Марк Твен
Животът по Мисисипи (23)

Глава XXIII
Пътуване инкогнито

Намислил бях да се отбиваме за малко във всеки град между Сейнт Луис и Нови Орлеан. За целта трябваше да пътуваме от град до град с местните корабчета. Лесно измислих плана и лесно щях и да го осъществя преди двадесет години, но не и сега. В днешно време параходите минават твърде рядко.

Искаше ми се да започнем с интересните стари френски селища Сейнт Дженевив и Каскаския, на шейсет мили под Сейнт Луис. Само един кораб обслужваше тази отсечка — казваше се „Голямата кула“. Все пак и той ни стигаше и отидохме да го разгледаме. „Голямата кула“ се оказа една достопочтена стара развалина и напълно измамна работа — представяше се като движима собственост, а тънеше в такава разкошна, първокачествена кал, засъхнала в дебел пласт върху целия корпус, че спокойно можеше да мине за недвижим имот. Някъде из Нова Англия ветровата палуба на този кораб щеше да струва сто и петдесет долара акърът. Почвата на бака бе доста плодородна — от цепнатините на по-затулените кътчета вече се показваше новата реколта пшеница. На коридора пред каюткомпанията земята бе суха и песъклива, много подходяща за лозя — на припек, с добър подпочвен слой. На машинната палуба слоят бе плитък и каменист, но пък ставаше за пасбище. Там дежуреше едно младо негърче — друг не се виждаше наоколо. То ни осведоми, че жалкото возило ще тръгне според разписанието, „стига да има достатъчно товар“, ако ли не — ще чака, докато го събере.

— А има ли вече нещо натоварено?

— Бога ми, не, господарю! Още не са разтоварили. Тук сме едва от тая сутрин.

Момчето не знаеше със сигурност кога ще се напълни параходът, но предполагаше, че може и да стане до другия или до по-другия ден. Това изобщо не ни вършеше работа и трябваше да се откажем от неповторимото преживяване да потеглим по реката на борда на тази ферма. Оставаше ни обаче още една стрела в колчана: виксбъргският параход „Златен прах“ се готвеше да отплава в пет часа следобед. Взехме си билети до Мемфис и изоставихме идеята да спираме тук и там, понеже това се оказа непрактично. „Златен прах“ излезе спретнат, чист и удобен параход. Разположихме се на машинната палуба и си купихме евтини книжки да убием времето. Продавачът, един почтен ирландец с добродушно лице и пъргав език, ни каза, че живее в Сейнт Луис вече тридесет и четири години, но нито веднъж не бил стъпвал на отвъдния бряг. После започна красноречива лекция, изпълнена с имена и цитати от класиката, която се лееше неочаквано плавно от устата му, но скоро ни стана ясно, че този човек произнася речта си не за пръв, вероятно не и за петдесети път. Беше голям образ и много по-добра компания от лигавите книжки, които продаваше. Една случайна забележка за ирландците и бирата го накара да избълва следния букет:

— Те бира не пият, сър. Не им понася. Давайте на един ирландец лека бира в продължение на месец, и той ще пукне. Защото стомахът му е обшит с медни листове, а бирата ги разяжда. Виж, уискито излъсква медта, та затова в него е спасението.

Точно в осем часа потеглихме със заден ход и пресякохме реката. Запълзяхме към брега в пълен мрак, но изведнъж от бака блесна ослепително бяла електрическа светлина и озари водата и складовете като посред пладне. Това е още една голяма промяна. Няма го вече мъждукането, каденето, капенето на смола от едновремешните факли, с които се осветяваха палубите — отминали са във вечността. И не стана нужда да викат двадесетина моряци, за да спускат сходнята — двама души и шепа пара я свалиха от крана, където си висеше, и я поставиха точно където трябва; всичко стана по-бързо, отколкото някога помощник-капитанът би успял да пусне в ход мелницата с ругатните и да раздвижи моряците. Защо ли този нов и прост начин не бе измислен още при построяването на първия параход — ето ти една загадка, която за сетен път ни убеждава колко тъповат и муден е обикновено човек.

В два часа след полунощ най-сетне потеглихме и когато се събудих в шест, параходът заобикаляше един скалист нос с щръкнал отгоре му стар каменен склад — или поне развалините му. Две-три порутени къщурки се гушеха наблизо в пазвите на шумнатите хълмове, но нямаше и помен от живи същества — ни хора, ни животни. Чудех се: чак пък толкова ли съм забравил реката, понеже изобщо не си спомнях тъдява да е имало такива неща, а и самите очертания на брега ми бяха като че за пръв път ги виждах. Бях изненадан, разочарован и недоволен от себе си.

Свалихме на брега една елегантно облечена дама с един господин и две също така елегантни девойки заедно с багажа им — няколко чанти от руска кожа. Странна спирка за такива хора! Не ги чакаше нито кола, нито файтон. А и те сякаш не очакваха да ги посрещнат и поеха по криволичещ полски път.

Но щом потеглихме, загадката се разбули — тези хора очевидно отиваха в някой голям град, скрит зад една „руса глава“ (тоест новообразуван остров) на две-три мили от пристанището. Не можех да се сетя кой ще е този град, къде се намира, как се казва. Ядосах се. Предположих, че може да е Сейнт Дженевив, и излезе точно така. Представете си само какви ги е свършила тази капризна река — струпала този огромен и безполезен насип точно пред града, като по този начин отрязала Сейнт Дженевив от себе си, отхвърлила го от брега и го превърнала във „вътрешно селище“ А това е едно прекрасно старо градче и заслужава по-добра съдба. Основано е от французи и напомня за времето, когато човек можел да тръгне от устието на Мисисипи и чак до Квебек да си остане във френска територия и под френска власт.

След малко се качих на ветровата палуба и хвърлих копнеещ поглед към кормилната рубка на парахода.