Марк Твен
Животът по Мисисипи (52)

Глава LII
Печатът на позора

Внезапно ме озари мисълта: „Ами че аз не съм потърсил мистър Браун!“

Тук ще се отклоня от разказа си и ще направя малка разходка в миналото. Искам да ви разкрия една тайна, която нося в себе си вече девет години и която започва да ме гнети.

Преди девет години твърдо си казах: „Ако някога отново видя Сейнт Луис, непременно ще потърся мистър Браун, големия търговец житар, и ще го помоля за честта да му стисна ръката.“

Ето по какъв повод и при какви обстоятелства стигнах до това решение. Мой приятел свещеник дойде една вечер при мен и каза:

— Нося ти едно забележително писмо и искам да ти го прочета, стига само да не се разплача. Но преди това трябва да ти обясня едно — друго. То е от един бивш крадец и скитник с най-долен произход и най-долно възпитание — човек, затънал до гуша в престъпления и крайно невеж, и все пак, да благодарим на бога, с истинска мина чисто злато в душата си, както сам ще разбереш. Пише до един друг крадец, на име Уилямс, който излежава деветгодишна присъда в някакъв щатски затвор за грабежи. Уилямс бил изключително смел крадец и упражнявал занаята си години наред. Накрая го заловили и в очакване на делото го тикнали в затвора на същия град, където той се бил вмъкнал посред нощ в една къща с пистолет и отмъкнал от стопанина осем хиляди долара в държавни облигации. Впрочем този Уилямс не е какъв да е човек: завършил е Харвардския университет и произхожда от добро семейство от Нова Англия, син е на свещеник. Докато лежал в затвора, здравето му се разклатило, заплашвала го охтика. Това обстоятелство, както и продължителните самотни размишления дали своето — нищо чудно! Той се замислил дълбоко, някогашното добро образование разбудило ума и сърцето му. Уилямс скъсал с дотогавашния си живот и станал ревностен християнин. Някои дами в града чули за това, посетили го, насърчили добрите му намерения и му вдъхнали сили да постоянствува в новия си живот. Съдът му дал девет години, които трябвало да излежи в щатския затвор, както вече споменах. Там се запознал с онзи клетник Джек Хънт, автора на писмото, което смятам да ти прочета. Ще се убедиш, че познанството не минало без последствия за Хънт. След като си излежал присъдата, Хънт заминал за Сейнт Луис и оттам писал на Уилямс. Писмото естествено не отишло по-далеч от канцеларията на затвора: на затворниците се разрешава да получават само определени писма отвън. Затворническите власти прочели писмото, но не го унищожили. Сърце не им дало. Прочели го на няколко лица, докато попаднало в ръцете на споменатите дами. Онзи ден срещнах един стар приятел свещеник, който знаеше едва ли не наизуст писмото. Само като се сетеше за него, гласът му се разтреперваше и той млъкваше. Обеща да ми даде препис от писмото — ето го, с всичките грешки и грапавини на оригинала. Пълно е с думички на апашки жаргон, но затворническите власти са ги обяснили в скоби:

Сейнт Луис, 9 юни 1872 г.

Мистер У…, приятелче Чарли, ако мога той да те нарека, знам че млого ши са почудиш къту получиш писмото ми, ама си мисля че нема да ми гониш гарес задету ви пишъ. Благодаря ти от сърдце задето ми приказва тъй докату бех в затвора. Твойте думи ма нъкаръха да са упитам да стана дубър човек. Ти сигурно си си рекъл че ас пет пари не давъм за туй дето си ми говорил. Отпървом туй си беши тъй ама ас знаех че си чувек койту е сторил млого за добрите хора и не иска награда ни фалби — туй сички го знаят.

Нощем съм си мислил за твойте думи та затуй зарезах пцувните месеци преди да ма пуснат ут пъндиза защото виждах че не е хубъву ама никак… и кату ми свърши срока ти ми рече да зарежа зънъпред свивките (кражбите) и да живея честната барем три месеци, туй щело да бъде най-свяснуто нещу в живота ми. Натзиратела ми даде билет за дотука и в въгона продължавъх да си мисла за унуй дету ти ми гу рече ама се още не са решавъх. Какту пътувъхме с трена зъ Чикагу ас дръпнъх (откраднах) чънтету на един бабошкер, ама щом гу гепих и зех да съжелявъм за сторенуту, защото нели бех решил барем три месеца да бъда честен чувек какту ми беше рекъл ти. Ама бех видел че то е лесно за свиване (открадване) и зех че гу свих. Се пак гледъх да се навъртам край нея и къту зе да слиза тя на еднъ там гара истъпанчих се и ѝ викъм мъдам нещу да сте си загубили? И къту ѝ викам туй пудавам ѝ чънтето. Бравос туй съ викъ честен чувек вика ми бабету ама мене ме налегна бъс (страх) да говора още за чесност та бърже са испърих (махнах се). Къто пристигнъх тука имах в жоба си саму долър и четвърт. Не можих да са фана на никъква рабута цели три дена, щото немах сила колкото даже на некой пърахот да мия там палубите. Слетобеда на третия ден пухарчих последните десит цента за две месечини (големи сухари) и сирене ама се почуствъх млого шибано (зле) и реших че требва пак да почнъ свивките (да крада). Ама си спомних къкво ми беше рекъл ти за оня чувек дету бил натясну и намислил да са помоли на господа та да му помогне. Дубре ама къто утворих уста да са пумоля и се зъпънах и от мулитвъта ми излезе само: господи пумогни на една клета душа да искара барем три месеца в името на Христа амин. И къту вървях се туй мислех и пофтарях… и след около час бех вече на Четвърта улица и ето кво ми се случи и ме доведе тука дето съм сега и за коету ще разкажа сега на теб. Както си вървех по улицата чувам страшен шум и гледам некакъв кон препуска впрегнат в кула и в кулата две деца. Грабнъх ас къпака на един съндък от трутуара истичах срет улицъта и посрещнах коня. Щом наближи, гостих (ударих) го по главата. Капакът стана на трески, кониът се поспре ас фанах эдравъта юздите и му наведух яката глъвата докъто той спре. Ступанинът дутича и като виде че децата са здрави и читави стисна ма ръка и ми даде педесе долара. Тогас си спомних за молитвата към господ бог да ми помогне и бех толкос слисън че ниту пущам юздите ниту думам нещо. Гусподарът вижда туй, връща се при мене и ме пита да не съм нещо пострадъл. Текна ми тогас да му поискъм некъква работа и му думам да си земе обратно парите и по-добре да ми даде некаква работа. А той вика. Качвай се да си пуговорим за тува ама парата си я дръж. Пупита ме дъли мога да гледам коне и ас рекух да, мога, защоту млого съм киснал около разните конюшни и млого съм помагъл да ги чешат и карат насам-натам. Та тоя гусподин ми рече че му требвал чувек за такава рабута. Щял да ми плаща по шеснайсе долара на месец и хръната. И квъртирата. Ас веднага се фанах за тос късмет и вечерта дълго стоях буден в малката си стаичка нат конюшната премислях миналия си живот и от блъгодарнос за туй дето ми се беше случило току паднах на колене и блъгударих на бога за тая рабута. Блъгославях те и тебе задету ме тъй напъти и на другата заран пак така направих. Донесуха ми нови дрехи и една библия защоту бех намислил слет туй дето стана да бъда вече нъбожен за да се одблъгодаря на господ. Сяка вечер и сутрин ще си чита библията и ще гу моля да бди нат мене. Кату измина една седмица мистър Браун тъй се викъше гусподаря ми дойде една вечер в стаята ми виде ме че чета библията и ме пупита дъли съм христиенин. Ас му рекох че не съм и той тогас пупита защо тугас чита библията а не весници или пък книга… Ас, приятелю Чарли, реших че требва да му кажа чесно сичко отначалоту още и му расправих сичко: как съм бил в пандиза, и за тебе и как се бех пучти съфсем отчайъл да си намеря рабута и как господ ми бе помогнъл къто го пумолих. И че мога да му се отплътя саму като чита библията и искупвам грехувете си. Пумолих го да ми даде за три месеца срок… Той дълго ми гувори кату баща и ми рече че мога да остана и на мене ми стана тъй хубаву както никуга не ми е било в живота ми: нъли му бех расказал сичку с чисту сърце на тоя мистър Браун. И сега не се боя от никуго че може да ме наклепи (наклевети) за некогъшния живот и ще ме напъдят от рабутъта… Ето че на другата сутрин гуспударя ме вика в библиотеката си и пак ми приказва бащински и ме съветва да уча по малку секи ден пък той щел да ми пумага по час-два вечер. Даде ми една сметанка, читанка, гиография и тетрадка и зе да ми пумага сека вечер. Пък сутрините ме пускъше в къщата си да се моля заедно с другите и ме записъл да уча библията в неделнуто училищи куету млого ми хъресва щоту ми пумага по лесну да разбирам библията.

И тъй, Чарли, три месеца честен живот се минаха от три месеца и дето ти ми рече туй е най хубавоту нещо което съм сторил в живота си. Продължавъм се така саму господ да ми дава живот и здраве, Чарли… Нъписъх ти туй писмо да ти кажа че мисля че бог вече ми е простил греховете и е чул твойте молитви зъщото ти ми обеща да се молиш за мене… Обичам да чета словата божии и да му казвъм сичките си болки. И знам че той ми помага защоту стига да реша пак да почна стария занаят мога ама вече ме не блазни тая рабута както преди. Сега по ми е хубъво да ходя на черкова отколкоту на кръчма а некога друго беше. Наште попове и други хора често ми говорят и преди месец ме пуканиха да се присъединя към черковата ама ас казах не, не още… не съм сигурен е чуствата си, ще пучакам още малко ама сега знам вече че съм гутов че господ ме е призувал и кога дойде първъта неделя на юли ще се присъединя към черковата… Скъпо приятелче, млого ми се иска да ти опиша сичко къквото чувствам сега ама не мога… знаеш че сън се учил по пъндизите и не ме бива дип да реда прилично думите на книга какту кога приказвам. Знам че писмоту ми е млого нефелно и думите са с млого грешки и други разни упущения ама ти ще ми простиш зъщото знаеш че съм израснъл в сиромашка къща и после избягах от къщи и не пузнавам ни баща си ниту майка си и не знам истинскуто си име се надиавам ти да ми простиш, да не ми се сърдиш. И ас имам праву къто секи жив чувек да си имъм име затуй зех твойто защоту знам че нема да си служиш с негу къто излезеш от пъндизъ. Ти си тоз дето най млого го имам на тоя свят тъка че се надиавъм да не ми се сърдиш… Дубре съм секи месец фнасям по десет долара в банката — добавям ги към ония двайсе и пет дето ги отделих от пет десетте. Аку некога ти текне да поискъш от тес мънгизи (пари) или сичките от тех — обади ми и ще бъдат твои. Искам да ти пратя още сега мъничку от тех ако ми позвулиш. Испращам ти с писмото и расписка за еднугудишен ъбунъмент на жив век ама не знам дъли ще ти хъреса и питах мистър Браун той рече че ще ти хъреса и ас го пращам… Млого ми се ще да съм сега близу до тебе за да ти испращам кльопачка (храна) в празник, че оттука ще се развъли от времето докъто дойде до вас. Ама ще ти пратя едно кулетче идния Ден нъ благодарноста идната седмица мистър Браун ме зема в склада си за опщ работник и ще ми пувиши заплатъта щом нъпредна мъничку… Той има гулям житен склад търгува на едру… Пропуснъх да ти спомена за мойто черковну училищи и за клъса ми в неделното училище… Уроци имам фсяка неделя слетобет. Ходих вече две недели и зех с събе си седем козлета (момченца) и ги фкарах в класа. Две от тех знаят колкоту знаех ас преди и ги наредих в клъса да могът да нъучат нещо. Ас съмин не знам кой знай колко но пък тия деца не могът да четът и ги уча. За да бъда сигурен ги земъм откъщи сека неделя полвин час преди да почнът уроците. Придумах и четири мумиченца да идват. Раскъжи на Мак и Хари за мен. Аку дойдът тук къту си излежът присъдата веднага ще им нъмеря рабута. Нъдевам се да ми простиш за туй дълго писмо и за фсички грешки ф негу. Иска ми се да те видя щоту не мога дъ се изразйавъм хубаво на книга… Дано на туй топлу време не ти е млого зле на друбовете ти — куга на времето пувърна кръф ме беше шубе (страх) че ще вземеш да пцовисаш… Поздрави сичките момчета и им раскажи за мен… Ас съм млого дубре и фсички тука се утнасят към мене найлюбезну… мистър Браун ще ти пише некой път… Пък може и ти да решиш да се обадиш. Изпраща ти туй писмо верния ти приятел:

Ч… У…

който ти пузнаваш къто Джек Хънт.

Пращъм ти картичкъта на мистър Браун аку пишеш прати писмоту си до него.

От писмото бликаше истинско красноречие, завладяващо красноречие, и то без никаква преднамереност и пресиленост, без никакви изкуствени труфила. Рядко съм бивал развълнуван толкова дълбоко от нечие перо. От време на време сподавеният глас на четеца секваше — преди да го прочете пред хора, той на няколко пъти го бе чел насаме, за кураж. Сега се упражняваше пред мен, за да види дали ще успее да прочете този документ пред своите енориаши, като сдържа поне що-годе чувствата си. Резултатът не беше насърчителен. Но той реши да рискува и изпълни решението си. Справил се сравнително добре, но скоро аудиторията му се разплакала и до края продължила да ридае.

Целият град заговори за писмото. Един свещеник взел ръкописа от моя приятел, включил го (от първия до последния ред) в проповедта си, която произнесъл една неделна утрин пред хиляда и двеста души. И писмото изтръгнало от тях пороища сълзи. После и приятелят ми го включи в проповед, която държа пред енориашите си след неделната служба. Писмото пожъна нов успех. Всички до един плакаха.

През лятото приятелят ми замина на почивка из рибарските райони на нашите северни британски съседи и за всеки случай взел тая своя проповед със себе си. Един ден наистина го помолили да я изнесе. Малката черквица била претъпкана. Сред насъбралите се били и покойният д-р Дж. Г. Холанд, покойният мистър Сеймур от нюйоркския „Таймс“, мистър Пейдж, филантроп и въздържателен деец, и, ако не се лъжа, сенаторът Фрай от щата Мейн. Чудотворното писмо, както могло да се очаква, извършило своето: всички били трогнати, всички плакали, сълзите се стичали като река по бузите на д-р Холанд, както и на почти всички останали. Мистър Пейдж бил възхитен от писмото и заявил, че няма да намери покой, докато не отиде на поклонение в онзи затвор и не говори с човека, който успял да вдъхнови своя брат по зла орис да сътвори такава безценна творба.

Горкият Пейдж! Горкият му придружител! Да бяха живели в Йерихонските времена, писмото щеше да закънти по цял свят, щеше да хвърли в трепет сърцата на всички народи за цяло хилядолетие напред и никой никога нямаше да разбере, че това е най-долна, най-нагла, най-хитра шарлатания и измама, за да се пратят клетите доверчиви простосмъртни за зелен хайвер.

Истината е, че писмото беше чистопробно мошеничество, нямащо равно на себе си. Безупречно, загладено, симетрично завършено и внушително!

Читателят вече е посветен, но ние самите го узнахме едва няколко седмици по-късно и на много мили от сцената на гореописаните събития. Приятелят ми се завърна от горските дебри и заедно с други духовници и светски мисионери започна отново да дави аудиторията в своите сълзи и в нейните собствени. Аз много молих да ми разрешат да отпечатам писмото в едно списание и да разкажа сълзливата история за неговото триумфално шествие. Мнозина се бяха снабдили с препис и им бе разрешено да го разпространяват в ръкопис, но не и да го печатат. Някои преписи стигнаха до Сандвичевите острови и до други далечни краища.

Чарлз Дъдли Уорнър бил един ден на черква, когато пак прочели и оплакали изтърканото от прелистване писмо. А след това при черковната врата той стоварил ледена планина върху плещите на свещеника:

— Убеден ли сте, че това писмо е достоверно?

За пръв път някой изказвал съмнение и то имало онзи потресаващ ефект, които винаги имат изказаните за пръв път подозрения към един идол.

Разговорът продължил така:

— Защо… какво ви кара да се съмнявате в неговата достоверност?

— Нищо особено, само дето е прекалено изпипано, стегнато и гладко и изобщо твърде добре измайсторено за един невежа, за една неопитна ръка. Мисля си, че го е писал образован човек.

Литературният майстор бе доловил словесната мистификация. Ако сега прочетете онова писмо, сами ще се убедите, че е така — личи си от всеки ред.

А свещеникът, в чиято душа семето на подозрението вече пуснало кълнове, веднага излязъл и писал на друг свещеник от града, където покаялият се Уилямс лежал в затвора. Помолил за изясняване и попитал същевременно дали едно лице от литературните среди (аз) може да получи разрешение да отпечата писмото и да разкаже цялата му история. Скоро получил следния отговор:

До негово преподобие…

Скъпи приятелю,

Не може да има никакво съмнение в достоверността на „писмото на затворника“. Получателят Уилямс е лежал в тукашния затвор и се е покаял, а негово преподобие господин… затворническият свещеник напълно вярва в искреността му, доколкото може да се вярва в подобен случай.

Писмото било препратено на една наша съгражданка, учителка в неделното училище, навярно от самия Уилямс или от свещеника на щатския затвор. Гражданката, за която става дума, е много ядосана, задето се дава такава гласност на писмото, тя се опасява, че това може да се сметне за злоупотреба с доверието или да навлече неприятности на Уилямс. Така че, що се отнася до неговото публикуване, нямам пълномощията да Ви дам такова разрешение. Но в случай, че се изпуснат имената на хора и местности, и особено ако се отпечата извън страната, мисля че не би имало пречка за обнародването му.

Това е поразително писмо, което само един християнски гений, осенен от Спасителя, може да напише. То показва какво е в състояние да стори доброто с едно човешко сърце, при това греховно и нечисто и само ни подсказва каква сила го е родила, изобличавайки нашето неверие в способността на тази сила да надвие всяко зло.

Говори се, че мистър Браун от Сейнт Луис е учил в Хартфорд. Дали всички възпитаници на Хартфорд служат така предано на всевишния?

П. П. Уилямс е все още в щатския затвор, излежава дълга присъда — девет години, ако не греша. Бил болен и застрашен от охтика, но напоследък не съм се осведомявал за състоянието му. Мисля, че дамата, за която споменавах, си пише с Уилямс и положително ще се грижи за него.

Това писмо пристигнало само за няколко дена и акциите на мистър Уилямс отново се покачили. Осъдителното подозрение на мистър Уорнър било спуснато в дълбок студен гроб — единственото подходящо за него място. Впрочем подозрението му идвало единствено от някакво вътрешно чувство. А стигне ли се до вътрешно чувство, работата става като широко поле, из което двама противници се търсят. За това свидетелствува противоположното вътрешно чувство на автора на гореспоменатата забележка — че „то е поразително писмо, което само един християнски гений, осенен от Спасителя, може да напише“.

Сега имах вече разрешение да го дам в ръцете на читателите — при условие обаче, че няма да упоменавам имената на хора и местности и че ще го отпечатам извън страната. Избрах едно австралийско списание, което излиза далеч от нашата страна, и се залових за работа. А свещениците отново задействуваха ръчката на знаменитото писмо и сълзливите помпи зашуртяха.

В това време брат Пейдж проповядваше най-ревностно. Той не беше ходил в затвора, но бе пратил препис от бележития документ до свещеника на заведението, очевидно придружено с някои въпроси. Четири дни след успокоителното послание на другия „брат“ получил и отговор. И още преди да бях завършил статията си, той попадна в ръцете ми. В момента оригиналът е пред мен и го прилагам. И той е наситен с достатъчна доза непоклатимо „вътрешно чувство“.

Щатски затвор, кабинет на затворническия свещеник

11 юли 1873 година

Скъпи братко Пейдж,

С настоящето Ви връщам писмото, което благоволихте да ми изпратите. Боя се, че достоверността му не може да бъде потвърдена. Твърдите, че било адресирано до някой затворник при нас, но такова писмо тук не е получавано. Преди да ги предадат на осъдените, нашите служители внимателно ги изчитат, а подобно послание не може да мине незабелязано. При това Чарлс Уилямс далеч не е благочестив християнин, а безпътен и хитър блудник, чийто баща проповядва божието слово. Това не е истинското му име. Радвам се, че имах честта да се запозная с Вас. В момента подготвям беседа за живота, видян през затворническите решетки, и много бих искал да я изнеса и във Вашата епархия.

Така завърши тази малка драма. Бедната ми статия отиде в огъня, защото, макар че бях събрал изобилен пребогат материал, докато по-рано всички около мен настояваха за колкото може по-бързо публикуване, сега същите хора в един глас искаха нещата да се потулят. „Почакайте — казваха те, — раната е още съвсем прясна.“ Всички преписи от прословутото писмо, с изключение на моя, изведнъж изчезнаха и в черквите пак се възцари предишната скука. Известно време в града се долавяха насмешливи усмивки, но на някои места усмивки изобщо не се появиха, дори бе опасно да се споменава за писмото на бившия затворник.

Едно кратко обяснение: нямаше никакъв Джек Хънт, така нареченият автор на писмото. Крадецът Уилямс — възпитаник на Харвард, син на пастор написал писмото сам до себе си, изкарал го по тайни пътища от затвора и то стигнало до люде, на чиято подкрепа и умиление се надявал. Разчитал на две неща: че достоверността на писмото няма да бъде поставена под съмнение или подложена на проверка и че „ядката“ му ще даде нужния резултат — ще породи движение за помилването на мистър Уилямс.

Тази ядка бе така майсторски, уж случайно вмъкната и ловко замаскирана в края на писмото, че на непредубедения читател и през ум няма да му мине, че тъкмо тук се крие смисълът на писмото, ако изобщо я забележи. Ето за кое място става дума:

„Дано на туй топлу време не ти е много зле на друбовете ти — куга на времето пувърна кръф ме беше шубе (страх) че ще вземеш да пцовисаш… Поздрави всичките момчета…“ и т.н.

Това е леко загатване, без каквито и да било подробности. Все пак „ядката“ е била предназначена за сърце, което ще трепне. Въпросът бил да се трогне някоя милосърдна душа, та после тя, без да жали сили, да издействува освобождението на клетия покаял се грешник, попаднал в ноктите на охтиката.

Когато преди девет години за пръв път ми го прочетоха, бях убеден, че слушам най-забележителното произведение, което някога съм чувал. То ме изпълни с такова топло чувство към мистър Браун от Сейнт Луис, че се заклех, мина ли отново през града, непременно да намеря този прекрасен човек и с благоговение да целуна крайчеца на дрехата му, разбира се, ако е нова. И ето ме в Сейнт Луис, ала не се втурнах да търся мистър Браун, защото — уви — проучванията отдавна бяха изяснили, че доброжелателният Браун и Джек Хънт не съществуват, а са сътворени от онзи даровит мошеник Уилямс крадеца, възпитаника на Харвард, свещеническия син.