Марк Твен
Животът по Мисисипи (7)

Глава VII
Смела постъпка

Като се върнах в кормилната рубка, Сейнт Луис вече не се виждаше и аз се обърках. Имах цели страници бележки за този участък от реката, но работа не ми вършеха, защото всичко беше записано в обратен ред. Бях видял тези места по пътя ни нагоре, но ни веднъж не се сетих да се обърна и да видя как изглеждат от другата страна. Сърцето ми замря, като си дадох сметка, че ще трябва да изуча всичко по тая главоболна река и в двете посоки.

Кормилната рубка бе препълнена с лоцмани, тръгнали надолу с нас „да огледат реката“. Така наречената „Горна река“ (двестате мили между Сейнт Луис и Кайро, при устието на Охайо) е плитка, а и Мисисипи непрестанно мени талвега си. Затова лоцманите винаги слизаха до Кайро да огледат реката наново, ако корабите им се задържат в някое пристанище за една седмица и водата спада. „Оглеждането“ най-често извършват по-бедните, без постоянна работа, които гледат да са подръка с надеждата да заместят поне за един курс някой от именитите си колеги, ако той неочаквано се разболее или му се наложи да отсъствува. Повечето от тях непрекъснато сновяха нагоре-надолу по Мисисипи и я изучаваха не толкова за да получат работа, а защото е по-евтино „да оглеждат реката“ като гости на пътуващия кораб, отколкото да киснат на брега и да харчат пари за храна и спане. Лека-полека тези приятели станаха по-изискани във вкусовете си и се тълпяха само на корабите, известни с добрата си кухня. Гостите вършеха добра работа — винаги зиме или лете, денем или нощем биха готови да откликнат на всеки зов, да маркират плавателния път или да помогнат на лоцманите от кораба с каквото могат. Те бяха добре дошли и поради това, че всички лоцмани са неуморими бърборковци, когато се съберат заедно, и понеже говорят само за реката, винаги се разбират, винаги са си интересни. Истинският лоцман не се вълнува от друго освен от реката и се гордее със занаята си повече от крал с кралството си.

При това пътуване с нас имаше десетина такива речни съглеждачи, но в просторната ни рубка имаше достатъчно място за всички. Двама-трима носеха лъскави цилиндри, елегантни нагръдници с диамантени игли на вратовръзките, ръкавици от ярешка кожа и лачени обувки. Говореха изискан английски и се държаха с достойнството на хора с име и солидни доходи, каквито са лоцманите. Останалите бяха, общо взето, по-скромно облечени и носеха островърхи филцови шапки като от времето на Кромуел.

Сред тази бележита компания аз бях направо нула и се чувствувах потиснат, да не кажа, вцепенен. Не ме викаха да помагам, когато трябваше бързо да се извърти рулят надолу, това правеше някой от гостите и тази картина се повтаряше през цялото време, понеже плавателният път постоянно криволичеше, а и водата бе спаднала. Стоях си в ъгъла, а разговорът край мен попари окончателно и малката останала ми надежда. Един от гостите попита друг:

— Джим, как мина при Сливов нос на идване?

— Стигнахме през нощта и минах, както ме посъветва едно от момчетата на „Диана“: започнах от около петдесет ярда над купчината дърва на лъжливия нос и под Сливов нос запазих курса до наноса — четвърт под отметка две^[1] После се насочих към средната плитчина, докато се изравних съвсем със старата топола на завоя, тогава обърнах кърмата към тополата, продължих към плитката вода отвъд носа и прелетях със страшен грохот — при девет и половина.

— Бива си те, ей!

— Да, ама при горната плитчина трябва бързо да извъртиш.

Друг лоцман се обади:

— Аз минах оттам, когато водата бе по-висока, и заобиколих по-отдолу, започнах от лъжливия нос — отметка две, преминах втория риф срещу големия дънер при завоя и имах с четвърт по-ниска отметка.

Един от блестящо облечените господа забеляза:

— Не искам да оспорвам каквото казват вашите мерачи, но ми се струва, че водата при Сливовия нос не е чак толкова плитка.

Всички одобрително закимаха при тази шеговита забележка, отправена към самохвалкото, която го сложи на мястото. И така продължиха те безкрайните си приказки. В този момент аз си мислех: „Ако не ме лъжат ушите, трябва да запомня не само имената на всички градове, острови, завои и всичко останало наизуст, ами ще трябва да се запозная отблизо с всеки стар дънер, топола или някакви си там жалки дървета, щръкнали по бреговете на разстояние от хиляда и двеста мили; не само това, ами трябва да зная и точно къде се намират тия неща дори през нощта… освен ако тия хора виждат всичко в гъстия мрак на две мили разстояние. Да върви по дяволите и лоцманството, и чудото, за какво ли се захванах с него!“

По здрач мистър Биксби удари леко голямата камбана три пъти (сигнал за спиране), капитанът се подаде от вратата на своята каюта в предния край на тексаската палуба и ни погледна въпросително. Мистър Биксби каза:

— Тук параходът ще остане цяла нощ, капитане.

— Отлично, сър.

И толкова. Корабът се приближи до брега и го привързаха за през нощта. Хареса ми, че лоцманът може да прави каквото си науми, без да моли разрешение от строгия капитан. Вечерях и веднага си легнах, обезкуражен от видяното и чутото през деня. Бележките ми от последното пътуване бяха истински хаос от имена, които нищо не ми говореха. Надникнех ли в него, направо изпадах в паника. Надявах се, докато спя, да си отдъхна, но не успях — записките бушуваха в главата ми и до изгрев-слънце не можах да се отърва от този ужасен, упорит кошмар.

На сутринта се чувствувах затъпял и отпаднал. Поехме с пълна пара, излагайки се на всевъзможни опасности, защото бързахме „да се измъкнем от реката“ (така наричаха придвижването на параходите до Кайро), преди да се стъмни. Ала заради другия лоцман, с когото мистър Биксби се сменяше, корабът заседна в една плитчина и изгубихме сума време, докато се измъкнем от нея и се разбере, че нощта ще ни застигне при Кайро. Това бе голяма несполука, особено за някои от нашите лоцмани гости, които ги чакаха на техните си кораби и не биваше да закъсняват. Разговорите в кормилната рубка станаха по-сдържани. Когато пътуваха срещу течението, лоцманите не се бояха нито от спадналата вода, нито от мрака, единствено мъгла можеше да ги спре. Ала надолу работата бе съвсем друга — корабът се оказваше доста безпомощен по силното течение, което го тласкаше отзад. Затова избягваха да пътуват надолу нощем при плитководие.

Оставаше обаче една малка надежда: ако успеем да преминем сложното и опасно пресичане на течението при остров Шапка, преди да мръкне, можехме да опитаме да продължим, защото нататък и корабът се води по-леко, и водата е по-дълбока. Но би било истинска лудост да минаваме край Шапка по тъмно. И така, през останалата част от деня непрестанно гледахме часовниците си и проверявахме скоростта на парахода. Островът беше неизменната тема на всички разговори и ту се обнадеждавахме, ту заради някое трудно преминаване помръквахме. Часове наред всички изпитваха товара на потисканото напрежение, то се предаде и на мен и бях толкова загрижен как ще преминем край остров Шапка, така болезнено чувствувах бремето на отговорността, че ми се щеше поне за пет минути да сляза на брега, да си поема дълбоко дъх, та да си събера силите, и тогава пак да се върна на кораба. Вече нямаше редовни вахти. Всеки лоцман водеше кораба през онези места по реката, които бе преминал на идване срещу течението, понеже ги знаеше по-добре, но и двамата не мръднаха от рубката. Час преди залез-слънце мистър Биксби пое кормилото, а мистър У отстъпи встрани. Цели тридесет минути всички стояха с часовници в ръце и бяха неспокойни, мълчаливи и притеснени. Най-сетне някой въздъхна съдбовно:

— Ей го, вижда се островът… Няма да успеем!

Капаците на джобните часовници изщракаха едновременно, всеки въздъхна и измърмори нещо като: „Лошо, много лошо… Ех, да бяхме стигнали половин час по-рано!“ Настана пълно разочарование. Някои тръгнаха към вратата, но не чуха никакъв сигнал за спиране и останаха в рубката. Слънцето се скри зад хоризонта, но корабът продължаваше. Гостите си размениха недоумяващи погледи; един от тях, който бе сложил ръка на дръжката на вратата и я бе завъртял, за да излезе, изчака, после бързо я пусна. Решително навлязохме в завоя. Отново се размениха погледи и кимане, в израз на недоумяваща възхита… но никой не изрече и дума. Несъзнателно мъжете се скупчиха зад мистър Биксби; все повече се стъмваше, замъждукаха и една-две звезди. Гробното мълчание и напрегнатото очакване станаха ужасно тягостни. Мистър Биксби дръпна връвта на голямата камбана и два плътни меки звука отекнаха и заглъхнаха в нощта. Последва кратка пауза и камбаната наново се обади. От командния мостик се разнесе гласът на вахтения:

— Лот отляво на борда! Лот отдясно на борда!

Виковете на мерачите долитаха някъде от далечината, а думите им мрачно се предаваха на мостика:

— Отметка три! Отметка три! Четвърт под три! Две и половина! Две и четвърт! Отметка две! Четвърт под…

Мистър Биксби дръпна две въженца на камбанката, далеч под нас машинното му отговори със слаби прозвънтявания и параходът намали скорост. Парата засвири през водомерните кранове. Гласовете на мерачите продължиха да отекват като съдбовно послание в нощта. Всички лоцмани напрегнато се взираха в тъмата и едва чуто си мърмореха. Единствен мистър Биксби остана спокоен и невъзмутим. От време на време пускаше кормилото, стъпваше на някоя от спиците и щом параходът се впусна в своя, за мен съвсем невидим курс — защото все едно се намирахме сред широко и мрачно море, — той го задържаше и изправяше курса. Сред тихия шепот на лоцманите от време на време се долавяше и по нещо разбираемо:

— Ето, мина първия нанос!

След малко се чу друг тих глас:

— Кърмата му падна идеално, ей богу, идеално падна!

— Отлично върви — мина препятствието!

Трети промърмори:

— О, чудесна маневра… чудесна!

Машините спряха напълно и корабът се понесе по течението. Е, аз не го виждах как се движи, просто не можех, защото звездите вече се бяха скрили. Това дрейфуване бе ужасно гнетящо — направо сърцето ти замира. И тогава съвсем неочаквано забелязах нещо още по-непрогледно и от нощта наоколо. Това беше островът. Носехме се право към него. Навлязохме в гъстата му сянка и опасността изглеждаше така неизбежна, че замрях от ужас, изпитвах неудържимото желание да сторя нещо, каквото и да е, но да спася кораба. А мистър Биксби все тъй си стоеше на кормилото — мълчалив и съсредоточен, а зад гърба му се бяха струпали всички лоцмани.

— Няма да мине! — прошепна някой.

Реката ставаше все по-плитка и по-плитка, разбирахме го от виковете на мерача, докато накрая чухме:

— Осем и половина! Оосем фута! Оосем фута! Седем и…

Мистър Биксби предупреди машинното през говорната тръба.

— Бъдете в готовност!

— Да, сър!

— Седем и половина! Седем фута! Шест и…

Опряхме о дъното! В същия миг мистър Биксби зазвъня с всички камбанки и извика при тръбата:

— Сега дайте пара докрай! — и добави към другия лоцман: — Пълен напред трябва! Още, още!

Корабът стържеше по дъното и се влачеше по пясъка — безкраен миг в очакване на края, а след това премина плитчината! А зад гърба на мистър Биксби прокънтя такъв спонтанен вик, какъвто едва ли друг път е разтърсвал кормилна рубка!

Оттук нататък вече нямаше страшно. Тази нощ мистър Биксби бе героят и неговият подвиг дълго се помнеше и разказваше по реката.

За да преведе голям параход през тази тъмна водна пустош, от лоцмана се изисква изключителна точност, корабът трябва не само да мине успешно през опасните чепати дънери и незабележими прагове, да се приплъзне така близо до началото на острова, че да обрули с кърмата си листата на надвисналите клони, но понякога и да се промъкне само на педя от потъналите, невидими останки на разбит кораб, които могат да го издънят, ако се удари в тях, и за пет минути да пратят по дяволите и парахода, който струва четвърт милион долара, и товара му, а и сто и петдесетте пътници.

Последният, когото чух онази нощ, бе един от гостите ни, който изрече нещо като монолог — искрена похвала за мистър Биксби:

— Кълна се в сянката на смъртта, той е ненадминат лоцман!