Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Life on the Mississippi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
raglub (2014 г.)

Издание:

Марк Твен. Животът по Мисисипи

Американска. Първо издание

Редактор: Ирина Васева

Редактор на издателството: Красимир Мирчев

Художестен редактор: Камен Стоянов

Технически редактор: Петко Узунов

Коректори: Мария Енчева, Теодора Кръстева

Художник: Виктор Паунов, 1985 г.

Издателство Профиздат, 1985 г.

Дадена за набор на 10.VII.1985 г. Формат 32/84/108

Печатни коли 28 Издателски коли 23.52 УИК 23,66

Издателски № 82 (1082)

ЛГ VI КОД 26/95366/22512/5557–133–85

Подписана за печат м. октомври 1985 г.

Излязла от печат м. ноември 1985 г.

ДП „Г. Димитров“ — Ямбол

Цена 2.84 лв.

История

  1. — Добавяне

Глава XIII
Нуждите на лоцмана

zhivotyt_po_misisipi_slon.png

Но аз се отклонявам от това, което имах намерение да ви разкажа — тоест да разкрия по-пълно, отколкото в досегашните глави, — някои от тънките изисквания на лоцманското изкуство. Първо, има една способност, която лоцманът трябва непрекъснато да развива, докато не я доведе до съвършенство. Наистина до съвършенство. Тази способност е паметта. Той няма кога да умува дали едно нещо е тъй или инак, а трябва да го знае със сигурност, защото това е във висша степен „точна“ наука. С какво пренебрежение гледаха на лоцмана в ония дни, ако си позволи да изрече неубедителната фраза: „Аз мисля“, вместо категоричното „Аз знам!“. Човек трудно може да си представи какво означава да познаваш и най-незначителната подробност по протежението на хиляда и двестате мили река, и то с пълна точност. Ако изберете най-дългата улица в Ню Йорк и я извървите от край до край, като изучите търпеливо всяка особеност, така че се запечата в паметта ви всяка сграда, всеки прозорец, всеки фенер и всевъзможните надписи и мигом да ги назовете, когато се озовете пред тях в непрогледна нощ — едва тогава ще получите приблизителна представа за това как един лоцман познава Мисисипи. А ако продължите, докато опознаете всеки кръстопът по улицата — как изглежда, колко е голям, как са наредени крайъгълните стълбове, колко е дълбока калта на всяко от тези безброй места, — ще получите известна представа какво трябва да знае лоцманът, за да опази един параход по Мисисипи от беда. След това, ако вземете половината от надписите по дългата улица и разменяте местата им всеки месец, и пак сте в състояние точно да определите къде са, дори в тъмна нощ, и не допускате никакви грешки, ще разберете какво изисква непостоянната Мисисипи от несравнимата памет на лоцмана.

Според мен паметта на лоцмана е едно от чудесата на света. Да знаеш наизуст Стария и Новия завет и да ги пееш гладко отпред назад и отзад напред или от което и да е място да можеш да продължиш било нататък, било в обратен ред без запъване и без грешка, съвсем не е доказателство за изключителна памет, нито е кой знае каква дарба в сравнение със знанията на лоцмана и с невероятното му майсторство. Умишлено прибягвам до това сравнение и не мисля, че преувеличавам. Мнозина ще го сметнат за пресилено, но не и лоцманите.

И колко е бърза и гъвкава паметта на лоцмана, с колко малко усилия се справя, как неусетно трупа огромните си запаси, час по час, ден след ден, и никога нито губи, нито обърква мястото дори на един-единствен от хилядите си безценни експонати! Да вземем един пример. Ако някой мерач започне да вика: „Отметка две и половина! Две и половина, две и половина! Две и половина, две и половина!“, докато викът му се превърне в монотонен наниз от звуци като тиктакането на часовник, а лоцманът през цялото време си приказва с някой, без да му обръща внимание, и след многото викове „две и половина“ мерачът вмъкне едно-единствено „две и четвърт“, след което продължи отново с „две и половина“, седмици по-късно лоцманът ще може да опише съвсем точно къде се е намирал корабът, когато е било наречено това „две и четвърт“, и за да се ориентирате по-лесно, ще ви засипе с толкова подробности какво е имало отпред, отзад и встрани, че ще можете сам да отведете кораба там и да го оставите на същото място! Всъщност викът „две и четвърт“ не отклонява вниманието на лоцмана от разговора му, но тренираната му памет начаса запечатва всичко, отбелязва промяната на дълбочината и запазва основните подробности в случай на нужда, без да се изисква някакво усилие от негова страна. Ако вървите и разговаряте с някой приятел, а друг ваш приятел непрекъснато повтаря от другата страна гласната А и посред тези А-та каже едно Р, например А, А, А, А, А, Р, А, А, А, без изобщо да го натъртва; след две-три седмици няма да можете да си спомните за това Р сред стотиците А-та, нито ще можете да изброите сградите, магазините, улиците, край които сте минавали точно в този момент. Но щяхте да можете, ако паметта ви е била тренирана с търпение и постоянство механично да отбелязва подобни неща.

Ако някой притежава сравнително добра памет и стане лоцман, това ще развие паметта му стократно и хилядократно. Но само към неща, за които я тренираме всеки ден. Ще дойде време, когато този човек ще може машинално да отбелязва всички особености на местността и дълбочините, а паметта му ще ги запазва с мъдра вещина, но ако по обяд попитате същия този човек какво е закусвал, в девет от десет случая няма да може да ви каже. С човешката памет могат да стават невероятни неща, ако я насочите всеотдайно към определена цел.

Когато увеличили заплатите на лоцманите по Мисури, моят шеф, мистър Биксби, отишъл там и изучил смайващо леко и бързо руслото ѝ, дълго над хиляда мили. Достатъчно му било да огледа всяка отсечка веднъж през деня и веднъж през нощта, за да опознае реката, и той веднага получил правоспособност за „дневен“ лоцман, а след още няколко курса се сдобил и със свидетелство за денонощно управление на кораб, като се наредил сред най-добрите.

Мистър Биксби ме даде за известно време като кормчия на един лоцман, който непрекъснато ме изумяваше с наистина невероятна памет. Смятам обаче, че неговата памет бе не придобита, а вродена дарба. Да кажем, някой спомене пред него едно име. Мистър Браун веднага ще се намеси:

— О, знам го. Жълтолик, рижав, с малък белег отстрани на врата, като тресчица, забита под кожата. Работѝ на юг само шест месеца. Това бе преди тринайсет години. Пътувахме веднъж заедно. Тогава в горното течение реката беше пет фута, „Хенри Блейк“ заседна край остров Тауър при четири и половина фута дълбочина, а „Джордж Елиът“ изръси кормилото си върху останките на „Сънфлауър“…

— Но нали „Сънфлауър“ потъна по-късно, когато…

— Знам кога потъна, три години преди това, на 2 декември. Ейза Харди му беше капитан, а брат му Джон — главен домакин, и това бе първото му плаване с този кораб. Том Джоунс ми го разказа седмица по-късно в Нови Орлеан, той пък беше старши помощник на „Сънфлауър“. На 6 юли другата година капитан Харди си убол крака на някакъв пирон и на 15-и умрял от тетанус. А брат му Джон починал две години след него, на 3 март, от червен вятър. Не съм виждал нито единия, нито другия, те идваха от река Алегейни, но ми разправяха хора, които ги познаваха. Казваха още, че капитан Харди и зиме, и лете носел вълнени чорапи, а първата му жена се казвала Джейн Шук, била от Нова Англия, втората пък умряла в лудница. Нещо по наследство. От Лексингтън, Кентъки, беше, по баща Хортън.

И така нататък. Устата му не спираше по цели часове. Не забравяше нищо — направо бе невъзможно за него. И най-дребните подробности, и сериозните събития помнеше точно, и то години наред, като да ги бе чул вчера, при това не само неща, свързани с професията. Ако разказваше за някакво писъмце, което получил преди седем години, можеше да го издекламира от началото до края. И после, без да го е грижа, че се отклонява от същността на разговора, непременно се впускаше в многословен разказ за автора на писмото и не голям късмет, ако не се разпростреше и върху роднините му, като ги изреди един след друг, заедно с биографиите им.

Такава памет е истинско нещастие. За нея всичко е еднакво важно. Човек с такава памет не прави разлика между интересното и безинтересното. Когато говори, той наблъсква в разказа си какви ли не скучни подробности и се превръща в непоносим досадник. При това не може да се придържа към определена тема. Спира се на всяко зрънце, което се мерне из паметта му, и се отклонява от разговора. Да речем, мистър Браун подхване някакъв много смешен случай с едно куче с искреното намерение да го разкаже докрай. Той така прихва, че не може да говори от смях, после се сеща за породата на кучето и как изглеждало, сетне за историята на стопанина му, за роднините на стопанина — как се женели, как ги погребвали, ведно с изречените поздравителни речи и жалейните стихове, — после пък си спомняше, че едно от упоменатите събития се случило през прочутата тежка зима на еди-коя си година, следваха имената на хората, които умрели от студ, и статистически данни, които ни убеждават колко се покачили тогава цените на свинското и сеното. Свинското и сеното пък го навеждаха на мисълта за царевицата и фуража, царевицата и фуражът го подсещаха за кравите и конете, кравите и конете за цирка и за някакви прочути ездачи без седло, от цирка преходът към менажерията вече бе лесен и естествен, а от слона до Екваториална Африка има само една крачка и напълно в реда на нещата дивите езичници го отвеждаха към въпроса за религията. След три-четиричасов досаден брътвеж вахтата свършваше и Браун напускаше кормилната рубка, мърморейки си откъси от проповеди, които чул преди години, и поуки за ролята на молитвата като средство за постигане на божията милост. След дълго и нетърпеливо чакане за кучето сте чули да се споменава само в началото.

Лоцманът трябва да има добра памет, но освен нея са му нужни и две още по-важни качества. Той трябва да умее бързо и правилно да преценява и да взема решения. Нужна му е също хладнокръвна и трезва смелост, непоклатима пред никаква опасност. Ако един човек притежава и капчица дързост, когато стане лоцман, няма да има опасност, която да го стресне, но умението да прецениш бързо е нещо друго. То е качество на ума и човек трябва предварително да си го има, поне малко от малко, иначе никога не ще успее да стане добър лоцман.

В кормилната рубка смелостта се развива и укрепва, но не чак толкова, колкото изисква професията, докато не остане младият лоцман известно време „сам на вахта“ с тежестта на огромната отговорност върху плещите. Когато някой новак опознае цялата река, той се понася безстрашно със своя параход денем и нощем и скоро започва да си мисли, че го вдъхновява собствената му смелост. Но още първия път, когато шефът му излезе от рубката и го остави сам, младият разбира, че кураж му е давала смелостта на другия. Открива, че самият той далеч не бил толкова смел. Реката изведнъж му поставя недвусмислено своите изисквания, а той не е готов за тях, не знае как да им отговори, всички знания се изпаряват от главата му и само след петнадесетина минути е вече бял като платно и уплашен до смърт. Затова старите лоцмани мъдро обучават учениците си, като прибягват до различни стратегически похвати, за да ги научат да посрещат опасността по-спокойно. Любимият им начин е да им скроят някоя приятелска шега.

Веднъж и мистър Биксби постъпи с мен така и години след това, като си спомнех, се изчервявах от срам дори насън. Вече бях добър кормчия — дотолкова, че ми поверяваха цялата работа през нашата вахта, денем или нощем. Мистър Биксби рядко ми подсказваше нещичко. Единствено в лоша нощ или при някое много сложно пресичане на течението поемаше кормилото, а също и когато се наложеше да спрем. Иначе през девет десети от времето се шляеше из кораба, което не му пречеше да ми прибира заплатата. В долното течение реката беше почти преляла и ако някой се усъмнеше дали мога да премина течението където и да било между Кайро и Нови Орлеан без помощ или напътствия, направо щях да се обидя. Самата мисъл, че ще се изплаша от кое да е пресичане, и то посред бял ден, бе толкова нелепа, че и през ум не ми минаваше. И един чуден летен ден, както водех парахода по завоя над Остров 66, невероятно самоуверен, вирнал нос до небето, мистър Биксби каза:

— Слизам за малко долу. Предполагам, че знаеш как да направиш следващото пресичане.

Това бе почти обида. Ставаше дума едва ли не за най-лекото и просто пресичане по цялата река. Не можеше да ни се случи никаква беда, независимо дали ще стигнем по светло или нощем. А колкото до дълбочината, там просто нямаше дъно! Бях съвсем сигурен, че е така.

— Дали знам как да го направя? Че аз там и със затворени очи ще пресека!

— Колко вода има на това място?

— Ама че въпрос! Цяла черковна камбанария да натикаш там с върха надолу, пак няма да достигнеш дъното.

— Така ли мислиш?

Само тонът му ми стигаше, за да ме разколебае. Тъкмо това очакваше Биксби. Излезе, без да каже дума повече. Започнах да си мисля какво ли не. Мистър Биксби, разбира се, скришом от мен изпратил някого до бака с тайни нареждания за мерачите, изпратил друг да пошушне нещо на капитана и помощниците, а сетне се скрил зад един комин, отдето да наблюдава какво ще стане. След малко капитанът се показа на ветровата палуба, след него се появи и старшият помощник, после и един служител. Всяка минута-две към моята публика се прибавяше по още някой. Преди да стигнем острова, долу, току под носа ми, се събраха петнадесет-двадесет души. Започнах да се питам какво ли е станало. Когато започнах пресичането, капитанът вдигна глава и каза с престорена тревога:

— Къде е мистър Биксби?

— Отиде долу, сър.

Това вече ме довърши. Във въображението ми започнаха да се роят опасност след опасност — ей така, без никаква причина — и да се множат по-бързо, отколкото успявах да се справя с тях. Неочаквано ми се стори, че пред себе си виждам плитчина! Цял изтръпнах от вледеняващ страх, който направо ме вцепени. От увереността ми не остана и помен. Хванах въжето на камбаната, но засрамен го пуснах, пак го хванах и пак го пуснах, накрая го улових с трепереща ръка за трети път и го дръпнах така слабо, че сам не чух звънна ли, не звънна ли. Капитанът и старшият помощник на секундата извикаха в един глас напевно:

— Десния лот! По-бързо!

Това бе нов удар. Започнах да въртя колелото със светкавична скорост, но още не успял да завия наляво, открих нови опасности и бързо отклоних надясно. Ала и там ме дебнеха безброй препятствия. Съвсем обезумял, завих пак наляво. Тогава прозвуча гробовният глас на мерача:

— Дъъълбочинаа четири!

Дълбочина четири на това бездънно място! Дъхът ми секна от ужас.

— Отметка три! Отметка три! Две и три четвърти. Две и половина!

Това бе ужасно! Сграбчих въжетата на камбанките и спрях машините.

— Две и четвърт! Две и четвърт! Отметка две!

Бях безпомощен. Не знаех какво, за бога, да правя. Тресях се от главата до петите и можех да окача шапката на очите си — толкова бяха изхвръкнали навън.

— Едно и три четвърти! Девет и половина фута!

Девет фута дълбочина! Ръцете ми омекнаха и неволно заиграха. Не бях в състояние да ударя камбанката. Спуснах се към говорната тръба и извиках на машиниста:

— О, Бен, ако ме обичаш, върни кораба! По-бързо, Бен! О, върни назад, да избавим кораба!

Чух как вратата леко се прихлопна. Огледах се и зърнах мистър Биксби с мила и приятна усмивка. В този миг публиката от ветровата палуба избухна в буен, оскърбителен смях. Чак тогава разбрах всичко и се почувствувах по-жалък и от най-жалкия човек в световната история. Дадох команда да приберат лотовете, оправих курса на парахода, наредих на машинното да продължат напред и казах:

— Е, чудесно се подиграхте с едно сираче, нали? Сега навярно до гроба си ще слушам какво магаре съм бил, та да измервам дълбочината пред Остров 66.

— Не, няма да е така. Всъщност, надявам се, че няма да е така, защото от този урок искам да запомниш нещо. Не знаеше ли, че при това пресичане дъно няма?

— Да, сър, знаех.

— Е, тогава? Не биваше да позволяваш нито на мен, нито на когото и да е да те разколебава. Опитай се да го запомниш. И още нещо: когато си на опасно място, не се паникьосвай. То няма да ти помогне.

Урокът бе добър, но на твърде висока цена. Най-тежкото бе, че месеци наред доста често чувах нещо, от което ми се повдигаше:

О, Бен, ако ме обичаш, върни кораба!