Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Life on the Mississippi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
raglub (2014 г.)

Издание:

Марк Твен. Животът по Мисисипи

Американска. Първо издание

Редактор: Ирина Васева

Редактор на издателството: Красимир Мирчев

Художестен редактор: Камен Стоянов

Технически редактор: Петко Узунов

Коректори: Мария Енчева, Теодора Кръстева

Художник: Виктор Паунов, 1985 г.

Издателство Профиздат, 1985 г.

Дадена за набор на 10.VII.1985 г. Формат 32/84/108

Печатни коли 28 Издателски коли 23.52 УИК 23,66

Издателски № 82 (1082)

ЛГ VI КОД 26/95366/22512/5557–133–85

Подписана за печат м. октомври 1985 г.

Излязла от печат м. ноември 1985 г.

ДП „Г. Димитров“ — Ямбол

Цена 2.84 лв.

История

  1. — Добавяне

Глава VIII
Трудни уроци

zhivotyt_po_misisipi_parahod.png

След един кратък, но изнурителен период вече бях натъпкал главата си с острови, градове, плитчини, носове, завои и с какви ли не дървета, дънери и клони. Щом затворех очи, можех да избъбря наизуст дълъг низ от имена, като на всеки петдесет мили от течението пропусках не повече от десет. Бях убеден, че мога да преведа кораб до Нови Орлеан, стига да го накарам да прескочи тук-там неизвестните десет мили. Но наберях ли достатъчно самочувствие, за да навиря малко нос, мистър Биксби тутакси ме цапваше по него. Един ден той неочаквано се обърна към мен с убийствения въпрос:

— Каква форма има завоят при Големия орех?

Все едно че ме питаше какво мисли баба ми за протоплазмата. Замислих се почтително и после казах, че не зная този завой да има някаква по-особена форма. Сприхавият ми шеф, разбира се, избухна с гръм и трясък и продължи да зарежда и изстрелва залп след залп, докато не изчерпа всичките си епитети.

Отдавна вече бях разбрал, че разполага с голям запас муниции и че привърши ли зарядите, ще си възвърне спокойното, дори кротко старческо настроение. Думата „старческо“ е израз на топла привързаност, защото мистър Биксби нямаше повече от тридесет и четири години. Изчаках малко. Накрая шефът рече:

— Слушай, моето момче, реката трябва да се познава идеално. Само тогава ще можеш да водиш кораб в тъмна нощ. Тогава нищо не се вижда, всичко потъва в тъмнината. Но внимавай и за друго: нощем тя няма същите очертания както през деня.

— Че как тогава ще науча всичко?

— А как вървиш у дома си по коридора в тъмното? Понеже знаеш формата му и без да го виждаш.

— Да не искате да кажете, че трябва да познавам безкрайните дребни промени по бреговете на тази необятна река така, както познавам коридора у дома?

— Дори по-добре, отколкото някой някога е познавал коридорите в своя дом.

— По-скоро ще умра!

— Не искам да те плаша, но…

— Добре, налейте всичко в главата ми! Сега или друг път, все едно…

— Разбираш ли, това трябва да се научи, няма как иначе. В ясна звездна нощ сенките стават толкова плътни, че ако не знаеш безпогрешно брега, ще бягаш от всяка камара дърва, понеже ще я мислиш за грамаден нос, и ще се стряскаш час по час, докато си на вахта. Ще караш на петдесетина ярда от брега, когато трябва да си само на петдесет фута от него. От сенките не се различават дънерите, но ти ще знаеш точно къде са те и самата река ще ти подскаже кога се приближаваш към тях. Има и непрогледни нощи. Тогава реката е съвсем различна, не както в звездна нощ. В такава тъмнина всички брегове ти се виждат прави и съвсем неразличими, и ако не познаваш добре реката, наистина ще ги вземеш за прави. Но ти смело ще поведеш кораба си към тази твърда наглед права стена (всъщност ти е напълно ясно, че там реката извива) и стената лека-полека ще отстъпи и ще ти стори път. Ами мъглата? Ако през някоя нощ ти се случи противна, мокра, сива мъгла, брегът съвсем губи очертанията си. В такава мъгла ще се обърка и най-опитният лоцман. Луната също променя реката и ѝ придава какви ли не очертания. Ти знаеш…

— Моля ви се, стига толкова! Значи трябва да изуча реката поне по петстотин хиляди различни начина. Ако се опитам да натъпча целия този тежък товар в главата си, направо ще ми израсне гърбица.

— Не! Научи само същинските очертания на реката и ги опознай така, че да можеш винаги да водиш кораба по онова, което е в главата ти, без да се интересуваш какво се вижда.

— Добре, ще опитам. Но като науча всичко, ще мога ли да разчитам на това, което съм запомнил? Ще запази ли реката същия вид или все ще си прави шеги с нас?

Мистър Биксби не успя да ми отговори, защото мистър У дойде да поеме дежурството и каза:

— Биксби, внимавай за Президентския остров и си отваряйте очите след Старата кокошка и пилците. Бреговете се ронят и страшно бързо се менят. Изобщо няма да познаеш малкия нос над четирийсета миля. Сега може да се мине отвътре[1] на стария чинаров дънер.

Това беше и отговорът на моя въпрос. Бреговата линия на цели левги се променяше. Настроението ми отново спадна под нулата. Две неща ми изглеждаха съвсем ясни: първо, че за да бъдеш лоцман, трябва да знаеш повече, отколкото може да побере една глава, и, второ, че всеки ден трябва да започваш всичко наново.

Тази нощ вахтата ни беше до дванадесет часа. Според отколешен обичай речните лоцмани оставаха да си побъбрят, когато се сменяха. Застъпващият надяваше ръкавиците си и запалваше пура, а колегата му, който се оттегляше да почива, казваше нещо такова:

— Мисля, че горната плитчина е спаднала още при нос Хейл, задният лот показа две и четвърт, другият — две.

— Да, и на мен последния път ми се стори, че водата спада. Срещна ли други кораби?

— Срещнах един на издатината срещу двайсет и първа миля, но беше далеч, караше през плитчината и не можах да го разпозная добре. Мисля, че беше „Слънчевият юг“ — на предната палуба нямаше прозорци.

И така нататък. А докато единият поемеше кормилото, другият му казваше, че се намираме на еди-кой си завой, срещу склада на еди-кого си или край еди-чия си плантация. Това бе просто любезност, но аз я бях приел за необходимост. Ала тази нощ мистър У закъсня с цели дванадесет минути — грубо нарушение на традицията и непростим грях за един лоцман. Мистър Биксби изобщо не го поздрави, само му предаде кормилото и излезе, без да каже дума. Бях ужасен: навън бе тъмно като в рог, тук реката се разливаше нашироко и нищо не се виждаше нито по единия, нито по другия бряг. Недоумявах как мистър Биксби може да остави този клетник да съсипе парахода, докато се ориентира къде се намираме. Реших за всеки случай да остана при него и да му покажа, че не е останал без приятели. И така, мотаех се наоколо и чаках да ме попита къде сме. Мистър у обаче съвсем спокойно се впусна сред черния мрак, който ни обгръщаше, и изобщо не отвори уста. „Виж го ти, горделивеца! — рекох си аз. — Над главата ни такава опасност, а той си мисли, че още съм зелен, за да му давам ум и да се разпореждам на парахода.“ След малко седнах на пейката, не посмях да си легна, докато този луд е на кормилото.

И все пак трябва да съм задрямал, защото, когато се опомних, бе вече развиделяло. Мистър У си беше отишъл и на руля стоеше пак мистър Биксби. Значи минаваше четири и всичко беше наред… с изключение на мен самия: чувствувах се целият разглобен, всички кости ме боляха.

Мистър Биксби ме попита защо съм останал в рубката. Признах, че съм го направил за доброто на мистър У — да му помагам да се ориентира. Минаха пет минути, преди мистър Биксби да схване нелепата ми приумица, а после почувствувах, че му е направила много силно впечатление, защото изрече нещо като комплимент, макар същевременно да бе и упрек. Той каза:

— Хм, честна дума, като те гледам такъв, разбирам, че си най-чудатото магаре, което някога се е пръкнало на тоя свят. Какво очакваше да те попита той?

Отговорих, че съм го направил за негово добро.

— Добро ли? Триста дяволи! Нали ти казах, че всеки трябва да познава реката нощем така, както познава коридора у дома си?

— Е, аз мога да вървя по коридора в тъмното, ама ако знам, че наистина съм в коридора. Но ако ме оставите сред пълен мрак и не ми кажете, че това е същият коридор, как ще се оправя?

— Хм, ако си сред реката, трябва да се оправиш!

— Толкова по-добре, че не си отворих устата пред мистър У.

— Вярно, че е по-добре! Иначе щеше да те хвърли през прозореца, така че да съсипеш цялото стъкло с рамката, и като сложиш поправката, ето ти стотина долара.

Хубаво, че си бях спестил белята, защото щях да предизвикам недоволството на собствениците на кораба. Те ненавиждаха всеки, за когото плъзнеше слух, че руши инвентара. Залегнах здраво да изуча очертанията на реката. Това беше по-трудно и по-неуловимо от всичко, което дотогава се бях опитвал да задържа в главата или в ръцете си. Втренчвах се в някой остър горист нос, вдаден навътре в реката на няколко мили от нас, и старателно се мъчех да запаметя формата му, но точно когато вече изпитвах удоволствието, че съм успял, го приближавахме и ужасният нос започваше да се вгъва в самия бряг! Ако пък на върха му имаше открояващо се изсъхнало дърво, с приближаването то неусетно се сливаше с цяла гора и самата гора се оказваше не на носа, а на прав бряг. Нито едно възвишение не запазваше очертанията си едни и същи достатъчно дълго, та да ги запомня, а се топеше и променяше, като да бе буца масло сред най-знойните тропици. Нито една линия не оставаше непроменена надолу по течението и нагоре срещу него. Споделих затрудненията си с мистър Биксби. Той рече:

— Това ѝ е най-хубавото на реката. Ако не се променяше на всеки три секунди, тежко̀ ни. Погледни например ей нататък. Докато онзи хълм е цял-целеничък, мога да карам смело напред, ала разцепи ли се на две, значи веднага трябва да свърна надясно, иначе ще издъня кораба в подводната скала. Потули ли се единият връх близнак зад другия, трябва да извалсираме наляво, иначе пънът, който стърчи там от дъното, ще се забие в кораба така лесно, както тресчица в ръката ти. Ако хълмът не се изменя, за да те води нощем, има-няма за година наоколо ще стане истинско параходно гробище.

Ясно беше, че трябва да изуча Мисисипи, гледана отвсякъде — от горе на долу, отзад напред, откъм лицето и откъм опакото, откъм кърмата и откъм носа! Освен това трябваше да зная какво да правя в сивите нощи, когато бреговете изобщо нямат очертания. И залегнах да уча. След време бях започнал донякъде да се справям с този костелив орех и пак си понавирих носа. Но мистър Биксби беше нащрек, винаги готов да го натрие. И битката започна отново.

— Колко вода имаше в средата, когато пресичахме течението при Пещерата предпоследния път?

Приех това като обида. И казах:

— При всяко пътуване надолу или нагоре през това оплетено място мерачите си дерат гърлата на всяка стъпка цели четирийсет и пет минути. Как мога да запомня цялата тая бъркотия?

— Трябва да я запомниш, момчето ми. Трябва да запомниш къде какво точно е било равнището на водата за всяка една от петстотинте плитчини между Сейнт Луис и Нови Орлеан. А и не бива да бъркаш измерванията от различните пътувания, защото никога не са едни и същи. Трябва да ги помниш поотделно.

Когато се окопитих, продумах:

— Успея ли да натъпча всичко това в главата си, ще мога и мъртвите да възкресявам, та няма да има нужда да карам параход, за да си изкарвам хляба. Ще се откажа от лоцманството! Ще грабна кофата и четката и ще стана мияч — за друго, види се, не ме бива. Нямам си пипе за лоцман, пък дори да имах, как да нося такъв товар, без да се подпирам с патерици?

— Я стига си се тюхкал! Щом съм рекъл, че ще обуча някого, връщане назад няма. Можеш да бъдеш сигурен. Или ще направя от теб истински лоцман, или ще те пратя в гроба!

Бележки

[1] Може би не е необходимо, но все пак ще обясня, че „отвътре“ означава между дънера и брега. — Б.а.