Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Life on the Mississippi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
raglub (2014 г.)

Издание:

Марк Твен. Животът по Мисисипи

Американска. Първо издание

Редактор: Ирина Васева

Редактор на издателството: Красимир Мирчев

Художестен редактор: Камен Стоянов

Технически редактор: Петко Узунов

Коректори: Мария Енчева, Теодора Кръстева

Художник: Виктор Паунов, 1985 г.

Издателство Профиздат, 1985 г.

Дадена за набор на 10.VII.1985 г. Формат 32/84/108

Печатни коли 28 Издателски коли 23.52 УИК 23,66

Издателски № 82 (1082)

ЛГ VI КОД 26/95366/22512/5557–133–85

Подписана за печат м. октомври 1985 г.

Излязла от печат м. ноември 1985 г.

ДП „Г. Димитров“ — Ямбол

Цена 2.84 лв.

История

  1. — Добавяне

Глава LVII
Архангелът

zhivotyt_po_misisipi_arhangel.png

От Сейнт Луис на север се забелязват всички ободряващи духа прояви на трудолюбивото, предприемчиво, умно, преуспяващо и практично население на деветнадесети век. Тукашните хора не се отдават на празни мечти, а работят и благотворният резултат личи във внушителния външен вид на всяко нещо, в повсеместните белези на пълнокръвен живот и благоденствие.

Показателен пример е Куинси — оживен, красив, добре уреден град, и сега, както и преди, с интерес към изкуствата, литературата и други възвишени изяви.

Но Мариън Сити е изключение. Мариън Сити съвсем необяснимо се е върнал назад. Този град някога е вдъхвал големи надежди и основателите му още от самото начало с пълна увереност прикачили към името му „Сити“. Пророчеството обаче не се сбъдна. Когато преди тридесет и пет години за пръв път видях този град, той имаше само една улица и приблизително шест къщи. Сега е останала само една къща — и то толкова порутена, че явно се готви да последва предишните пет в Мисисипи.

Несъмнено Мариън Сити е прекалено близо до Куинси. Но той има и друг недостатък: разположен е ниско сред мочурища, под равнището на прилива, докато Куинси е по склоновете на един хълм.

Навремето Куинси и по вид, и по традиции бил образцов град от Нова Англия. Такъв облик има и днес: широки чисти улици, спретнати хубави къщи с морави, изящни богатски имения, внушителни търговски квартали. Има и просторни пазарища, добре поддържан парк с множество живописни алеи, библиотека, читални, два колежа, множество красиви черкви и внушителна съдебна палата, която заема цял площад. Населението на града е тридесет хиляди души. Тук има няколко големи фабрики и процъфтяват различни занаяти.

Лагрейндж и Кантън са развиващи се градове, но не можах да видя Александрия, казаха ми, че се намира под водата, но през лятото непременно щял да изплува.

Кеокък познах съвсем лесно. Живял съм тук през 1857 — необикновена година за сделки с недвижими имоти. Разцветът беше просто изумителен. Всеки купуваше, всеки продаваше, като изключим вдовиците и проповедниците — те винаги се въздържат и когато вълната на покупко-продажбите се отдръпне, остават на сухо. Всичко, което можеше да се смята за поземлена собственост, независимо от местоположението му, се разграбваше, и то за цена, която би останала висока, дори ако земята се покрие с банкноти.

Сега градът има петнадесет хиляди жители и бързо нараства. Пристигнахме през нощта и не можахме да го разгледаме подробно, за което съжалявам. Кеокък има име на красив град. Още в миналото беше приятно да се живее в него, а навярно е станал още по-привлекателен.

Един голям строеж, започнат по мое време, сега е завършен. Става дума за канала над ръкавите. Дълъг е осем мили, широк триста фута и дълбочината му не пада под шест фута. Стените са солидни, каквито може да построи само Военното министерство, ще изтраят колкото римски акведукт. Целият строеж излезе четири-пет милиона.

След един-два часа, прекарани сред стари приятели, отново потеглихме нагоре по реката. Някога из Кеокък се шляеше гениалният дрипльо Хенри Клей Дийн. Мисля, че съм го виждал само веднъж, но когато живеех в Кеокък, много се говореше за него. Ето какво разказваха хората:

Започнал той живота си беден и без образование. Но се самообразовал — по тротоарите на Кеокък. Ще седне на бордюра с книга в ръка, без да забелязва или да обръща внимание на търговската суетня и шума на тълпата, и ще се зачете с часове, без да изменя положението си — само от време на време ще свие крака, за да мине някоя каруца. А когато прочете книгата си, колкото и да е трудна за разбиране, съдържанието ще се запечати в паметта му, за да бъде съхранено там навеки. Така добил богати познания във всички области и ги струпал в главата си, откъдето винаги можеше да вади с интелектуалната си ръка каквото пожелае.

Дрехите му никак не се различаваха от облеклото на пристанищните скитници, само дето бяха още по-окъсани, по-нелепи, нехармонични (но затова пък още по-екстравагантно живописни) и с по няколко пласта мръсотия в повече. Кой да предполага, че на върха на тази постройка се крепи такъв ум?

Беше роден оратор, а по-късно опитът и практиката обогатиха таланта му. Когато говореше някъде, името му като магнит привличаше фермерите на петдесет мили околовръст. Неизменната му тема бе политиката. И никога не си служеше със записки — нима вулканът на познанието има нужда от подкрепления! През 1862 г. един от синовете на изтъкнатия покоен гражданин на Кеокък, мистър Клагет, ми разказа следната случка с Дийн:

По онова време (в шестдесет и първа година) военният ентусиазъм пламтял в Кеокък с пълна сила и един ден в новия Атенеум трябвало да се състои голямо събрание. Някакъв виден гостенин на града щял да държи реч. Сградата се препълнила с плувнали в пот мъже и жени, но сцената си оставала празна — бележитият гост не се явявал. Тълпата започнала да нервничи, скоро се стигнало до възмутени дюдюкания. В това време отчаяният организатор открил Дийн на един тротоар, обяснил му затруднението, издърпал книгата от ръцете му, вмъкнал го в зданието през задния вход и го помолил да излезе на сцената, за да спаси родината.

Изведнъж ропотът в залата стихнал и всички погледи се устремили в една точка на широката, пуста и гола сцена. Там изникнала някаква фигура, позната едва на десетина души от присъствуващите. Това бил Дийн, с вид на бостанско плашило — прокъсани, кални обувки със смачкани фортове; чорапи с неопределен цвят, също скъсани; кърпен панталон — същинска антика, и то прекалено къса, защото отдолу се подавали голите глезени; разкопчана жилетка, и тя къса и разкриваща мръсно измачкано бельо; разгърдена риза; дълга черна кърпа, омотана около врата като превръзка; син редингот, който едва стигал до кръста му, а ръкавите оставяли цели четири инча от ръцете голи. Войнишка шапка, малък номер, с корава козирка стърчала най-отгоре върху какво по-точно, трудно било да се каже. Фигурата пристъпила важно със спокойна и отмерена крачка, стигнала до предната част на сцената, там спряла и изпитателно огледала публиката, без да изрече ни дума. Изненадващата ѝ поява накарала присъствуващите потресени да замълчат, а после по лицата пробягнала едва забележима усмивка — като лек повей по водната повърхност. Фигурата не помръднала, продължила дълбокомислено да наблюдава събралите се в салона. В залата пробягнала нова вълна, но този път от смях. Тя била последвана от друга, третата вече представлявала несдържан кикот.

Тогава непознатият отстъпил крачка назад, захвърлил шапката си зад кулисите и заговорил без всякакво притеснение, а публиката не искала и да чуе, смеела се и подвиквала. Ораторът обаче пет пари не давал, продължавал да говори, и току изстрелял нещо, което улучило мишената в средата. Възцарила се тишина и всички се заслушали. Последвал нов изстрел, публиката окончателно се предала, след което вече ораторът се развихрил: от устата му заизлизали не отделни думи, а същински порой. Възпламенил се целият и започнал да мята истински мълнии и пламъци, а залата избухнала в аплодисменти, на които той не обърнал никакво внимание. Както говорел, размотал черната кърпа от врата си и я запокитил настрана, без да прекъсва гръмовитата си реч. После смъкнал редингота, захвърлил и него и се въодушевил още повече. Подир редингота полетяла и жилетката… и като че същинският Везувий се пренесъл на тази сцена, изригващ огън и жупел, лава и пепел, сгурия и скални късове: здравата разтърсил моралната почва с несекващи удари на мисълта, с непрестанни взривове от красноречието, а в това време полудялата тълпа скочила на крака като един и му отговорила със също такъв ураган от възторжени викове и снежен вихър от размахани дамски кърпички.

— Когато Дийн се появи в залата — каза ми Клагет, — хората го взеха за избягал от лудницата, но като си тръгваше, не се съмняваха, че е архангел, слязъл от небето.

Бърлингтън, люлката на блестящия Бърдет, е друг град, разположен на хълм. Бива го и него. Китен, процъфтяващ град с население двадесет и пет хиляди души, опасан с фабрики, в които се произвежда почти всичко. Освен това в настоящия момент това е изключително трезв град: наскоро е приет закон, с който се забранява в щата Айова производството, износът, вносът, покупката, продажбата, приемането, предаването, присвояването, пиенето, мирисането, обсебването, унаследяването — предумишлено или неволно — на абсолютно всички вредни напитки, известни на човешкия род, с изключение на водата. Тази мярка получи одобрението на разумните хора в щата, изключение направиха само съдиите.

Бърлингтън притежава всички средства на един напредващ модерен град за предвидливо и разумно управление, включително платени пожарникари, нещо което няма дори и в Нови Орлеан. Там все още я карат с допотопна отживелица — доброволна пожарна команда.

В Бърлингтън, както и във всички градове по горното течение на реката, с пълни гърди дишаш освежителния въздух на напредъка. Наскоро е построен оперен театър, нещо съвсем различно от олющените сгради на театрите по другите градове, сходни на Бърлингтън.

Нямахме време да слезем в Мъскатин, но го видяхме по светло от парахода. И в този град съм живял известно време, преди много години, но сега ми се струваше съвсем непознат: очевидно е надрасъл онова градче, което аз знаех. Всъщност съм сигурен, че е така, защото в паметта ми Мъскатин си оставаше малко селище, а сега се оказа нещо съвсем друго. Запомнил съм го най-вече с някакъв луд, който ме хвана една неделя насред полето, изтегли от кончова на ботуша си месарски нож и се приготви да ме нареже на парчета, ако не заявя, че е единственият син на сатаната. Опитах да го склоня на компромис — че е единственият от това семейство, когото имам честта да познавам, — но това не го задоволи, той не признаваше половинчати работи и искаше да потвърдя, че дяволът няма друг син освен него, като едновременно се зае да точи ножа си о ботуша. Не си струваше да се препирам за такава дреболия, съгласих се и отървах кожата. Наскоро след това той се отправи при татко си на гости и понеже не съм го виждал повече, надявам се, че и днес е още там.

Но имам и друг, по-приятен спомен от Мъскатин летните залези. Такива залези не съм виждал нито от тази, нито от другата страна на океана. Широката гладка повърхност на реката е като платно и залезът го украсява с какви ли не багри и отсенки — от нежното изящество на опала до ослепителния пурпур на аленото пожарище, което омайва и същевременно изморява окото. Красивите залези са нещо съвсем обикновено по цялото горно течение на Мисисипи. Тук е истинското царство на залезите, убеден съм, че няма земен кът, който с по-голямо основание може да претендира за това прозвище. Казват, че тук и изгревите били необикновено красиви. Виж, за тях не знам.