Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Life on the Mississippi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
raglub (2014 г.)

Издание:

Марк Твен. Животът по Мисисипи

Американска. Първо издание

Редактор: Ирина Васева

Редактор на издателството: Красимир Мирчев

Художестен редактор: Камен Стоянов

Технически редактор: Петко Узунов

Коректори: Мария Енчева, Теодора Кръстева

Художник: Виктор Паунов, 1985 г.

Издателство Профиздат, 1985 г.

Дадена за набор на 10.VII.1985 г. Формат 32/84/108

Печатни коли 28 Издателски коли 23.52 УИК 23,66

Издателски № 82 (1082)

ЛГ VI КОД 26/95366/22512/5557–133–85

Подписана за печат м. октомври 1985 г.

Излязла от печат м. ноември 1985 г.

ДП „Г. Димитров“ — Ямбол

Цена 2.84 лв.

История

  1. — Добавяне

Глава IV
Момчешка мечта

zhivotyt_po_misisipi_lodka.png

Като момче и аз, и всичките ми другарчета от градеца на западния бряг на Мисисипи[1] имахме една-единствена мечта — да станем моряци. Понякога мечтаехме и за други неща, но скоро забравяхме за тях. Дойдеше ли пътуващ цирк, всички се запалвахме да ставаме клоуни, а когато за пръв път видяхме забавното представление на една негърска трупа, просто нямахме търпение да опитаме актьорския живот. От време на време в душите ни проблясваше надеждата, че ако сме здрави и послушни, господ ще ни разреши да станем пирати. Тези мечти обаче една след друга се изпаряваха, постоянно си оставаше само желанието да постъпим на някой параход.

Всеки ден в градчето спираха два евтино и ярко украсени пътнически парахода: единият от Сейнт Луис, плаващ нагоре по реката, другият — от Кеокък. Докато очакваше тези две събития, градчето тръпнеше от вълнение; след това всичко замираше и опустяваше и не само децата, а и цялото селище чувствуваше същия трепет. Вече изминаха много години, но аз все още ясно си представям онези дни, такива, каквито бяха: бялото градче, задрямало под лъчите на лятното утро, пустите улици, по които, кажи-речи, не се мярка жив човек; неколцина продавачи, подпрели бради на гърдите си и с нахлупени над очите шапки спят на крайречната улица, облегнати о стените на своите магазини, а около тях разпилян талаш — да се види колко много работа са свършили; една свиня и няколко прасенца се носят по тротоара и успешно се справят с динените кори и семките; две-три камари стока стърчат самотно по насипа край реката; върху каменната настилка на полегатата кейова страна е струпан куп дъски и благоуханният градски пияница хърка в сянката му; два-три сала с дървен материал в горния край на пристанището — ала няма кой да чуе тихия ромон на вълничките, които се удрят в тях, — и огромната Мисисипи, внушителна и величествена, широка цяла миля, плавно си тече и блести на слънцето; гъстата гора на отсрещния бряг; двата носа — единият от горната, другият от долната страна на градчето — обгърнали реката, от което тя заприличва на море: притихнало и грейнало в лъчи. Но ето че над един от тези далечни носове се извисява тънък стълб черен дим и изведнъж негърът талигар, прочут с набитото си око и изумителното си гласище, надава вик: „Пааарахоодът! Иде пааарахоодът!“ И цялата картина в миг се променя. Пияницата се размърдва, продавачите се събуждат, въздухът се изпълва с оглушителното трополене на каруци, от всяка къща, от всеки магазин се изсипват хора и само за секунди замрелият град оживява и се раздвижва. Каруци, талиги, мъже, момчета се стичат от всичките краища на градчето към пристанището. Скупчени там, хората не откъсват очи от приближаващия параход, като че за пръв път виждат такова чудо. А той наистина е прекрасен — дълъг, източен, елегантен и красив. Между двата високи украсени комина е опънато нещо златисто, чудесна е и кормилната рубка, цялата от стъкло и гиздава като празнична курабийка, кацнала върху тексаската палуба[2], малко зад комините; великолепни са и кожусите на гребните колела, изписани с някаква картина или със златни лъчи над името на парахода; долната палуба, командният мостик и тексаската палуба са оградени с чисти, бели перила, които истински ги разкрасяват; на флагщока гордо се вее знамето на парахода; вратите на пещта са отворени и се виждат ярките пламъци; горната палуба е почерняла от народ, на командния мостик до голямата камбана се е изправил капитанът — спокоен, внушителен и всички му завиждат; гъсти кълба катраненочер дим се вият и стелят от двата комина и благодарение на няколкото вързопа борина, хвърлени в пещта малко преди параходът да наближи, му придават още по-пищен вид; екипажът се е събрал на бака; широка сходня[3] стърчи от лявата страна на борда, а на самия ѝ край под завистливите погледи на всички живописно е застанал един моряк с навито въже в ръка; парата, задържана до този миг, шумно свисти през водомерните кранове; капитанът вдига ръка, отеква камбанен звън и колелата спират, сетне се завъртват в обратната посока, като разбиват водата на пяна, и параходът е вече спрял. Започва страшна блъсканица: едни се качват, други слизат, трети товарят стока, четвърти разтоварват — и всичко едновременно! Помощник-капитаните викат ли, викат, като че могат да въдворят някакъв ред. След десет минути параходът потегля отново, но сега вече на палубата му не се вее флаг, над комините не се издига черен дим. След още десет минути градът пак замира и градският пияница захърква край струпаните бичмета.

Баща ми беше мирови съдия и аз бях убеден, че има власт над живота и смъртта на всички хора и че може да обеси всеки, който го обиди. Могъществото му, общо взето, ме изпълваше с уважение, но въпреки всичко желанието да стана моряк на параход не ме напускаше. Отначало исках да бъда юнга, та да се разхождам с бяла престилка, да изтърсвам покривките през борда и всичките ми другарчета да ме гледат. Сетне реших, че ще е по-добре да съм като оня моряк, дето застава на края на сходнята с навито въже в ръка, защото той особено много се набиваше в очи. Ала това бяха само блянове, прекалено красиви, за да се сбъднат. Но след време едно от нашите момчета изчезна. Сума време нищо не чухме за него. Най-после се появи — вече като ученик-механик или помощник-машинист на един параход. Това разтърси из основи всичко научено от мен в неделното училище. Момчето, за което става дума, минаваше за съвсем простовато, а аз — тъкмо обратното; и все пак то бе обект на такава почит, а аз си седях забравен и злочест. При това във величието си момчето не показваше капчица великодушие, колчем параходът спреше в града ни. Все ще намери някой ръждясал болт и ще излезе да го търка на палубата, така че всички хубавичко да го видим и да се пукаме от завист. А когато параходът излезеше от строя, то си идваше у дома и се перчеше пред целия град, разхождайки се в най-очернените си и омазнени дрехи, за да напомня всекиму къде работи, а и заговореше ли, все вмъкваше по някоя параходна думичка — уж дотолкова е свикнал с тях, та не се и усеща, че обикновените хора не го разбират. Току ще изтърси за „левия борд“ на някой кон, и то така спокойно и непринудено, че ти иде да го праснеш, та да не стане вече. И постоянно говореше за „Сейнт Лууи“, като че там се е и родил, не пропускаше да се похвали как минавал по Четвърта улица и край Плантърс хаус или как при някакъв пожар сменил някого на помпата, която черпела вода от „баба Мисури“, та и лъготеше как не знам си колко града, горе-долу като нашия, изгорели при този пожар. Две-три от момчетата дълго бяха на почит, защото, макар един-единствен път, бяха ходили в Сейнт Луис и бяха видели едно-друго от чудесиите му, но сега тяхната слава отиде, та се не видя. Те потъваха в скромно мълчание и тутакси се изпаряваха, щом отнякъде се зададеше безжалостният помощник-машинист. Освен другото, този малчуган имаше и пари, брилянтин, че и сребърен часовник с лъскав меден ланец, който не подозираше в какви ръце е попаднал. Не носеше тиранти, а кожен колан. Ако някога някой младеж е печелил едновременно искреното възхищение и дълбоката омраза на своите връстници, това беше именно този индивид. Нямаше момиче, което да устои на чара му. Той затъмни всички момчета. Когато параходът му най-после „изгърмя“[4], ние бяхме изпълнени с такова кротко задоволство, каквото не бяхме изпитвали отдавна. Но другата седмица той взе, че се върна жив и прославен, яви се в църквата, целият изпоранен и превързан. Всички зяпнаха в почуда неотразимия герой и на нас ни се стори, че пристрастието на провидението към тази нищо и никаква отрепка вече е минало всякакви граници и заслужава сериозно порицание.

Попрището на една такава личност можеше да доведе само до едно и то не закъсня. Малко по малко и други момчета се хванаха на работа по реката. Синът на пастора стана машинист, синовете на лекаря и на пощенския началник постъпиха в параходните агенции, синът на питиепродавеца се глави за барман на един параход, четиримата синове на най-големия търговец, както и двамата синове на областния съдия се уредиха за лоцмани. Да си лоцман беше най-завидно. Дори и в онези дни на никакви надници лоцманът получаваше кралска заплата — от сто и петдесет до двеста и петдесет долара на месец, безплатна храна и квартира. За два месеца печелиш колкото един пастор за цяла година. Някои от нас обаче изпаднаха в безутешна горест: не можехме да тръгнем по реката, или по-право родителите не ни пускаха.

След известно време и аз избягах. Дадох си дума да не се връщам у дома, докато не стана лоцман, докато не се прочуя. Но по една или друга причина не устоях на заканата. Обиколих плахо палубите на няколкото парахода, наблъскани един до друг като сардели в дългото пристанище на Сейнт Луис, и свенливо питах за лоцманите, ала помощник-капитаните и чиновниците не ми обръщаха никакво внимание и само ме ругаеха. Налагаше се търпеливо да понасям всичко и се успокоявах с мечти за бъдещето, когато ще стана прочут и почитан лоцман с много пари и ще мога да светя маслото на някой от тези помощник-капитани и чиновници — тъпкано да им го върна.

Бележки

[1] Ханибал, Мисури. — Б.а.

[2] Надстройка в предната или в задната част из ветровата палуба, където се намирали каютите на командния състав и кормилната рубка. Всяка от каютите също носела името на някой щат. — Б.пр.

[3] Дървено мостче за слизане от парахода. — Б.пр.

[4] Котлите на речните параходи често избухвали. — Б.пр.