Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Life on the Mississippi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
raglub (2014 г.)

Издание:

Марк Твен. Животът по Мисисипи

Американска. Първо издание

Редактор: Ирина Васева

Редактор на издателството: Красимир Мирчев

Художестен редактор: Камен Стоянов

Технически редактор: Петко Узунов

Коректори: Мария Енчева, Теодора Кръстева

Художник: Виктор Паунов, 1985 г.

Издателство Профиздат, 1985 г.

Дадена за набор на 10.VII.1985 г. Формат 32/84/108

Печатни коли 28 Издателски коли 23.52 УИК 23,66

Издателски № 82 (1082)

ЛГ VI КОД 26/95366/22512/5557–133–85

Подписана за печат м. октомври 1985 г.

Излязла от печат м. ноември 1985 г.

ДП „Г. Димитров“ — Ямбол

Цена 2.84 лв.

История

  1. — Добавяне

Глава VI
Първи уроци по лоцманство

zhivotyt_po_misisipi_rul.png

Понеже заседна на скалите край Луивил и престоя там четири дни, освен това спира и на още няколко пъти, клетият стар „Пол Джоунс“ изгуби близо две седмици, докато стигне от Цинцинати до Нови Орлеан. За сметка на това аз успях да се запозная с един от лоцманите, който ми показа как се управлява корабът, и така животът по реката ме плени още по-силно.

Можах да се запозная и с един младеж, който пътуваше в трета класа. Хич да не го бях срещал — той лесно измоли от мен шест долара, обещавайки да ми ги върне, след като пристигнем. Навярно обаче е умрял или пък е забравил обещанието си, защото повече не го видях. Сигурно е предал богу дух, понеже ми беше казал, че родителите му били богати, но предпочитал да пътува в най-евтината класа, защото било по-хладно.

Скоро открих две неща. Едното беше, че в близките 10–12 години няма да има кораб за устието на Амазонка, а другото — че десетината долара, които ми оставаха, няма да ми стигнат за такава сложна експедиция, каквато бях замислил, дори ако можех да си позволя да дочакам кораб за натам. От само себе си се подразбира, че трябваше да се ориентирам към друга професия. А „Пол Джоунс“ тръгваше обратно към Сейнт Луис. Намислих да обсадя моя лоцман, който след три тежки за него дни се предаде. Съгласи се да ми помогне да изуча Мисисипи от Нови Орлеан до Сейнт Луис срещу петстотин долара, които щях да му платя от първите си заплати като правоспособен лоцман. И така, заех се да „изуча“ хиляда и двеста — хиляда и тристате мили от великата река с лековерието на възрастта ми. Ако знаех на какво изпитание се подлагам, нямаше да имам куража да се захвана. Мислех си, че от лоцмана се иска само да не изпуска кораба в плитчините, и ми се струваше, че в това няма нищо сложно, особено по такава широка река.

Корабът потегли от Нови Орлеан в четири следобед, а „нашата вахта“ бе до осем вечерта. Началникът ми, мистър Биксби, „изправи кораба“, прекара го досами кърмите на другите параходи край пристанищната дига и каза:

— Хайде, хващай руля. Мини край тия корита, ама близо, да не е на повече от педя!

Поех кормилото, а сърцето ми така се разтуптя, че щеше да се пръсне от мисълта, че ей сега ще ожуля наредените параходи — толкова близо бяхме. Със затаен дъх успях да измъкна „Пол Джоунс“ от опасността и все не можех да се начудя защо този лоцман ни тика в такава беда, но бях достатъчно благоразумен да премълча. Има-няма след минута вече бях отдалечил „Пол Джоунс“ на безопасно разстояние от останалите кораби, но не минаха и десет секунди, и позорно ме отстраниха от кормилото, а мистър Биксби отново насочи парахода близо до корабите, обсипвайки ме с какви ли не ругатни, задето съм бил толкова малодушен. Болно ми стана, но следях с възторжени очи как леко и уверено той върти руля ту наляво, ту надясно, от край до край, и минава тъй близко до корабите, че всеки миг очаквах да задере в някой от тях. Като се поуспокои, той ми каза, че тихата вода е близо до брега, а течението — далече, затова трябва да се придържаме колкото може по-близо до брега, когато караме срещу течението; вървим ли обаче надолу по течението, трябва да бягаме колкото може по-далеч от брега. Негласно се зарекох, когато стана лоцман, да карам само надолу по течението, а на връщане да давам руля на някоя луда глава.

От време на време мистър Биксби ми обръщаше внимание на някои неща. Например казваше ми: „Това тук е шеста миля.“ Аз кимвах утвърдително. Хубаво бе да знаеш къде е шеста миля, но не разбирах за какво ми трябва. Не виждах никаква полза от това знание. Друг път казваше: „Това е девета миля.“ После пък: „Ето я дванайсета миля.“ Това бяха все места с нисък, равен бряг и всички ми се виждаха еднакви и убийствено скучни. Надявах се мистър Биксби да промени темата. Но не би: той все докарваше приказките до едно и също: ще обгърне брега с разнежен взор и ще рече:

— Тук свършва бавната вода, пред оная китка китайски ясени. Сега ще минем от другата страна на течението.

И насочи парахода към отсрещния бряг. Веднъж-дваж ми повери кормилото, но нямах късмет. Или ошмулвах някоя захарна плантация, или се отдалечавах от брега и пак изпадах в немилост спечелвах си нови натяквания.

Най-сетне дежурството ни свърши, вечеряхме и си легнахме. В полунощ в очите ми блесна някакъв фенер и вахтеният извика:

— Хайде, вдигай се!

И си отиде. Не можех да проумея що за приумица бе това, после се отказах да гадая и се унесох в дрямка. Но след минута вахтеният пак се върна, този път ядосан. Аз също се ядосах и казах:

— Какво си ме заръгал посред нощ? Сега вече до сутринта няма да мога да заспя.

Вахтеният отговори:

— И таз добра! Я го виж ти!

Предишната смяна тъкмо влизаше и един-двама злобно се изкискаха, а трети каза:

— Ей, новак, още ли не си изхвръкнал от кревата? Виж ти, май момчето ни е изнежено. Я му дай едно захарче в устенцето и прати тука камериерката да му попее, че бебчето не може да заспи!

Точно тогава се появи и мистър Биксби. И само след миг вече се катерех по стъпалата към кормилната рубка, полуоблечен, с останалите дрехи в ръце. Мистър Биксби вървеше по петите ми и мърмореше. Недоумявах защо ме вдигат посред нощ да карам парахода. И през ум не ми беше минавала тази подробност в живота на всеки лоцман. Знаех, че корабите пътуват и нощем, но никога не си бях давал сметка, че все някой трябва да остави топлата постеля, за да ги управлява. Лоцманството май излизаше не толкова романтично, колкото ми се бе струвало, вече виждах, че то си е работа, и то доста тежка.

Нощта бе мрачна, нищо че по небето блестяха много звезди. Над руля стоеше едрият помощник-капитан и като следваше курс по една определена звезда, водеше старото корито точно по средата на реката. Двата бряга бяха на около половин миля отстрани, но изглеждаха много по-отдалечени, забулени в тъмнината и неразличими. Помощник-капитанът се обади:

— Сър, трябва да спрем при плантацията на Джоунс.

Душата ми злорадо възликува. Казах си: „Лека работа, мистър Биксби! Ще има доста да се полутате, докато налучкате плантацията на мистър Джоунс в такава тъмна нощ, а дано и цял живот не я намерите.“

Мистър Биксби попита помощник-капитана:

— В горния край или в долния?

— В горния.

— А-а, няма да стане. Сега там е пълно с пънове и коренища край брега. Ще спрем в долния край, не е далеч от горния, друг избор нямаме.

— Добре, сър. На Джоунс и да му харесва, и да не му харесва, друг начин няма.

И помощник-капитанът си отиде. Лека-полека злорадството ми започна да се изпарява и да отстъпва място на нарастваща почуда. Пред мен стоеше човек, който не само се наемаше да намери плантацията в такава нощ, но и да избере един от двата ѝ края. Страхотно ми се искаше да му задам един въпрос, но добре бях запомнил как отговаря в подобни случаи и не се обадих. А ми се искаше да го запитам следното: толкова ли е тъп, та си въобразява, че ще открие плантацията в такава нощ, когато, да се убиеш, не можеш да различиш една плантация от друга. Но се въздържах. В онези дни бях изпълнен с прозорлива предпазливост.

Мистър Биксби насочи кораба към брега и скоро толкова се доближихме, сякаш пътувахме сред бял ден. Не стига това, ами си и пееше:

Царю небесни, денят преваля…

Струваше ми се, че съм поверил живота си в ръцете на ужасно безразсъден тип. След малко мистър Биксби се обърна към мен и попита:

— Коя е първата важна точка над Нови Орлеан?

Зарадвах се, че мога веднага да отговоря, и казах, че не знам.

— Не знаеш ли?

Тонът му ме попари като вряла вода. След миг се окопитих, но уви, трябваше да повторя онова, което вече бях казал.

— И тебе си те бива! — възкликна мистър Биксби. — А коя беше следващата точка?

И нея не знаех.

— Е, това вече е жив резил. Кажи коя да е точка или място, дето ти показах.

Помислих малко, но реших, че и това не знам.

— Я внимавай! Къде започнахме да пресичаме течението на реката след дванайсета миля?

— Ами аз… аз… не знам.

— Ти… ти… не знаеш? — взе да се подиграва той с моето запъване. — А какво знаеш?

— Аз… аз… ами нищо.

— А, туй вече е право, дявол да те вземе! По-голям глупак нито съм чувал, нито съм виждал, велики боже! И тъкмо ти ми се намери да ставаш лоцман… ти! Не параход, ами и крава по селска улица не можеш изкара.

Ама как се беше разлютил! И без това кипваше лесно, а сега подскачаше ту надясно, ту наляво около кормилото, сякаш под краката му горяха въглени. Сдържа за малко гнева си, после ядът му пак преля и той избухна:

— Чуй, момче! Как я мислиш, за какво ти показвах всичките ония места по реката?

Цял разтреперан, аз се позамислих и сякаш самият дявол изкусител ме накара да отвърна:

— Ами, за… за… за… по-интересно!

Все едно че размахах червена кърпа пред очите на бик. Мистър Биксби така побесня, така се развилня! Тъкмо пресичахме течението, и той в яда си отнесе кърмовото гребло на една плоскодънна лодка, натоварена със стока. Естествено търговците вдигнаха голяма врява и го обсипаха с хамалски псувни. Ала мистър Биксби много се зарадва, защото най-сетне можа да излее върху нечия друга глава насъбрания гняв. Отвори един прозорец, подаде се навън и изригна такъв букет, какъвто в живота си не бях чувал. Колкото повече заглъхваха отдалечаващите се ругатни на търговците, толкова по-силно надигаше глас моят учител и толкова по-солени попържни ръсеше. Когато затвори прозореца, вече бе съвсем уталожен. Очевидно този отдушник спести прекалено дългото благославяне на майка ми. Сега вече той се обърна по-кротко към мен:

— Момче, да си вземеш сега едно тефтерче и река ли ти нещо, веднага да си го записваш. За да станеш лоцман, има само един начин — да знаеш реката като петте си пръста. По-добре и от азбуката.

Това разкритие ме покруси, защото дотогава бях обременявал паметта си само с дреболии. Но отчаянието ми не трая дълго. Реших, че най-добре ще е да направя някои отстъпки, защото несъмнено мистър Биксби пресилваше нещата. Скоро той изтегли едно въже и удари няколко пъти голямата камбана. Звездите се бяха скрили и наоколо бе тъмно като в рог. Чувах как колелата разпенват водата в плитчините, но брега не виждах. Гласът на невидимия вахтен отекна откъм командния мостик:

— Какво е това, сър?

— Плантацията на Джоунс.

Казах си: „Де да ми стигаше кураж да се обзаложа, че не е.“ Но не гъкнах. Само зачаках да видя какво ще стане. Мистър Биксби удари камбаната за машинното и не след дълго носът на кораба опря в брега, на бака запламтя факла, някакъв мъж скочи долу, а от брега се чу гласът на негър: „Подайте ми чантата, господарю Джоунс.“ И само след миг параходът отново пое нагоре по реката, спокоен и невъзмутим. Дълго мислих и накрая си казах: „Хм, това дето намерихме плантацията, е жива случайност, ама надали може да се повтори и на сто години.“ И наистина бях дълбоко убеден, че е случайност.

След седем-осемстотин мили нагоре по реката вече бях сравнително уверен с кораба през деня, а преди да стигнем Сейнт Луис, макар и трудничко, се оправях горе-долу и нощем. Бележникът ми бе пълен с имена на градове, на разни „точки“, тоест носове, плитчини, острови, завои, устия и какво ли не още. Имаше ги в бележника, но не и в главата ми. Сърцето ми се свиваше, като си помислех, че съм записал само половината неща от изминатия път, понеже смените се въртяха на четири часа и докато почивахме, пропусках за по четири часа толкова много от Мисисипи.

Не след дълго шефът ми се прехвърли на един голям новоорлеански параход, аз прибрах каквото имах и го последвах. Този кораб беше същинско чудо! Когато застанах в кормилната му рубка, видях се толкова високо над водата, като да бях навръх планина, а палубите се простираха и пред, и зад рубката — да се чудиш как съм могъл да смятам „Пол Джоунс“ за кораб. Пък и не бяха само палубите. Кормилната рубка на „Пол Джоунс“ бе някаква жалка кутийка, невзрачна, вехта и разбита — там не можех да се обърна от теснотия, а тук се чувствувах като в разкошен храм, цял от стъкло. Една просторна зала, където можеш и да танцуваш, с ярки червени и златисти пердета, с внушителен диван, с кожени възглавнички и висока пейка, с облегало за гостите, когато дойдат да си побъбрят и „да огледат“ реката. Вместо широкото сандъче с дървесни стърготини тук имаше лъскави елегантни плювалници; на пода — нов приятен линолеум; една гостоприемна и висока печка за през зимата; кормило, голямо колкото самия мен, украсено със скъпа инкрустация; стоманено щурвално въже; ярки месингови топки за камбанките и един спретнат негър с бяла престилка, който носеше сладкиши, сладолед и кафе по средата на всяка вахта, било денем, било нощем. Това бе съвсем „прилична работа“ и аз си възвърнах предишната увереност, че в края на краищата лоцманството наистина е романтична професия. Щом потеглихме, се впуснах крадешком да разгледам парахода и да му се радвам. Той беше чист и подреден като гостна стая. Когато хвърлих поглед на дългия, цял в позлата салон, ми се стори, че съм надникнал във вълшебен тунел. На всяка врата на каютите бе окачена картина с маслени бои, дело на талантлив фирмописец. Надлъж и шир блестяха полилеи със стъклени висулчици. Канцеларията беше обзаведена изискано, барът — приказен, а самият барман подстриган и издокаран контешки. Палубата на машинното отделение (така да се каже, втората палуба на кораба) и бакът ми се видяха просторни като черкви. Вместо неколцината жалки палубни моряци, огняри и работници имаше цял батальон мъже. Застрашително пламтяха огньовете от дългата редица пещи, а над тях бяха поставени осем грамадни парни котли! Невероятно разточителство. Мощните машини… Но стига за това. Никога не бях се чувствувал толкова щастлив и горд. А когато чух спретнатите корабни прислужници почтително да ме наричат „сър“, вече бях на върха на щастието.