според прииждането на реката и тази избистрена вода, вече нямало да е по-добра от водата на Охайо, та трябвало да се разклаща от време, на време. Когато пък водата на Мисисипи спадне, трябвало да ѝ се прибави малко тиня, така че да се посгъсти.

Сина на халите се съгласи с него и заяви, че тинята била храна и който пиел вода от Мисисипи, можел, ако иска, да отгледа в стомаха си царевица. После додаде:

— Погледнете гробищата и сами ще се уверите. В гробищата на Цинцинати дърветата са едни никакви, докато в Сейнт Луис са по осемстотин фута високи. И всичко е заради водата, дето са пили хората, преди да умрат. Да, в цинцинатските гробища труповете не обогатяват кой знае колко почвата.

След това мъжете заговориха как водата на Охайо не обичала да се смесва с водата на Мисисипи. Ед каза, че когато Мисисипи се е покачила, а Охайо е спаднала, можело да се види широка и бистра ивица покрай източния бряг на Мисисипи на стотина мили, ако не и повече, надолу по течението, но щом навлезеш четвърт миля навътре и минеш разделната линия, водата пак ставала гъста и жълта чак до отсрещния бряг. Сетне обсъдиха въпроса как да се опази тютюнът да не плесенясва, оттам се сетиха за духове и призраци и заразказваха какви ли не неща, които други хора били видели. Но Ед се обади:

— Защо не разправяте каквото сте видели с очите си? Чуйте аз какво ще ви разкажа! Преди пет години плавах на голям сал като тоя и в една ясна лунна нощ минавахме по тия места. Бях на вахта и управлявах дясното предно гребло, а един от моите приятели беше Дик Олбрайт. По едно време той дойде при мене отпред, дълго се прозява и протяга, сетне се наведе, изми се в реката, седна до мене и извади лулата си. Тъкмо да я напълни, вдигна глава и рече:

— Слушай, онуй не са ли нивите на Бък Милър, ей там, при завоя?

— Неговите са — рекох аз. — Защо?

Той остави лулата, подпря глава и продума: — Пък аз мислех, че вече сме ги отминали.

— И аз тъй си мислех, като ми дойде смяната (вахтите бяха по шест часа). Но момчетата ми рекоха — продължих аз, — че през последния час салът едва-едва пъплел, макар че сега, ако питаш: мен, съвсем добре си плава.

Дик въздъхна тежко и рече:

— Виждал съм и друг сал да пъпли на това място едвам-едвам. Май течението от две години насам доста е отслабнало откъм горната страна на завоя.

Той се изпъна два-три пъти, после огледа реката наоколо. Огледах се и аз. Човек винаги върши туй, което вършат другите, макар да не разбира защо. Не след дълго забелязах, че вдясно и малко зад нас нещо черно се носи по водата. Гледам, че и Дик се е вторачил в него.

— Какво е онуй там? — попитах аз.

А той ми отвръща някак отегчено:

— А, някое празно буре ще е.

— Празно буре ли? — викам му аз — Ей, далекоглед ти не трябва! Откъде знаеш, че е точно празно буре?

— Не знам — отвръща той. — Може и да не е, ама си мисля, че е буре.

— Да — рекох аз, — може да е, ама може да е и нещо съвсем друго? От толкоз далеч как можеш да си сигурен?

Понеже нямахме какво да правим, продължихме да зяпаме черното нещо. Подир малко се обадих:

— Гледай, гледай, Дик Олбрайт! То май ни гони да ни настигне.

Дик не отвърна. Черното нещо ни доближаваше все повече и повече и аз реших, че трябва да е някое капнало от умора куче. Скоро извихме надолу да пресечем течението, а черното нещо изведнъж се появи върху светлата лунна пътека и, ей богу, вярно излезе буре. Тогаз рекох:

— Дик Олбрайт, от къде на къде реши, че е буре, още когато беше на половин миля от нас?

— Знам ли — отвърна той.

— Кажи ми, Дик Олбрайт! — настоях.

— Ами просто си знаех, че е буре, не го виждам за пръв път. И други са го виждали. Казват, било пълно с духове…

Повиках и останалите. Момчетата дойдоха, струпаха се около нас и аз повторих каквото ми беше казал Дик. Сега бурето вече плуваше наравно с нас, без да се приближава повече. Беше на двайсетина фута от сала. Някои предложиха да го вземем на палубата, но не се съгласих. Дик Олбрайт спомена, че саловете, които са се занимавали с туй буре, ги сполетявало нещастие. Старшията на смяната рече, че не вярва в тия бабини деветини. Бурето ни било настигнало, защото попаднало в по-силно течение. Скоро щяло да изостане.

Заговорихме за разни други неща, попяхме, после се умълчахме. Старшията рече да изпеем още една песен, но в туй време небето се забули, а бурето си плуваше все на същото разстояние, песента нещо не потръгна, не развесели момчетата, та не я допяха, тя просто си замря и за известно време никой дума не обели. Сетне всички заговориха в един глас, някой подхвърли шега, но и шегата не помогна, никой не се засмя, дори тоя, дето я пусна — а такова нещо рядко става. Седяхме навъсени и гледахме бурето, чувствувахме се неспокойни, някак чоглаво ни беше. И не щеш ли, мигом всичко наоколо стихна и потъмня, изви се силен вятър, заиграха светкавици, затрещяха гръмотевици. Скоро започна истинска буря и сред нейния вой един от нашите, който тичаше назад към кърмата, се спъна, падна и си изкълчи крака, така че трябваше да легне. Момчетата заклатиха глави. И щом блеснеше светкавица, виждахме бурето, а около него мигаха синкави светлинки. Все в туй буре ни бяха очите, чак призори се изгуби. През деня не го видяхме повече, ала никой не съжаляваше за туй.

На другата вечер обаче към девет и половина, когато песните и врявата бяха в пълна сила, бурето се появи отново на предишното си място — откъм десния борд. Веселбата секна. Всички се умислиха, никой не говореше, невъзможно беше да накараш някого да свърши нещо — до един стояхме умърлушени, зяпнали в бурето. Пак се заоблачи. Когато вахтата се смени, освободените, вместо да се приберат, останаха навън. Бурята рева и бесня цяла нощ и ето че още един се препъна, изкълчи си крака и излезе от строя. На разсъмване бурето беше изчезнало — къде отиде, никой не видя.

През целия ден всички бяхме трезви и оклюмали. Трезви не защото на никого не му се пиеше, напротив всички пиеха, и то повече от друг път, само че скришом, поотделно.

Щом се мръкна, свободната вахта пак остана навън. Никой не пееше и никой не продумваше. Никой не смееше да направи крачка, момчетата се бяха скупчили отпред на сала и цели два часа стояха там, без да шавнат, загледани в една и съща посока, само от време на време откъртваха по някои въздишка. И ето, че бурето се появи отново. Зае си обичайното място и остана там цялата нощ. Никой не отиде да спи. След полунощ пак се вдигна страшна буря. Стана тъмно като в рог, дъждът се лееше като из ведро, почна и градушка. Светкавиците се сипеха една след друга с трясък и оглушителен вой, вятърът се превърна в ураган, мълниите покриваха всичко със светли блясъци и целият сал се виждаше като на длан. Реката беснееше, бяла като мляко, докъдето погледът ти стига, бурето се поклащаше безгрижно и си плуваше все на едно и също разстояние от нас. Старшията заповяда вахтените да заемат местата си при задните гребла, за да пресечем течението, но никой не помръдна. «Не щем повече изкълчени крака!» — казваха момчетата. Не искаха да ходят до кърмата. Изведнъж небето се процепи с трясък, страшен гръм повали на място двамина от втората смяна и осакати други двама. Как ги осакати ли? Ами остави ги с изкълчени крака!

Призори бурето изчезна в тъмнината между две светкавици. На заранта никой не сложи залък в уста. Момчетата се шляеха нагоре-надолу по двама, по трима и тихичко си шепнеха. И всички отдалеч заобикаляха Дик Олбрайт. Доближеше ли той някоя група, мъжете бързо се разделяха и се пръсваха. Не искаха и да гребат ведно с него. Старшията изтегли всички лодки на сала, нареди ги край палатката си и забрани да сваляме мъртвите и да ги погребваме на брега. Боеше се — и то с пълно право, — че стъпят ли веднъж на сушата, момчетата вече няма да се върнат.

Когато се мръкна, на всички ни беше ясно, че ако бурето се появи отново, ще има нови премеждия: страшен ропот се вдигна. Мнозина се заканваха да убият Дик Олбрайт — нали беше виждал бурето и при други свои пътувания, а туй им се струваше нечиста работа. Някои искаха да го свалят на брега. А трети казваха: «Хайде всички да напуснем сала, ако бурето пак се появи!»

Струпани на носа, момчетата възбудено си шепнеха, когато — дръжте се да не паднете! — бурето се появи отново. Приближи се бавно, но сигурно към сала и зае старото си място. Муха да бръмнеше на борда, щяхме да я чуем. Тогава пристигна старшията и ни викна:

— Момчета, я не ставайте деца, я не оглупявайте! Хич не искам туй буре да ни преследва чак до Нови Орлеан, а и вие надали искате това. Тогаз как най-лесно да се отървем от него? Да го изгорим — ето как! Аз ще го извлека на сала!

И преди някой да успее да продума, той се хвърли във водата.

Доплува до бурето и докато го избутваше към сала, момчетата се отдръпнаха боязливо на другата страна. Ала старецът го изтегли на борда и с един удар отвори капака. Какво мислите, че имаше вътре? Едно бебе! Да, господа, едно мъртво бебе, голо-голеничко… синът на Дик Олбрайт. Сам си призна.

— Да — рече той, като се наведе над детето, — туй е моят любим, моят непрежалим Чарлс Уилям Олбрайт, преселил се във вечността.

Тъй рече Дик, а той, когато решеше, умееше да си извърти езика и за най-купешките думи, и без много-много да му мисли, току ти ги тръсне. Сетне ни разправи как някога живял горе, в началото на завоя, как една нощ детето му заревало и той тъй го стиснал за гърлото, че го удушил, без да ще (туй сигурно беше лъжа). Тогаз се уплашил и преди да се е върнала жена му, напъхал сина си в бурето и го пуснал по реката. После се запилял на север, станал салджия и вече трета година бурето го преследвало. Каза още, че появяло ли се бурето, винаги започвали нещастия и докато не загинат четирима, бурето не изчезвало, а след това вече не се вестявало. Дик ни се молеше да потърпим още една нощ — бурето вече нямало да се върне, — ала момчетата достатъчно се бяха напатили. Те се заловиха да спускат една от лодките, с която да го откарат до брега и там да го линчуват, но Дик изведнъж грабна детето, притисна го силно до гърди и заедно с малкия, разплакан, скочи в реката. Оттогава вече не видяхме нито тая бедна, измъчена душа, нито Чарлс Уилям Олбрайт.

— Ама кой се беше разплакал? — попита Боб. — Олбрайт или детето?

— Разбира се, че Олбрайт! Нали ви казах, че детето беше мъртво. Мъртво, и то от три години. Как ще плаче?

— Дали е плакало или не, това не е важно… Но как се е запазило толкова време? Това ми обясни намеси се Дейви.

— Не знам как — отвърна Ед. — А че беше запазено, видях с очите си!

— И какво стана с бурето? — попита Сина на халите.

— Какво ли? Хвърлиха го в реката и то потъна като олово.

— А познаваше ли се, че детето е било удушено, Едуард? — попита друг.

— Ами косата му на път ли беше сресана? — намеси се трети.

— Нямаше ли някакъв печат на бурето, Еди? — поинтересува се мъжът, когото наричаха Бил.

— Запази ли данните за статистиката, а, Едмънд? — нададе глас Джими.

— Я кажи, Едуин, и ти ли беше един от ония, дето гръмотевицата ги уби? — обади се Дейви.

— Той ли? Как не! Той е бил и двамата едновременно — подхвърли Боб и всички шумно се разсмяха.

— Слушай, Едуард, не е ли по-добре да глътнеш някое хапче? Имаш доста болнав вид. Не чувствуваш ли, че си побледнял? — задяваше го Сина на халите.

— О, Еди, признай си! — подхвана Джим. — Не си ли запазил някое парче от бурето, та да докажеш, че всичко е истина? Покажи ни дупката за чепа и ще ти повярваме!

— Слушайте, момчета — предложи Бил. — Нека си поделим тая опашата история… Ние сме тринайсет души: аз ще преглътна една тринайсета, ако вие се заемете с останалото!

Ед побесня и прати всички на едно известно място, което назова доста точно по име, после се запъти към задната част на сала, като си мърмореше под носа, а останалите продължаваха да крещят и да го дразнят, ревяха и се смееха тъй шумно, че сигурно на една миля се чуваше.

— Момчета, по този случай предлагам да разрежем една любеница! — извика Сина на халите, затършува в тъмното сред летвите точно където се бях скрил аз, и ме докосна с ръка. Бих топъл, мек и гол, той извика «Ох!» и отскочи назад.

— Ей, момчета, дайте фенер или някоя главня! Има някаква змия колкото крава голяма.

Мъжете дотичаха с един фенер, струпаха се наоколо и се окумиха срещу мен.

— Излизай оттам, скитнико! — извика един от тях.

— Кой си ти? — попита друг.

— Що щеш тука? Отговаряй веднага или ще те хвърлим в реката! Я дайте тук това змийче, момчета! Изтеглете го за петите!

Излязъл от скривалището си и целият разтреперан, го ударих на молба. Те ме разглеждаха смаяни, а Сина на халите отсече:

— Проклет крадец! Да го хвърлим в реката!

— Не — обади се Големия Боб, — първо да вземем кофата с боята, да го боядисаме от главата до петите в небесносиньо и тогава да го хвърлим в реката.

— Отлично! Така да бъде! Джими, донеси боята!

Когато боята се появи, Боб взе четката и тъкмо да почне да ме цапа, докато другите се смееха и потриваха ръце, аз се разревах. Това сякаш подействува на Дейви и той рече:

— Стига толкова! Не виждате ли, че е още хлапе… Който го докосне, него ще полея с боята.

Вдигнах очи и се огледах — някои ръмжаха и роптаеха, но когато Боб остави кофата с боята, никой не посмя да я докосне.

— Ела насам при огъня, да чуем какво дириш тук — рече Дейви. — Седни и ни разкажи всичко за себе си. Отдавна ли си на сала?

— Има-няма от четвърт минута, сър! — отговорих аз.

— Че как успя да изсъхнеш толкова бързо?

— Не знам, сър. Такъв съм си.

— О, така, значи. А как те викат?

Не исках да им кажа името си. И тъй като не знаех какво друго да река, отвърнах:

— Чарлс Уилям Олбрайт, сър.

Всички ревнаха в гороломен смях. Останах много доволен от това, което бях казал: мислех си, че смехът ще подобри настроението им.

Щом престанаха да се смеят, Дейви рече:

— Не можеш ни излъга, Чарлс Уилям! За пет години няма как да пораснеш толкова! Пък и когато те извадили от буренцето, си бил малко бебе, че и мъртво отгоре на това… Хайде сега, разкажи ни истината и никой няма с пръст да те докосне… стига да не си дошъл тук, за да правиш бели. Как е истинското ти име?

— Алек Хопкинс, сър. Алек Джеймс Хопкинс.

— Добре, Алек. А откъде дойде при нас?

— От една лодка, ей там, преди завоя. На нея съм роден. Откак се помня, баща ми търгува надолу-нагоре по реката. Като минахте покрай нас, той ме накара да доплувам тук, за да помоля някого да поговори с мистър Джонас Търнър в Кайро и да му каже…

— Посмали, манго!

— Да, сър, това е самата истина. Татко поръча…

— А баба ти не поръча ли нещо?

Всички гръмко се разсмяха. Опитах се да продължа, но те ме прекъснаха.

— Виж какво — рече Дейви, — уплашил си се и говориш глупости. Кажи си правичката, вярно ли си от някоя лодка? Или излъга, а?

— Да, сър, от лодка съм. Закотвена е в началото на завоя. Но не съм се родил на нея. За пръв път пътувахме по реката.

— Това вече е по̀ за вярване! А защо дойде тука? Да откраднеш нещо, нали?

— Не, сър, не за това. Просто ми се дощя да се повозя на сал… — като всички момчета.

— Ясно. А защо се криеше?

— Понякога ни пъдят…

— Вярно, пъдят ви. Току-виж, сте откраднали нещо…

Сега слушай — ако те пуснем този път, обещаваш ли, че никога вече няма да погаждаш такива номера?

— Няма вече, господарю! Честна дума!

— Добре тогава. Близо сме до брега. Скачай във водата и да не см помислил друг път за такива глупости! Дявол да, те вземе, момче, други да бяха, така щяха да те наложат, че здраво място да не ти остане!

Хич не ги чаках да ме целунат за сбогом, а тутакси се хвърлих в реката и заплувах към брега. Когато след известно време се появи и Джим, големят сал беше изчезнал зад носа. Добрах се до нашата отломка радостен, че съм си пак у дома.“

Момчето не узнава каквото му трябва, но неговото приключение разкрива какви са били хората от миналото — лодкари и салджии, — за които исках да дам представа в книгата си.

А сега пристъпвам към онзи период от разцвета на корабоплаването по Мисисипи, който според мен заслужава да бъде разгледан подробно — най-вече заради изумителното лоцманско изкуство. За мен по-чудно нещо на тоя свят няма.