Марк Твен
Животът по Мисисипи (36)

Глава XXXVI
Разказът на професора

Това се случи преди доста години, когато не бях още професор, а млад и скромен земемер. Светът лежеше в краката ми и стига някой да поискаше, бях готов да го измеря целия. Бях подписал договор за трасирането на голям минен басейн в Калифорния и тръгнах за натам по море. Пътуването щеше да продължи три-четири седмици. На парахода имаше много пътници, но аз почти нямах за какво да си говоря с тях. Обичах да чета и да мечтая и избягвах разговорите, за да се отдавам на любимите си занимания. Сред пътниците имаше и трима изпечени комарджии — груби, противни типове. Избягвах ги и все пак доста често ги виждах играеха ден и нощ в салона на горната палуба и оставяха открехната вратата, през която навън излизаха облаци тютюнев дим и ругатни. Зли, омразни хора, но така или иначе трябваше да се примиря с присъствието им.

И друг един пътник често попадаше пред очите ми изглежда бе решил да се сприятелим и не можех да се отърва от него без да го засегна, което не желаех, разбира се. А имаше и нещо подкупващо в селската му простота и лъчезарното му добродушие. Още първия път, когато видях този мистър Джон Бакъс, реших по облеклото и външния му вид, че е животновъд или фермер от някой затънтен край на западните щати — да речем от Охайо. По-късно от подробния му разказ разбрах, че наистина отглежда добитък във вътрешността на Охайо и така се зарадвах на собствената си прозорливост, че душата ми омекна само задето бе потвърдил предположението ми.

Всеки ден след закуска той се присъединяваше към мен на палубата. За кратко време пъргавото му чене ме затрупа с подробности за работата, за плановете му, за семейството и роднините му, за политическите му убеждения — с една реч за всичко живо или мъртво, което имаше някаква връзка с него. Междувременно май успя да изстиска и от мене всичко за работата ми, за моите роднини, за целите и намеренията ми, за самия мен. Притежаваше гениална способност, упорство и нежност да предразполага — щом постигна успех с толкова неразговорлив човек като мен. Веднъж споменах нещо за триангулацията, тази завързана дума му хареса и той ме попита какво значи — обясних му. Оттогава мистър Бакъс най-спокойно и невинно започна да пренебрегва името ми и да ме нарича Триъгълник.

А какъв възторжен почитател на говедата беше той! Само да се споменеше думата бик или крава, очите му светваха, а красноречивият му език се развързваше неудържимо. Едва издържах тези разходки, докато той крачеше до мене и не преставаше да бъбри. Познаваше всички породи, беше влюбен във всички до една и така нежно и ласкаво говореше за тях, като че ги галеше с езика си! Нещастен и безмълвен пристъпвах аз до него и чаках да изчерпа въпроса за говедата. Когато не можех повече да издържа, ловко насочвах разговора към някоя научна тема и тогава моите очи блясваха, а неговите помръкваха, езикът ми се впускаше устремно, неговият застиваше, животът ставаше за мене радост, а за него се превръщаше в печал.

Един ден той ми рече някак плахо и колебливо:

— Триъгълник, би ли дошъл за малко в моята каюта, искам да поговоря с теб по един въпрос.

Тръгнах начаса. Влязохме в каютата, той подаде глава навън, озърна се с досада нагоре-надолу по коридора, после затвори вратата и я заключи. Седнахме на кушетката и той подхвана:

— Искам да ти направя едно малко предложение ако го приемеш, и двамата ще имаме полза. Ти не си тръгнал за Калифорния да се забавляваш, нито пък аз, и двамата отиваме по работа. Така ли е? Тогава можеш да ми направиш една услуга, пък и аз на тебе, стига да се споразумеем. Години наред събирах цент по цент и успях да сложа настрана нещичко — ето, нося го със себе си — отвори един износен кожен куфар, разрови куп овехтели дрехи и за миг показа малка, но издута чанта, после пак я напъха отдолу и заключи куфара. Понижи глас и продължи с предпазлив шепот: — Всичко е тук, кръгло десет хиляди долара в злато. Ето какво съм намислил: ако аз не знам нещо за говедовъдството, значи то и не заслужава да се знае. В Калифорния мога да натрупам купища пари. Знам, а и ти знаеш, че в полето, което ще проучвате, остават малки участъци земя, дето им викат „клинове“ — тях земемерът може да си присвои безплатно. И ти трябва така да мериш, че тези „клинове“ да се паднат в най-плодородните земи. Сетне ще ми ги продадеш. Аз ще докарам цели стада добитък, купени със суха пара, и честно и почтено ще ти изплатя твоя си дял…

Неприятно ми беше да охладя буйния му ентусиазъм, но не можех да постъпя по друг начин. Прекъснах го строго:

— Не съм от тия земемери. Нека да сменим темата, мистър Бакъс.

Жал ми стана, като го видях как помръкна и чух непохватните извинения, които замънка с пламнало от притеснение лице. Аз самият също се смутих и притесних, защото той изглежда и не подозираше, че в предложението му имаше нещо нередно. Побързах да го утеша и се постарах да го накарам да забрави несполуката си, като го попитах с интерес за разните породи едър добитък и пласмента на месото. Корабът ни се намираше в Акапулко и когато излязохме на палубата, за наш късмет моряците тъкмо изкачваха на борда говеда, като ги вдигаха във въздуха с ремъци. Унинието на Бакъс мигновено се изпари, а с него и споменът за неотдавнашната грешка.

— Виж ги само! — извика той. — Божичко, какво ли биха казали там, в Охайо, а, Триъгълник? Очите им щяха да изхвръкнат, ако видеха само как се отнасят тук с тези говеда, здравата щяха да се опулят!

Пътниците до един бяха излезли на палубата да позяпат, дори комарджиите. Бакъс се познаваше с всички и на всички бе втръснал с любимата си тема. Отдръпнах се и видях как един от картоиграчите го доближи, сетне втори, накрая и третия. Спрях да видя какво ще стане. Между четиримата се завърза разговор, който ставаше все по-сериозен. Бакъс се отдръпваше назад, но комарджиите не го изпускаха. Стана ми неловко. Като минаваха край мене, чух как Бакъс им извика ядно и с досада:

— Безсмислено е, господа! Повтарям ви за стотен път — не съм свикнал с такива неща и не искам да рискувам!

Успокоих се. „Ще се оправи — трезва глава е“ — казах си аз.

През двете седмици от Акапулко до Сан Франциско на няколко пъти видях комарджиите сериозно да разговарят с Бакъс. Един път му кимнах предупредително, а той невъзмутимо се ухили и рече:

— О, да, преследват ме упорито, уговарят ме да поиграя малко, просто така, за удоволствие. Друг път! От родителите си веднъж само да съм чул нещо, все едно хиляда пъти са ми го повторили!

Вече приближавахме Сан Франциско, идваше краят на пътуването. Беше противна, тъмна нощ, със силен вятър, но морето ми се видя не много развълнувано. Крачех сам по палубата. Към десет тръгнах да се прибирам. Някаква фигура се измъкна от бърлогата на комарджиите и се изгуби в мрака. Изтръпнах — бях сигурен, че съм разпознал Бакъс. Хукнах по стълбата, надникнах в каютата му, не го намерих и се върнах на палубата тъкмо навреме, за да го зърна как влиза отново в презряното гнездо на мошениците. Дали накрая не се е поддал? Боях се, че точно това се е случило. И за какво е слизал долу? За чантата с парите? Точно така. Надникнах през открехнатата врата, изпълнен с лоши предчувствия, и видях картина, която ме накара да изпитам горчиви угризения, задето бях прекарал времето си в глупаво четене и мечти, наместо да обърна повече внимание и да спася клетия си приятел говедовъд. Той играеше комар. И не само това — наливаше се с шампанско и вече го бе хванало. Бакъс хвалеше „сайдрата“, както наричаше питието, и твърдеше, че сега, след като вече го е вкусил за пръв път в живота си, няма начин да не изгълта всичко, дори и да е спирт. Мошениците се споглеждаха потайно и насмешливо, пълнеха веднага чашите и докато Бакъс честно изпразваше своята до дъно, те само се преструваха, че пият, а скришом изливаха виното на пода.

Не можех да понеса това, отдалечих се и се опитах да се заинтересувам от морето и гласа на вятъра. Напразно — всеки петнадесет минути тревожният ми дух ме теглеше обратно и всеки път виждах как Бакъс си пие виното честно и почтено, а другите го изливат. Това бе най-мъчителната нощ в живота ми.

Едничката ми надежда бе да пристигнем в Сан Франциско по-рано, с което играта ще свърши. Дори взех горещо да се моля на кораба да побърза. Най-после профучахме като стрела през Златната врата и сърцето ми трескаво заби от радост. Втурнах се обратно към онази врата и надникнах вътре. Уви! Положението беше безнадеждно — клепачите на Бакъс бяха натежали, очите му кървясали, запотеното му лице пламтеше, езикът едва се обръщаше и тялото му пиянски се полюшваше насам-натам в зависимост от клатенето на кораба. Докато раздаваха картите, на бърза ръка пресуши още една чаша.

Бакъс си взе картите, разгледа ги и мътният му поглед за миг се проясни. Комарджиите забелязаха и с тайни знаци изразиха радостта си.

— Колко карти?

— Серви! — отвърна Бакъс.

Единият от типовете, на име Ханк Уайли, изчисти една карта, а другите — по три. Започна залагането. Дотук бяха минавали ниско — по един-два долара. Сега обаче Бакъс откри със златна десетдоларова монета. Уайли се поколеба за миг, сетне „загря“ и удвои залога. Останалите двама хвърлиха картите си.

И Бакъс на свой ред удвои. Уайли каза:

— Добре, слагам още сто! — и с усмивка посегна за парите.

— Не се бъркай за пари — изрече Бакъс с пиянски сериозен глас.

— Какво? Да не искате да кажете, че удвоявате пода?

— Да го удвоявам ли? Естествено… и дори ще сложа още сто отгоре!

Той бръкна във вътрешния джоб на палтото си и извади парите.

— Много на дребно играеш, приятелче. Знаем, че си готов още да качиш, затова и аз ще туря петстотин над теб! — рече Уайли.

— Двойно! — разпали се глупавият животновъд, извади парите и ги изсипа върху другите. Тримата съзаклятници едва прикриваха радостта си.

От този миг изчезна всяка дипломация и всяка преструвка, резките възклицания станаха по-чести и сурови, а жълтата пирамида растеше ли, растеше. Накрая на масата лежаха десет хиляди долара. Уайли постави една торба монети до тях и изрече с подигравателна любезност:

— Ето ти още пет хиляди долара, мило селянче! Какво ще кажеш?

— Плащам! — извика Бакъс и стовари своята чанта със злато върху масата. — Какво имаш?

— Каре попове, глупако жалък! — Уайли свали картите си и посегна към златната купчина.

— Четири аса, магаре такова! — прогърмя Бакъс и насочи към противника си зареден револвер. — Аз съм по-печен комарджия и през целия път ви дебнех, тъпаци такива!

Запускаха веригата на котвата, „дан-бум-бам-бух“. Пътешествието свърши.

Да, да… тъжен е този свят. Един от тримата комарджии излезе помагач на Бакъс. Той бе раздал и съдбовните карти. Уговорил се с другите две жертви да даде на Бакъс четири дами, но ядец! Даде му четири аса.

Седмица по-късно случайно срещнах Бакъс на улица „Монтгомъри“, облечен, по последна мода. На сбогуване ми подвикна весело:

— И гледай да забравиш за ония „клинове“. Аз всъщност нищо не разбирам от говеда освен това, което успях да понауча за една седмица като чирак в Джърси малко преди да отплаваме. Приказките и захласването по добитъка си свършиха работата…

На другия ден се разделихме неохотно със „Златен прах“ и с неговите капитани, надявайки се, че все ще се срещнем някога. Но трагичната неумолима съдба беше отредила друго!