Марк Твен
Животът по Мисисипи (39)

Глава XXXIX
Фабрики и мошеници

В околностите на Виксбърг, където реката някога криволичеше като тирбушон, сега коритото ѝ е почти право благодарение на един нов пробив и течението се е скъсило от седемдесет мили на тридесет и пет. Така съседният на Виксбърг град Делта, щат Луизиана, остава навътре в сушата и вече не е пристанище. Сега цялата площ между реката и града представлява грамаден пясъчен насип, гъсто обрасъл с млади дръвчета, които един ден ще се превърнат в голяма гора и съвсем ще скрият заточения град.

Минахме точно по разписание край прославените през войната Гранд Гълф и Родни и пристигнахме в Натчез — последния от красивите градове върху хълмове, защото Батън Руж не е на хълм, а на едва загатната издатина. Прочутият Натчез — под хълма, не се е изменил много за тези двадесет години, а ако съдим по описанията на някогашните туристи чужденци, не е бил кой знае колко по-различен и преди шестдесет години: малък, пръснат и жалък градец. По времето на някогашните широки лодки и ранните дни на корабоплаването по реката се славел като доста долно свърталище на пияници, гуляйджии, побойници и убийци, на най-прочутите нехранимайковци по течението.

Но Натчез — на хълма, е много привлекателен и всякога си е бил такъв. Дори мисис Тролъп (през 1827 година) не могла да не признае очарованието му:

На едно-две места еднообразието на равнината се нарушава от „гърбици“, както се наричат тук малките възвишения. Натчез е красиво разположен на едно от тях. Зеленият хълм изпъква неповторимо на фона на околните безкрайни гори, тук свободно растат палми и портокалови дървета, както и неизказано разнообразие от дъхави цветя — градът прилича на оазис сред пустиня. Натчез е най-северното място, където портокалите виреят на открито, без да ги прибират през зимата. Като изключим това прелестно градче, останалите селища, покрай които минахме, ми се видяха крайно окаяни.

Както всички свои близки и далечни побратими по Мисисипи, Натчез вече има няколко железопътни линии и броят им расте: градът обхваща с тях богатите съседни области и естествено ги подчинява. Както във Виксбърг и Нови Орлеан, и в Натчез има фабрика за лед с мощност тридесет тона на ден. По мое време във Виксбърг и Натчез ледът бе голям разкош, достъпен само за богатите. Сега всеки може да си купи. Посетих една такава фабрика в Нови Орлеан, за да видя как ли изглеждат полярните райони, преместени в съседство с тропиците. Нищо поразително не открих — просторна зала с няколко невинни парни машини в единия край и широки порцеланови тръби, преплетени тук-там. Всъщност не бяха порцеланови, а стоманени, но амонякът, който тече по тях, ги покрива с плътен слой млечнобял лед, една педя дебел. Този лед би трябвало да се топи, защото в помещението не беше като за зимни дрехи, но дори не капеше, защото вътре в тръбите е страшен студ.

На пода имаше безброй отворени тенекиени сандъчета, един на два фута. Бяха пълни с чиста вода, всяко от тях полузаровено в сол и други разни вещества. Водата се обработва с амонячни пари, но как става, завинаги ще си остане тайна за мен — така и не разбрах какво се прави. Докато водата в сандъчетата бавно замръзваше, работниците от време на време я разбъркваха с пръчка — навярно за да изгонват въздушните мехури. Други работници постоянно изваждаха сандъчетата, в които ледът вече бе готов. Топваха ги в каца, пълна с вряла вода, за да се отдели буцата от тенекиения си ковчег, после стоварваха леда на една платформа, готова да потегли за пазара. Блоковете са големи, тежки и кристално прозрачни. Понякога замразяват цели букети свежи пъстри тропически цветя, красиви френски кукли с копринени рокли и други разни красиви неща. Такъв блок се слага по обяд на масата в тава, за да освежава горещия тропически въздух и за красота: затворените в леда цветя и украшения се виждат като през стъкло. Казаха ми, че фабриката доставяла лед със закрити камиони и в най-скромните домове из целия Нови Орлеан за шест-седем долара на тон, като печалбата била съвсем прилична. Какъв ли размах ще добие подобно предприятие на Север, където рядко някой ще купи повече от триста и петдесет фунта наведнъж и ледът е доста по-скъп.

В натчезката фабрика „Розали“ се въртят 6000 вретена и има 160 тъкачни стана, обслужвани от 100 човека. Памукопредачната компания била основана преди четири години в двуетажно здание 50 на 190 фута, с 4000 вретена, 128 стана и изцяло местен капитал от 105 000 долара. Две години по-късно същите акционери увеличили капитала на 225 000 долара, надстроили още един етаж, удължили сградата до 317 фута, за да може да побира 10 300 вретена и 304 тъкачни стана. Сега работниците са общо 250 души, повечето от Натчез. „Фабриката преработва годишно 5000 бали памук и произвежда най-доброкачествени басми, хасета и платове за ризи, като пуска на пазара общо 5 000 000 ярда.“^[1] Това е затворена корпорация, една акция струва 5000 долара, но на борсата не ще ги намерите.

Големи и учудващи промени бяха станали по Мисисипи, но това все пак можеше да се очаква, обаче не се бях надявал да доживея времето, когато Натчез и другите крайречни градове ще се превърнат в промишлени и железопътни центрове.

Като стана дума за промишленост, си спомних един разговор, който чух — или по-право подслушах на борда на цинцинатския параход. Спях неспокойно, събуди ме глух шум от боботещи гласове. Ослушах се двама мъже разговаряха за неотдавнашното голямо наводнение. Надникнах през отвореното прозорче. Двамата привършваха късната си закуска, седнали сами един срещу друг. Скоро изоставиха темата за наводнението — явно бяха заговорили за него, колкото да завържат приказка и да се запознаят. Преминаха на делови въпроси. Скоро стана ясно, че са търговски пътници, единият от Цинцинати, другият — от Нови Орлеан. Жизнени млади мъжаги, с решителни жестове и припрян език, техният бог бяха парите, а религията им — умението да ги печелят.

— Вижте това — поде този от Цинцинати, отряза парче масло и го дигна с ножа си. — Доставя го нашата фирма. Погледнете, помиришете и вкусете! Подложете го на каквито искате изпитания. Не бързайте, основно го разгледайте! Чудесно! Е, какво ще кажете? Масло, нали? Но не е! Това е маргарин. Да, господине, чист маргарин! Обаче по нищо не се различава от маслото, кълна се в бога! И най-тънкият познавач не би могъл да каже, че това не е масло. От нашата фирма е. Снабдяваме с него почти всички параходи на Запад, в кухните им няма да намерите един-едничък фунт истинско масло. Ние пълзим навсякъде, или по-точно — скачаме навсякъде. Няма да мине много време и ще сложим ръка на всички параходи и на хотелите! Ще дойде ден, когато няма да намерите и грам масло по ресторантите из долините на Мисисипи и Охайо, като изключим големите градове. Да, ние вече пускаме хиляди тонове маргарин на пазара. И можем да го продаваме толкова евтино, че всички волю-неволю ще свикнат с него. Неизбежно е, нали разбирате? Маслото не ще издържи конкуренцията с маргарина. Дните на маслото са преброени, песента му е изпята. С маргарина се печели много по-добре, отколкото… Просто не можете да си представите каква широка търговия сме развъртели! Отбих се във всички градове между Цинцинати и Натчез и отвсякъде получих големи поръчки.

И така нататък, и така нататък. Разпаленото излияние на цинцинатския търговски пътник продължи още десетина минути в същия тон. Тогава онзи от Нови Орлеан смукна от лулата си и се обади:

— Да, чудесно сте го докарали, но не сте единствените. Например сега правят зехтин от памуково семе и той по нищо не се различава от истинския.

— Така е — съгласи се първият, — известно време с памуковото масло можеше да се върти чудесна търговийка. Изпращаха семето в чужбина и пак го внасяха от Франция и Италия, само че вече като маслинено масло и с печата на американските митници, за да прилича на истински зехтин. Добри пари се вадеха. Да, ама Италия и Франция развалиха играта, както и можеше да се очаква. Наложиха толкова високи мита, че памуковият зехтин не можа да издържи и изчезна от пазара.

— Така ли? Изчезна значи! Почакайте!…

Търговецът от Нови Орлеан отиде до каютата си и не след дълго се върна с две високи бутилки, отвори ги и каза:

— Заповядайте! Помиришете го, вкусете го, разгледайте бутилките, проверете етикетите. Едната идва от Европа, другата никога не е напускала страната. В едната има вносен, европейски маслинен зехтин, а в другата — нашенски памуков. Кажете сега кое какво е. Не можете, разбира се. Никой не може. Който иска — да изпраща суровината в Европа и да получава оттам олио на свой риск и за своя сметка. Негова си работа. Нашата фирма обаче му е намерила колая. Сами си произвеждаме всичко — от край до край, — имаме си собствена фабрика в Нови Орлеан: етикети, бутилки, зехтин, всичко. Не, без етикетите — тях ги внасяме от странство с вагони за нищо и никакви пари. Има една дребна хитрост — във всеки галон памуково масло се съдържат капка-две от не знам си какво вещество, или нещо такова, тъкмо то му придавало някакъв особен дъх или лош вкус… Извлечеш ли го, грешка няма. Сетне можете да вадите на пазара каквото масло искате никой няма да го различи от истинското. Да, а ние знаем как да отстраняваме това вещество — само нашата фирма и никой друг. Нашият зехтин сега е просто съвършен, непознаваем! Въртим чудесна търговия, да знаете колко поръчки събрах от тази обиколка! Дали вашето масло ще лъсне на всяка порязаница хляб, не знам, но едно е съвсем сигурно: нашият памуков зехтин ще се лее над всяка салата от Мексиканския залив чак до Канада.

Цинцинатският търговски пътник цял пламна от възторг. Двамата измамници си размениха визитни картички и станаха. Докато се отдалечаваха от масата, цинцинатският търговец попита:

— Но на вас ви трябва митнически печат — как се справяте?

Не успях да чуя отговора.

Минахме край Порт Хъдсън, място на две от най-ужасните събития през Гражданската война — нощното сражение между флота на Фарагът и сухопътните батареи на Конфедерацията на 14 април 1863 година и паметната битка на брега два месена по-късно, продължила осем часа — осем часа ожесточен и упорит бой, завършил с отстъпление на съюзническите войски след страхотно клане.