Марк Твен
Животът по Мисисипи (10)

Глава X
Обучението ми завършва

Всеки, който е бил така любезен да прочете предходните глави, сигурно ще се зачуди защо описвам с най-тънки подробности лоцманството, сякаш е някаква наука. Но целта на споменатите глави бе именно това, а и още не съм я довел докрай. Искам да докажа най-търпеливо и старателно, че лоцманството наистина е прекрасна наука. По плавателните коридори има и шамандури, и фарове и по тях е доста лесно да водиш кораба; бистрите реки с чакълести дъна се променят много бавно и за лоцмана е предостатъчно да ги научи веднъж завинаги. Но съвсем друго е да управляваш параход по широки огромни реки като Мисисипи и Мисури, чиито алувиални брегове се ронят и променят непрестанно, където плуващите дънери те дебнат в неподозирани леговища, опасните подводни наноси никога не остават в покой и непрестанно се местят, плавателните коридори често се отклоняват ту наляво, ту надясно и ти убягват, а освен това денем и нощем, при всякакво време, реката изправя пред теб все нови и нови препятствия, като на всичко отгоре по цялото протежение от три-четири хиляди мили не можеш да видиш никакъв фар или шамандура.^[1]

Ето защо смятам, че е напълно оправдано желанието ми да се спра по-подробно на тази велика наука, при това съм дълбоко убеден, че никой лоцман не е написал и ред за нея, а само те я познават истински. Ако бях откраднал темата си отнякъде, ща, не ща, щях да кокетнича с читателя, но тъй като съм първият, който пише за това, си позволявам да ѝ посветя повече страници.

След като вече знаех имената и положението на всичко, което се вижда по реката, след като я познавах дотолкова, че да мога да прекарам парахода и със затворени очи от Сейнт Луис до Нови Орлеан, след като можех да чета всичко от книгата на водата, както четем новините в сутрешния вестник, и най-сетне, след като приучих скромната си памет да запомня безкрайните списъци с дълбочини и места, където трябва да се пресече течението, и да ги пази за дълго, реших, че съм завършил обучението си — вече килвах шапка настрани и тиквах клечка за зъби в уста, щом застанех на кормилото. Мистър Биксби веднага забеляза промяната и един ден ми рече:

— Колко е висок онзи бряг, при Бърджес?

— Откъде да знам, сър? Дотам има почти миля.

— Зле виждаш… много зле. Вземи далекогледа.

Взех далекогледа и начаса отвърнах:

— Не мога да ви кажа точно. Мисля, че е към фут и половина.

— Фут и половина! Тоя бряг е шест фута. А миналия път колко беше висок?

— Не знам, не забелязах.

— Не си ли? Знай, че отсега нататък си длъжен да го забелязваш.

— Защо?

— Защото ще трябва да следиш всичко, което ти показва. Той например ти разкрива равнището на реката — дали се е покачило или е спаднало в сравнение с предишното ни минаване оттук.

— Мерачите ще ми го кажат — почти сигурен бях, че този път двубоят се развива в моя полза.

— Ами ако сбъркат! Само по брега ще разбереш истината и тогава можеш да издърпаш ушите на ония калпазани. Миналия път брегът беше десет фута, а сега е спаднал на шест. Какво ще рече това?

— Че реката е четири фута по-висока от миналия път.

— Много добре. Сега реката покачва ли се или спада?

— Покачва се.

— Не, не се покачва.

— Мисля, че все пак се покачва, сър. Там плават някакви дървета.

— Покачването на водата наистина подкарва дърветата надолу, но те продължават да плават и след като реката спре да се покачва. Брегът ще ти покаже точно. Почакай, докато стигнеш някъде, където той се снишава. Внимавай сега: виждаш ли оня тесен пояс ситна утайка? Тя се е отложила, когато водата е била по-висока. Виждаш, че и плаващите дървета започват да засядат в плитчината. Брегът ще ти помогне и за друго. Виждаш ли оня пън при лъжливия нос?

— Да, сър.

— Е, водата едва достига корените му. Обърни внимание на това.

— Защо?

— Защото то значи, че при ръкава на сто и трета миля водата е седем фута.

— Но сто и трета миля е още доста нагоре.

— Точно в това е голямата полза от брега. Сега на сто и трета миля има колкото щеш вода, но докато стигнем, може доста да спадне — брегът ще ни държи в течение по целия път. Не бива да хващаш ръкавите срещу течението, когато реката спада, а и надолу можеш да минеш само по един-два от тях. В Съединените щати със закон е забранено минаването през опасни места. Само ако реката наистина се покачва, когато стигнем сто и трета миля, можем да поемем риска. Ама че се влачим… колко е дълбочината?

— Шест фута отзад, шест и половина отпред.

— Е, научил си нещичко.

— Но аз все пак искам да знам: постоянно ли трябва да измервам бреговете на реката, за всичките хиляда и двеста мили, месец подир месец?

— Разбира се!

Толкова се стреснах, че известно време не можах и ума да обеля. Като се окопитих, рекох:

— Ами ръкавите? Те много ли са?

— Множко са. Сега ще минем по Мисисипи, както не си минавал друг път. Ако водата започне пак да се покачва, ще караме през прагове, които при плитководие си виждал да стърчат високи и сухи като покриви на къщи, ще прекосим през средата плитчини, които изобщо не си забелязвал, а те покриват цели триста акра от реката, ще се промъкнем по ръкава там, където винаги си мислил, че е суха земя, ще се врежем сред горите и ще оставим реката на двайсет и пет мили встрани, ще видим обратната страна на всички острови между Нови Орлеан и Кайро.

— Май трябва да се стягам и да науча още толкова неща, колкото и досега.

— Два пъти по толкова, за да кажеш, че познаваш реката добре.

— Хм, право викат хората, че цял живот се учиш. Ама какъв глупак съм бил, когато се захванах с тази работа.

— Да, вярно. И още си си глупав. Но като изучиш лоцманството, ще се оправиш.

— Ох, този ден едва ли ще дойде!

— Аз ще се погрижа да дойде.

След малко се осмелих да го попитам:

— А трябва ли да опозная всички тия нови неща, както предишните — и очертанията, и всичко нататък, за да мога да карам параходи нощем?

— Да. Нужни са ти добри белези от единия край на реката до другия, та брегът да ти показва дали водата е достатъчна във всяка точка от пътя — като онзи пън например. Щом водата почне да се покачва, можеш да преминеш през пет-шест от по-дълбоките плитчини, ако се издигне още един фут, ще преминеш други десетина, след още един фут — през още двайсет, и тъй нататък. С една дума, трябва да познаваш бреговете и признаците им като петте си пръста и да не ги бъркаш, защото, тръгнеш ли през някой ръкав, връщане няма, както можеш да се върнеш, ако плаваш по главното течение. Или ще преминеш ръкава, или ако попаднеш на ниска вода, ще заседнеш за половин година. Има към петдесетина ръкава, които изобщо не можеш премина, освен ако реката не е придошла и не се е разляла.

— Този нов урок предрича чудесна перспектива.

— Наистина чудесна. И запомни какво ти казах току-що: влезеш ли в такова място, непременно трябва да го преминеш. Много са тесни, за да обърнеш, много лъкатушат, за да се измъкнеш на заден ход. Плитката вода е винаги в началото им — само там. И понеже при входовете лека-полека дълбаят дъното, белезите за дълбочината се менят от година на година.

— И всяка година трябва да уча всичко отначало?

— Трябва. Поведи кораба към наноса! За какво киснеш посред реката?

Следващите няколко месеца ми разкриха неподозирани неща. В деня на гореописания разговор се натъкнахме на голямо пълноводие. Цялата широка повърхност бе почерняла от плаващи гнили дънери, отчупени клони и големи дървета, подкопани и отнесени от бреговете. Налагаше се най-внимателно кормуване, за да си проправим път сред това гъмжило от носещи се дървета дори през деня, когато пресичахме течението от един нос към друг. А нощем ставаше още по-трудно: всеки миг някой огромен дънер, скрит дълбоко под водата, току изникваше пред самия нос на кораба, и то с широката си част към нас. В такъв момент ставаше безсмислено да се опитваме да го заобиколим, единственият изход бе да спрем машините и едното колело минаваше по дънера от край до край с оглушителен тътен, а корабът силно се накланяше, за голямо неудоволствие на пътниците. Сегиз-тогиз налитахме на някой от тези плаващи подводни дънери с пълна пара и страшен трясък и параходът се разлюляваше, сякаш се блъскахме в брега на нов континент. Друг път дънерът се извърташе, заставаше напряко пред носа ни и препречваше реката — за да се отървем от него, тръгвахме рачешката. В тъмното често се натъквахме и на бели дънери, защото те не се виждат, докато не ги улучиш.

Разбира се, при пълноводие откъм изворите на Мисисипи срещу нас се носеше цяла флотилия грамадни салове с дървен материал, въглищарски шлепове от Питсбърг, малки търговски плоскодънни лодки откъде ли не, че и гемии от Поузи Каунти в Индиана, натоварени с „плодове и мебели“ — обикновено така казваха, докато на обикновен език това означаваше обръчи за бъчви и тикви. Лоцманите страшно ненавиждаха тези навлеци, а екипажите на шлеповете, лодките и саловете им връщаха с лихва. Според закона всички тия малки съдове трябваше да имат сигнална светлина, но законът често се нарушаваше. През някоя тъмна нощ пред носа на парахода току изникне някаква светлинка и нечий отчаян вик с гъгниво западняшко произношение процепваше тишината:

— Къде се вреш, бе! Кьорав ли си, та се тикаш като гламав върху лодката ми!

И в следващия миг, докато отминавахме с надута сирена, аленото зарево на пещите изтръгваше от мрака лодката и фигурата на ръкомахащия оратор, сякаш осветени от светкавица. Тогава нашите огняри и палубни моряци отправяха и получаваха градушка от ругатни и попържни, едно от гребните ни колела отнасяше парчетата на раздробеното им кърмово гребло и черната бездна отново поглъщаше всичко. А човекът от плоскодънката непременно щеше да отиде в Нови Орлеан и да заведе дело против кораба, да се кълне в мило и драго, че фенерът му си е светил цяла нощ — и той наистина е светил, но долу, в кубрика, където хората му са пели и са се излежавали, пили са и са играли комар, без да оставят някой да дежури горе. Веднъж нощем, когато беше „тъмно като в дупката на пъклото“, според моряшкия израз, и се намирахме в оградения с гори ръкав зад някакъв остров, насмалко не пометохме цяло семейство от Поузи Каунти заедно с плодовете и мебелите им, но им излезе късметът, че чухме да се свири на цигулка, и това ги спаси. Отклонихме се от курса и за жалост не успяхме да ги наредим както се полага, въпреки че в един миг бяхме много близо. След това хората, разбира се, извадиха фенер и докато давахме заден ход, за да продължим пътя си, любезното семейство се скупчи около светлината — мъже и жени на всякаква възраст, които ни ругаха, докато не прегракнаха. Друг път стопанинът на един шлеп за въглища проби кормилната ни рубка с куршум, защото на едно много тясно място взехме кърмовото му гребло назаем.