Марк Твен
Животът по Мисисипи (27)

Глава XXVII
Някои вносни материали

При Нови Мадрид срещнахме два парахода. Два парахода наведнъж! Това се случва вече толкова рядко по запустялата Мисисипи. Осиротялата река с величествени и тържествени води е внушителна и потискаща гледка. Левга след левга и после още много левги се леят тези шоколадови води сред високи гористи стени, край почти необитавани брегове и рядко някоя платноходка или друг плавателен съд изниква върху повърхността и нарушава покоя на водната пустош, обгърната в самота. Минава ден, настъпва нощ, отново идва ден — и нощ след нощ, и ден след ден се повтаря същото — величаво, неизменно еднообразие, застой, летаргия и пустота, символ на вечността, на небесното блаженство, както ни го описват свещениците и пророците, за което жадуват всички праведни и лековерни хора!

Веднага след войната от 1812 година в Америка започнали да идват туристи от Англия — отпърво пристигали поединично, после на цели шествия — върволици хора, които години наред крачка по крачка обхождали нашата страна. Всеки турист си водел бележки и щом се завърнел у дома, издавал книга — обикновено сдържана, искрена, разумна и почтителна, но представяща съвсем погрешно чувствителните ни прародители. Дори бегъл поглед върху тези писания показва, че в някои отношения Мисисипи изобщо не се е променила след посещението на първите туристи и си е останала същата до ден-днешен. Разбира се, не всички пришълци видели реката с едни и същи очи — другояче не може и да бъде, защото тези ранни гости трябвало без чужда помощ да изразяват впечатления, докато в страните от стария свят лесно можеш да заимствуваш от своите предшественици. И забележете, за каквото и да е, най-трудно се майсторят впечатления — по-лесно ще изфабрикуваш седем факта, отколкото едно лично впечатление. Капитан Базил Хол (от кралския флот) писал преди петдесет и пет години:

Тук аз за пръв път съзрях онова, което толкова копнеех да видя, и в миг се почувствувах щедро възнаграден за всички несгоди по време на продължителното пътешествие. Стоях и гледах реката, която течеше край мене, докато не се здрачи съвсем и вече нищо не се виждаше. Но едва когато посетих това място дванадесетина пъти, започнах истински да долавям величието на гледката.

Ще продължим с впечатленията на мисис Тролъп. Датирани са с няколко месеца по-късно, през същата 1827 година. Ето как описва мисис Тролъп устието на Мисисипи:

Първият белег, че приближаваме суша, бе появата на тази могъща река, която смесва калните си води с наситените сини тонове на Мексиканския залив. Никога не бях виждала толкова уникална картина като устието на Мисисипи. Ако Данте я видеше, навярно щеше да създаде нов пъкъл от нейните ужаси. Над клокочещата бездна стърчеше само мачтата на кораб, потънал отдавна при опит да премине над пясъчния праг — единствен тъжен свидетел на отминало крушение и същевременно пророк, който вещае нови беди.

Ето и впечатленията на достопочтения Чарлс Огъстъс Мъри (край Сейнт Луис) седем години по-късно:

Едва когато изминете петдесет-сто мили нагоре по могъщия поток и го видите със собствените си очи, но и с очите на въображението, започвате да вниквате в неговото истинско величие и мощ. Ще забележите, че той прави плодородна една безкрайна долина, носейки по течението си трофеи от хиляди победи над разломената гора — тук мъкне огромни маси земя с цялата растителност по нея, другаде изгражда остров, на който след време по волята божия ще живеят хора. И като размишлявате за бъдещето, идва време да осъзнаете и това, че водата пред вас е изминала вече две или три хиляди мили и ѝ остават още хиляда и триста, преди да стигне крайната си цел — океана.

Чуйте сега какво е изпитал капитан Мариат (също от кралския флот), автор на произведения с морски сюжет, които пише през 1837 година, тоест три години след мистър Мъри:

В летописите на народите надали ще се открие друг пример за цяло столетие с такива неизменни и неприкрити престъпления, с каквито е изпълнена историята на буйната окървавена Мисисипи. Самата река като че ли подклажда подобни дела. Липсва ѝ красотата на другите реки, не дарява плодородие за близките земи, нито наслада за погледа, не можете да поскитате спокойно по бреговете ѝ, нито да се доверите на водите ѝ. Това е една бясна и опустошителна стихия, затлачена с кал, и малцина от потъналите в тези води се връщат на брега или успяват да се закрепят върху вълните без помощта на някой услужлив дънер.^[1] В Мисисипи се въдят само жилави и невъзможни за ядене риби, като ивичестата зъбатка и разни други все от този род, а по-надолу бреговете ѝ гъмжат от зловонни алигатори и неразличими пантери се припичат на слънце из младите тръстики. Реката носи припрените си води сред диви пространства, обрасли с дървета, годни само за горене, отнася цели гори и те изчезват в буйния ѝ хаос, във вихъра на потока, погълнал почвата, която доскоро е хранила корените им. Изтръгнатите дървета често заприщват или изместват коритото на Мисисипи и реката, сякаш разгневена от тази съпротива, залива и опустошава цялата околност, а щом се върне в старото русло, засажда където ѝ дойде изтръгнатите властелини на гората, върху чиито клони вече нито птичка ще кацне, нито ракун, опосум или катерица ще се покатери, превръщайки ги в капани за безразсъдните параходи, често изтласквани от вълните към тези скрити ненадейни опасности, където се разбиват, без да успеят да стигнат брега. Нищо приятно не може да се каже за тази мръсна клоака на Западна Америка, която излива гъстата си тиня в Мексиканския залив и осквернява чистите му лазурносини води на много мили навътре. Това е река на опустошението и скръбта, тя не ви напомня — за разлика от другите, красивите реки — ангел, слязъл на земята да дари благодат на хората, а по-скоро демон, чиито зли сили са обуздани единствено от чудното могъщество на парата.

За човек на перото това са доста грубички изрази. И все пак, като панорама на чувствата, бликнали в гръдта на именития ни гост, при вида на мръсната клоака и те имат своята стойност. Ценни са, въпреки някои неточности: ивичестата зъбатка си е съвсем прилична рибка, а и няма никакви „неразличими“ пантери.

Идва ред на Александър Макей от Мидъл Темпъл, адвокат, с по-добро храносмилане от капитан Мариат, и понеже на кораба не му сервирали ивичеста зъбатка, пише следното:

О, Мисисипи! Какъв неповторим възторг изпитах, когато за пръв път се носех по твоите води! Колко пъти още в ученическите си мечти, а и отсетне, в по-трезвите си блянове, въображението ми рисуваше величествената река, понесла непокорните си води през безкрайните простори, на които е дала и име, увличайки в своя бяг към океана водите на притоци от почти всички географски ширини на умерения пояс! Ето те сега наяве пред мене и аз най-сетне поря твоите вълни. Прекланям ти се с възторга, който всеки би трябвало да изпитва пред едно велико творение на природата.

Стига толкова чувства и вълнения. Туристите единодушно отбелязват дълбоката унила самота и мрачина на огромната река. Капитан Базил Хол, който видял Мисисипи при наводнение, споделя.

Понякога минавахме по двадесет-тридесет мили, без да срещнем ни едно човешко жилище. Ако някой художник търси мотиви за Потопа, тук ще ги намери в изобилие.

Първите ще станат последни и тъй нататък. Точно преди двеста години най-първият, най-доблестният от всички чуждестранни туристи, пионерът, водачът на процесия — Ласал, чието име ще се помни, докато я има и самата Мисисипи, — завършил своето уморително, тежко изследователско пътешествие по величествените простори на голямата река. Ето какво пише мистър Паркман:

Най-сетне наближил краят на тяхното пътуване. На 6 април реката се разделила на три широки ръкава. Ласал тръгнал по западния, Д’Отре по източния, а Тонти избрал средния. Както се носела надолу сред ниски и блатисти брегове, мътната блудкава вода лека-полека взела да става солена, а ветрецът довял освежителен морски дъх. Не след дълго пред взора се разкрила широката гръд на огромния залив, полюшвали се неспокойни вълни — безкрайни, безгласи и безлюдни, като че сътворени от самия хаос, без следа от платно, без помен от живот.

Щом стъпил на твърда земя, Ласал издигнал стълб с герба на Франция, французите се строили за почест и пред учудените индианци от Нова Англия и техните жени, които наблюдавали в мълчание церемонията, изпели църковните химни „Те Deum“, „Exaudiat“ и „Domine, salvum fac regem“.

После сред пушечни залпове и радостни възгласи победоносният изследовател побил стълба и на висок глас прочел прокламация, с която обявил в името на краля официалното обсебване на реката и на обширните земи край нея. Върху стълба пишело:

Тази година Нови Орлеан се готвеше да отпразнува както подобава двестагодишнината от славното събитие, но когато наближи датата на юбилея, силите и средствата, които можеха да се пожертвуват, трябваше да бъдат изразходвани за друго — водата заля всичко и наоколо се разрази суматоха и погром.