Марк Твен
Животът по Мисисипи (22)

Глава XXII
Отново на познатата тема

След двадесет и една годишно отсъствие страшно ми се прииска да видя отново реката, параходите и останалите живи момчета и се отправих към Мисисипи. Взех за компания един поет и един стенограф да записва лирическите хрумвания на поета. По средата на април тръгнахме на запад.

Имах намерение да си водя бележки и по-късно да ги отпечатам и се замислих как ще е най-добре да постъпя. Дадох си сметка, че познаят ли ме по реката, не ще мога свободно да се движа тук и там, да разговарям, да разпитвам и да разузнавам, докато, ако съм незабележим пътник, ще ми бъде много по-лесно. Спомних си, че навремето хората от параходите отрупваха доверчивите странници с какви ли не лъжи, коя от коя по-цветисти и възхитителни, а за посветените обиграни приятели оставяха само скучните, безинтересни факти. С една дума реших, че за работата ни ще е по-изгодно да се прикрием под чужди имена. Идеята бе наистина добра, но криеше в себе си голямо неудобство, че когато не ти трябват, лесно запомняш имена като Смит, Джоунс и Джонсън, но наложи ли се, почти изключено е да ги запаметиш. Как ли успяват престъпниците да запомнят често сменяните си прозвища? Това е голяма загадка. Аз бях съвсем чист и невинен и въпреки това рядко се сещах как беше новото ми име, когато се наложеше да се представя, мислех си, че ако на съвестта ми лежеше и някое престъпление, за нищо на света нямаше да успея да извадя от паметта си последното име.

Заминахме по Пенсилванската железопътна линия в осем часа сутринта на осемнадесети април.

Вечер. Разговаряме за облеклото. С отдалечаването от Ню Йорк постепенно престават да обръщаш внимание на вида и изяществото му.

Прочитам това в бележника си. В която и посока да поемеш, фактът си е факт. На север ли ще тръгнеш, на юг ли, на изток или на запад, е без значение — ставаш сутринта и веднага познаваш колко си се отдалечил единствено по огрубеното, неелегантно облекло — при това става дума не само за жените, а и за мъжете. Може би най-голяма роля играят обноските, дори съм убеден, че е така, защото много дами и господа от провинцията си поръчват дрехите при най-добрите шивачи и моделиери в Ню Йорк, но това остава почти без последствия, защото опитното око никога не ще вземе тези хора за нюйоркчани. Не, човекът, роден и отрасъл в Ню Йорк, излъчва необяснимо изящество, чар и стил, които само с елегантно облекло не се постигат.

19 април. Тази сутрин навлязохме в царството на козите брадички — тук-там в съчетание с мустаци.

Странно е да се озовеш сред толкова привърженици на една отминала и грозна мода: все едно да се натъкнеш на някой забравен познат, когото си смятал за умрял поне от тридесет години. Козите брадички се ширят на доста голяма територия и обикновено са съпроводени от непреклонна вяра в Адама и в библейската притча за сътворението на света, оцелели от нападките на учените.

Същия ден, следобед. Скитниците по гарите държат и двете си ръце в джобовете на бричовете. Досега едната ръка стоеше отвън — тук обаче никога. Това е важна географска особеност.

Ако характерът на даден район се определяше от скитниците, те, разбира се, биха били още по-важни.

Дотук неведнъж наблюдавахме как гаровите безделници почесват единия си крак с другия. Тук от тази активна дейност не остана и помен. Слава богу, наистина е доста грозно отстрани.

Лека-полека навлизахме в областта на тютюнодъвкачите. Преди петдесет години тя обхващаше цялата територия на Щатите. Сега обаче пределите ѝ са доста ограничени.

Появяват се и ботуши, но все още не толкова начесто. По-надолу, край Мисисипи, те са неизменен атрибут към облеклото. От другите краища на Щатите ботушите изчезнаха заедно с калта. Без всякакво съмнение ще изчезнат и от крайречните градчета и села с появата на твърда настилка.

Пристигнахме в Сейнт Луис към десет часа вечерта. На рецепцията в хотела аз смънках измисленото си име и направих отчаяно усилие да си придам безгрижен и непринуден вид. Администраторът спря да пише, огледа ме съчувствено, както се гледа почтен човек, изпаднал в съмнително положение, и рече:

— Няма нищо, знам каква стая искате. Работил съм в „Сейнт Джеймс“ в Ню Йорк.

Не много обещаващо начало за измамническото ми начинание! Тръгнахме към ресторанта да вечеряме и срещнахме още двама познати. Колко странно и несправедливо: разни безскрупулни самозванци обикалят страната и четат лекции, служейки си с моя nom de guerre^[1], и никой не ги подозира, но когато някой честен човек се опита да се представи с чуждо име, веднага го разкриват.

Едно е ясно: още на следващия ден трябва да потеглим по реката, ако хората, които не се поддават на измама, продължават да никнат все така. Доста неприятно за нас, тъй като се надявахме да останем в Сейнт Луис една седмица. „Южнякът“ е добър хотел и можехме да си поживеем удобно и приятно в него. Просторен е, предлага добри условия, тук липсват крещящите накити на огромния „Палмър Хаус“ в Чикаго, от които ти иде да виеш. Вярно, масите за билярд са от ранносилурския период, а щеките и топките — от късния плиоцен, но това само ободрява посетителя и не го дразни, защото старинните вещи отморяват и лекуват.

В билярдната зала повече от всичко се забелязваше отсъствието на речния моряк. И да е имало, външността им дотолкова се е променила, че човек не може да ги познае. Не видях ни един наперен, издокаран мъж, който да вади със замах пари и щедро да ги пръска, което едно време от пръв поглед отличаваше моряците сред останалите посетители на претъпканите билярдни в Сейнт Луис. По онова време най-известните игрални заведения гъмжаха от моряци, от всеки петдесет души около билярдните маси тридесет или тридесет и пет бяха флотски хора. И реших, че редиците им са оредели и те вече не спадат към елита на обществото. По мое време моряците наричаха бармана Бил, Джоу или Том и го потупваха по рамото. Озъртах се да видя подобно нещо, но то не стана. Някогашната слава на речните моряци очевидно е помръкнала за тези двадесет и една години.

Когато се качих в стаята си, заварих младия стенограф Роджърс да плаче. Той не се казваше Роджърс, както не се казваше Джоунс, Браун, Декстър, Фъргюсън, Баскъм или Томпсън, но се обаждаше на всяко от тези имена, пък и на което и да е друго, според случая, стига да беше сигурен, че се обръщат към него. Той ми рече:

— Какво прави тук човек, когато ожаднее? Тази тиня ли пие?

— Не можеш ли?

— Бих могъл, ако имаше и друга вода, за да я промия.

Ето едно нещо, което не се е променило — двете десетилетия ни най-малко не са се отразили върху мулатския цвят на водата, а и за още двадесет века надали ще го променят. Водата идва от буйната Мисури, която непрестанно подронва бреговете си, и всяка чаша съдържа почти цял акър разтворена пръст. Знам това от епископа на местната епархия. Но оставите ли чашата за половин час, ще можете да отделите земята от водата така лесно, както е описано в Битие, а на това отгоре ще установите, че и двете са вкусни: едната за ядене, другата — за пиене. Земята е много хранителна, водата напълно здравословна. Едната утолява глада, другата — жаждата. Тукашните жители обаче не ги поемат поотделно, а заедно, както ги е смесила природата. Ако забележат един-два пръста кал на дъното на чашата, те я разклащат и изпиват всичко като кашица. Трудно е за пришълеца да свикне с такава смес, но свикне ли веднъж, цял живот ще я предпочита пред обикновената вода. И това е самата истина. Водата е добра за параходите, добра е и за пиене, но за нищо друго не става освен за кръщене.

На другата сутрин потеглихме на обиколка из града. Валеше дъжд. Сейнт Луис като че никак не се бе променил. А всъщност се е променил, и то доста, но си изглеждаше като преди, защото в този град, също както в Лондон и в Питсбърг, е невъзможно едно ново нещо да изглежда като ново — въглищният дим превръща новото в антика, щом вдигнеш ръка от него. Сейнт Луис е нараснал почти двойно от времето, когато живях тук, и сега е с четиристотин хиляди жители, но все пак най-оживената му търговска част изглежда, кажи-речи, така, както и преди. Сигурен съм обаче, че сега в Сейнт Луис няма толкова много дим. По-рано този дим се напластяваше на талази в гъст, черен покров над града и скриваше небето. Сега покривалото значително е изтъняло и все пак недостиг от пушилка не се усеща. Поне не чух някой да се оплаква.

Промените са по-забележими в покрайнините, най-вече в архитектурата на жилищните домове. Новите къщи са горди, красиви и модерни. Те са на разстояние една от друга, заобиколени с морава, докато къщите от мое време са сбутани нагъсто и си приличат като две капки вода — с еднакви прозорци, поставени в сводести отвори от дялан камък. Все пак и те не са лоши, стига да бяха по-нарядко.

Открих и друга промяна — паркът. Това беше новост за мен. Красива и просторна, тази забележителност на града притежава изключителното достойнство, че е сътворена почти изцяло от самата природа. Има и други паркове, също тъй хубави, например Крепостната гора и Ботаническата градина, защото Сейнт Луис се погрижи за такива подобрения по-рано от повечето други наши градове.

Когато видях Сейнт Луис за пръв път, можех да го купя за шест милиона долара и най-голямата грешка в живота ми е, че не го сторих. Печално бе да гледам сега тези кубета и островърхи покриви, това море от тухли и хоросан, чиито очертания се губят в неизмерими далечини, и да си спомням, че съм изпуснал добрия случай. Днес този пропуск ми изглежда глупав и необясним, но тогава си имаше причини, за да постъпя така.

Един шотландец, уважаемият Чарлс Огъстъс Мъри, преди четиридесет и пет — петдесет години е написал „Улиците на Сейнт Луис са тесни, с лоша настилка и зле осветени.“ Тези улици и днес са си тесни, разбира се, много от тях и сега са зле павирани, но забележката за уличното осветление вече не важи. Тогава новата католическа черква била единствената по-забележителна постройка и мистър Мъри бил поканен доверчиво да се полюбува на нейния „гръцки портик с нещо като камбанария отгоре, макар доста миниатюрна, увенчана с някакви заврънкулки“, които лишеният от въображение шотландец „не можел да опише“ и бил много благодарен, когато някакъв немски турист му помогнал с възклицанието: „По дяволите, приличат на крака за креват!“ Днес в Сейнт Луис има не една внушителна и красива обществена сграда и малката черква, с която хората толкова се гордеели, отдавна е изгубила своята значимост. Но мистър Мъри едва ли ще се изненада, ако посети града сега, защото именно той съвсем уверено предрече бъдното величие на Сейнт Луис.

Колкото повече разглеждахме града, толкова по-осезателно се уверявах колко много се е разраснал той, откакто го видях за последен път, забелязвах безброй дребни промени, които свидетелствуват за напредък, инициатива и благоденствие.

Но най-голямата изненада ме чакаше на пристана. Какво отклонение от общата тенденция обаче! Пет-шест изпаднали в дълбока дрямка параходи се мъдреха на мястото на дългата цяла миля редица бодри плавателни съдове! Печална, скръбна гледка. Сега разбрах защо вездесъщите жизнерадостни моряци липсват от билярдните салони. Нямаше ги там, защото изобщо ги нямаше. Професията бе западнала, величието бе отминало и речните орли се бяха слели със сивата тълпа, мелницата на живота ги бе погълнала, бяха се превърнали в остригани самсоновци и никой вече не ги забелязваше. Пет-шест безжизнени парахода, цяла миля празни кейове; негър, оборен от уискито, се е проснал и спи сред широко и безмълвно пространство, където по-рано бе кораб до кораб и кипеше търговия!^[2] Тук сега цареше истинско опустошение.

Морето е заплакало, замряло,

с тих шепот мие свойте брегове.

В пристанището опустяло,

изчезналите кораби зове.

Корабът влекач и железницата добре си бяха свършили работата, докрай. Внушителният мост над главите ни също бе внесъл своята дан в разрухата и унищожението. Неколцина оцелели моряци с леко задоволство ми казаха, че мостът не струва. Това е жалка утеха, защото едва ли някой труп би се утешил, ако узнае, че динамитът, който го е умъртвил, е бил по-долнокачествен, отколкото се е очаквало.

Настилката покрай реката е лоша, тротоарите са в окаяно състояние, всичко тъне в кал. Това ми бе познато и близко на сърцето, но няма ги вече някогашните кервани от талиги, блъскащите се тълпи хора и планините от стоки, на тяхно място цари покой. Отколешните, нанизани в дълга редица евтини и мръсни кръчмици са оцелели, но едва кретат, няма ги и тъмните, вмирисани на алкохол ирландци, на тяхно място се мяркаха тук-там опърпани негри — едни пиеха, други вече бяха пияни, трети клюмаха, четвърти спяха. Сейнт Луис е голям, процъфтяващ и бързо развиващ се град, но крайбрежието му изглежда мъртво и едва ли някога ще възкръсне.

Параходното плаване по Мисисипи е родено през 1812 година, тридесет години по-късно вече бе в разцвета си, а след още тридесет от него не бе останало нищо! Невероятно кратък живот за такова внушително дело. Разбира се, то още не е съвсем мъртво, както не е мъртъв сакатият осемдесетгодишен старец, който на младини е скачал двайсет и две стъпки над земята. Но сравнено с най-добрите си години, корабоплаването по Мисисипи може да се приеме за мъртво.

Параходите изхвърлиха от употреба старите килови лодки, защото превозваха стоките до Нови Орлеан за по-малко от седмица. Железниците унищожиха пътническия транспорт по реката, изминавайки за два-три дни разстояние, което параходите вземаха за цяла седмица, а влекачите сложиха край на единичния товарен превоз, влачейки едновременно по шест-седем параходни товара и при толкова нищожни такси, че всяка съпротива от страна на параходите беше обречена на неуспех.

За параходите е останал само местният товарен и пътнически транспорт. По протежение на двете хиляди мили от Сейнт Пол до Нови Орлеан той е в ръцете на няколко компании със значителен капитал, които чрез делови, умел надзор и системност печелят достатъчно от останките на някогашната невероятно доходна дейност. Мисля, че Сейнт Луис и Нови Орлеан материално не са пострадали от тази промяна, но ми е жал за стопаните на складовете за дърва!

Складовете се простираха по цялата река, сбито наредените камари стока се проточваха от град в град, по бреговете и години наред се продаваха огромни количества дърва срещу суха пара. Сега малкото параходи по реката горят въглища и най-рядко срещаната картина край бреговете на Мисисипи е камара цепеници. Къде изчезнаха едновремешните стопани?