Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Life on the Mississippi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
raglub (2014 г.)

Издание:

Марк Твен. Животът по Мисисипи

Американска. Първо издание

Редактор: Ирина Васева

Редактор на издателството: Красимир Мирчев

Художестен редактор: Камен Стоянов

Технически редактор: Петко Узунов

Коректори: Мария Енчева, Теодора Кръстева

Художник: Виктор Паунов, 1985 г.

Издателство Профиздат, 1985 г.

Дадена за набор на 10.VII.1985 г. Формат 32/84/108

Печатни коли 28 Издателски коли 23.52 УИК 23,66

Издателски № 82 (1082)

ЛГ VI КОД 26/95366/22512/5557–133–85

Подписана за печат м. октомври 1985 г.

Излязла от печат м. ноември 1985 г.

ДП „Г. Димитров“ — Ямбол

Цена 2.84 лв.

История

  1. — Добавяне

Глава LIII
Родното ми място

zhivotyt_po_misisipi_pejzazh.png

Взехме си билети за един от бързите кораби на параходната компании „Сейнт Луис — Сейнт Пол“ и продължихме нагоре по реката.

Когато като дете видях за пръв път устието на Мисури, то се намираше, според изчисленията на лоцманите, на двадесет и две — двадесет и три мили над Сейнт Луис. Оттогава ерозията и смиването на бреговете са го преместили с осем мили по-долу, а лоцманите твърдят, че например след пет години устието ще се окаже на десет мили от Сейнт Луис.

Надвечер минахме край големия и процъфтяващ град Алтън в щата Илинойс, а на другата сутрин преди разсъмване — край град Луизиана в щата Мисури — по мое време западнало селце, а днес оживен железопътен възел. Впрочем сега всички градове по тия краища са железопътни възли. Не можах да позная местността. Това ми се стори странно: когато отстъпвах пред армията на бунтовниците през 1861 г., прекосих Луизиана в добър ред — достатъчно добър за човек, който още не знае как се отстъпва по военните правила и разчита единствено на вродения си усет. Струваше ми се, че като за пръв път не е зле. Всъщност никога не бях и настъпвал, а то е същото като да отстъпваш.

Тук през реката минава железопътен мост, целият в бляскави светлинки — наистина красива гледка.

В седем часа сутринта стигнахме Ханибал, Мисури, където съм прекарал детството си. Бях зърнал градчето преди петнадесет години, а после и преди шест, но и двата пъти беше толкова за кратко време, че спокойно могат да не се броят. Едничката ми представа за града си оставаше споменът отпреди двадесет и девет години, когато го напуснах — все още ясен и жив като същинска фотография. Стъпих на брега и се усещах като възкръснал от отдавна вече измряло, изчезнало поколение. Навярно същото са чувствували и затворниците от Бастилията, когато след толкова години са гледали Париж и той е представял пред погледа им странна смесица от познато и непознато. Гледах новите къщи пред себе си, но те не накърняваха старите ми представи, защото през плътните стени от тухли и хоросан съвсем ясно виждах изчезналите домове, които някога се издигаха тук.

Беше неделна сутрин и хората още не бяха станали. Минах по пустеещите улици и продължавах да виждам едновремешния град, а не сегашния, разпознавах и мислено се здрависвах със стотици познати неща, които вече не съществуваха. Накрая се изкачих на Празничния хълм, за да огледам отгоре всичко. Целият град лежеше в краката ми и можех да различа и да назова всяко кътче, всяка подробност. Разбира се, бях твърде развълнуван. „Много от хората, които познавах някога в това спокойно убежище на детството ми, са вече на небето — казах си аз. — Другите навярно не живеят вече тук.“

Всичко около мен и пред мен ме караше да се чувствувам отново момче — убеждаваше ме, че съм си предишното дете и че просто съм сънувал необикновено дълъг сън. Но размислите ми разпръснаха всичко това, довеяха ми съвсем друга мисъл: „Там долу виждам петдесет стари къщи и в която и да е от тях ще срещна мъж или жена, които са били пеленачета или още не са били родени, откак за последен път видях тези къщи, или най-много бабичка, която преди години е била закръгленичка млада невеста.“

От това удобно място обширната гледка нагоре и надолу по реката и далеч към гористите пространства на Илинойс е изключителна, според мен, това е една от най-красивите гледки по Мисисипи. Твърде смело изказване, защото осемстотинте мили по реката между Сейнт Луис и Сейнт Пол са един непрекъснат низ от очарователни картини. Може би привързаността ми към това място ме прави пристрастен към него — не мога да определя. Така или иначе гледката много ми харесваше и за разлика от всички някогашни приятели, които ми предстоеше да срещна, никак не се бе променила. Беше си все така млада, свежа, мила и прекрасна както преди, а техните лица ще са състарени, набраздени от превратностите на живота, белязани от скърби и несгоди и естествено няма да ми подействуват така съживително.

Видях един възрастен господин, излязъл да се поразходи рано сутринта. Заговорихме за времето, сетне минахме на други теми. Не можах да си го спомня отпреди. Каза, че живеел тук от двадесет и осем години. Значи е дошъл след мене и изобщо не съм го виждал. Разпитах го за едно — друго: първо за един мой съученик от неделното училище.

— Завърши с отличие някакъв колеж в Източните щати, запиля се по широкия свят, в нищо не сполучи, забравихме го и от години не сме чували нищичко за него. Сигурно е пропаднал.

— Беше будно и обещаващо момче.

— Да, с това си и остана.

Запитах стареца за друг приятел, безспорно най-способния ученик в нашето училище.

— И той завърши с отличие някакъв колеж в Източните щати, но после животът немилостиво го очука и умря преди години в новите територии, съвсем съсипан.

Попитах за още една училищна знаменитост от онези години.

— Той сполучи, винаги му е вървяло и винаги ще му върви, тъй мисля аз.

Поинтересувах се и за един младеж, който бе дошъл в града, когато бях още дете, да учи занаят.

— Нищо не довършваше докрай, захващаше се ту с едно, ту с друго — от медицина към право, или от право към медицина, пък сетне съвсем други неща. Губи се някъде една година, върна се тука с млада жена. Пропи се, удари го тайно на комар. Накрая прати жена си и двете деца при тъст си и се пильоса нейде към Мексико. Не му провървя и си умря там, пукната пара не остави колкото за един покров, и приятел си нямаше да му отиде на погребението.

— Жалко, беше много добродушен, весел и кадърен младеж.

Споменах друг един.

— О, той е много добре. Тука живее, има жена, деца — богатее.

Същото каза за още неколцина.

Попитах го за три момичета съученички.

— Двете са тук, омъжени са и имат деца. Третата почина отдавна… Не успя да се омъжи.

Запитах развълнуван за една от първите си изгори.

— Добре е. Три пъти се жени, погреба двама мъже, разведе се с третия и чувам, че се готвела да вземе някакъв старец от Колорадо. Разпиляла си е децата из цялата страна.

На няколко въпроса отговорът бе кратък и прост:

— Убиха го във войната.

Споменах още едно момче.

— Хм, с него е по-особено! Всички в града ни знаеха, че е истински дръвник. Празна чутура. Глупав като магаре, дето рекли хората. Това всеки го знаеше и всеки го казваше. Но да го видиш сега — пръв адвокат в щата! Демократ да стана, ако не е тъй!

— Ами!

— Честен кръст! Самата истина ви казвам.

— А как си го обяснявате?

— Как си го обяснявам ли? Изобщо няма обяснение. Пращаш някой кръгъл глупак в Сейнт Луис, ама не казваш, че е глупак, и никой няма да разбере що за птица е. Едно нещо съм научил: попадне ли ми някой дръвник, тутакси го пращам в Сейнт Луис, там е най-добрият пазар за такава стока. Я се огледайте, помислете малко и кажете не е ли така?

— Хм, да, май че е така. Но не смятате ли, че може тукашните хора да са се лъгали за това момче, а не онези в Сейнт Луис?

— Глупости! Ами че тук го знаят от пелените. Знаят го сто пъти по-добре от ония сейнтлуиски идиоти. Мен слушайте. Искате ли да пробутате някой кръгъл глупак, пратете го в Сейнт Луис!

Споменах още някои имена на едновремешни познати. Кой умрял, кой се изселил, кой забогатял, кой пропаднал. Ала поне за десетина отговорът беше утешителен.

— Добре е… Тука живее. Градът пъка от дечурлигата им.

Попитах за мис…

— Умря в лудницата преди три-четири години. Откак влезе вътре, така и не излезе. И през всичкото време не можа да се опомни, остана си чалната.

Ех, как се е настрадала тази нещастница. Тридесет и шест години в лудница заради една глупашка шега. Аз бях малко момче тогава и с очите си видях как онези вятърничави госпожички влязоха на пръсти в стаята, където мис… четеше посред нощ на газена лампа. Най-отпред вървеше една, цялата забулена, с маска от глина. Тя се промъкна зад жертвата, докосна я по рамото, мис… вдигна глава и изпищя, падна на земята, замята се насам-натам. Изобщо не дойде повече на себе си, побърка се. Днес изглежда невероятно, че съвсем доскоро хората са вярвали в духове. Но тогава вярваха.

Разпитвах стареца за още един-двама, най-после го попитах и за себе си.

— Е, издигна се момчето… Една дървена глава беше! Да бяха го пратили в Сейнт Луис, щеше по-бърже да сполучи.

С голямо задоволство си помислих колко добре направих, като казах в началото на този чистосърдечен господин, че името ми е Смит.