Марк Твен
Животът по Мисисипи (48)

Глава XLVIII
Захар и пощенски такси

Един ден срещнах на улицата човека, когото исках най-много да видя — Хорас Биксби, бивш лоцман и мой някогашен шеф, а сега капитан на големия параход „Град Батън Руж“ — най-новия и най-бързоходния на компанията „Котва“. Същата стройна фигура, същите гъсти къдрици, същата пъргава стъпка, същата живост. Същият решителен поглед и жест, същата изпъната военна стойка. Не бе пуснал шкембе, с грам не бе наддал или отслабнал, нямаше нито един бял косъм. Поразително е да се разделиш с един тридесет и пет годишен мъж и след двадесет и една година да го намериш отново на тридесет и пет! Такова нещо не ми се бе случвало. Наистина под очите му се бяха образували торбички, но едва-едва личаха.

Параходът му току-що беше пристигнал. Бях го чакал няколко дена с надеждата на него да се върна в Сейнт Луис. Присъединихме се с капитана към една компания мъже и жени, гости на майор Уд, и потеглихме с един бърз влекач на петдесет и четири мили надолу по реката към захарната плантация на бившия губернатор Уормот. Под града видяхме цял куп прогнили, разнебитени и изпели песента си стари параходи, но сред тях не забелязах ни един някогашен познат. Тези тук са били построени, износени и бракувани от последното ми идване насам. От това може да разберете колко крехки са параходите по Мисисипи и колко къс е техният живот.

На шест мили под града над магнолии и вечнозелени дъбове стърчеше широк, порутен тухлен комин — истински паметник, издигнат от признателната нация в чест на битката при Нови Орлеан: победата на Джаксън над англичаните на 8 януари 1815 година. Войната била вече завършена, двата народа живеели в мир, но в Нови Орлеан никой не знаел за това. Ако по онова време е имало телеграф, нямало да се пролее тази кръв, нямало да изгубят живота си толкова хора, и нещо още по-добро — Джаксън вероятно нямало да стане президент. Злините от войната през 1812 година превъзмогнахме, но онези, които ни докара президентството на Джаксън, още се чувствуват.

Плантацията на Уормот заема обширна площ, съответно и гостоприемството в имението на стопанина е щедро. Тук за пръв път видяхме парни плугове. Тракторът влекач се придвижва на колелата си до определено място, после спира и от двеста-триста ярда притегля със стоманено въже грамадния плуг между редовете захарна тръстика. Палешникът прониква в мекия чернозем на фут и половина. Плугът напомня предните и задните лостове на параход по река Худзон, само че обърнати надолу. Когато негърът орач седне на единия край, той се спуска към земята, а другият се вдига високо във въздуха. Тази голяма люлка бразди почвата, както параход морето, и не всеки цирков ездач ще успее да се задържи отгоре.

Плантацията заема две хиляди и шестстотин акра, шестстотин и петдесет от тях са със захарна тръстика. Има и портокалова горичка с пет хиляди дръвчета, която дава обилен плод. Захарната плантация се обработва по съвсем съвременни и доста сложни научни методи, прекалено неясни и объркани за мен — затова не ги описвам. Разбрах само, че миналата година тази последна дума на науката и техниката е донесла загуба четиридесет хиляди долара. Други подробности не помня. Все пак тази година очакват реколта от хиляда — хиляда и двеста тона захар и миналогодишните загуби ще бъдат компенсирани. С такива сложни и скъпи методи се добива по тон и половина, а понякога и по два тона захар от акър, тоест три-четири пъти повече отколкото по мое време.

Отводнителните канавки навсякъде гъмжаха от малки рачета „цигулари“. Щом доловят някой обезпокоителен шум, те се разбягват във всички посоки. Тези рачета са голямо бедствие — пробиват дигите и те се срутват.

Голямата рафинерия представлява истинска гора от корита, резервоари, бъчви, филтри, помпи, тръби и какви ли не машинарии. Процесът на извличане на захарта е много интересен. Първо тръстиката се изсипва в центрофугите, където се изстисква сокът ѝ, сетне я прекарват през парните котли, за да отделят влакната, после сокът се прецежда през костен филтър, за да се отстрани спиртът, след това минава през пречиствателни резервоари, за да се отдели меласата. Оттам попада в утаителите, където се сгъстява, и най-после във вакуумен апарат, за да се извлече сухата захар, готова за пазара. Нахвърлих тези подробности по памет. Изглежда просто и лесно. Но не се заблуждавайте — всъщност добиването на захар е едно от най-трудните производства на света. А да получиш напълно чиста захар е почти невъзможно. Ако няколко години поред от време на време изследвате захарта, която употребявате, и нанасяте резултатите в таблица, ще се убедите, че от двадесет производители няма и двама, които да предлагат този продукт без примес на пясък.

Можехме да слезем до устието на реката, за да видим великото дело на капитан Идс — вълноломите, където Мисисипи е пристегната с диги, като по този начин стига двадесет и шест фута дълбочина, но повечето бяха на мнение, че няма смисъл, защото при сегашното пълноводие всичко ще е залято и нищо няма да се види.

Можехме да посетим и старинното, единствено по рода си „Лоцманско градче“, което, казват, се надигало на стълбове над водата и до него се стигало само със скифове и канута — дори на сватби и погребения ходели по този начин, а съвсем малки момченца и момиченца така умело се справяли с греблата, както децата от сушата с велосипеда.

Можехме да предприемем и много други неща, но времето ни бе ограничено и потеглихме обратно. Имаше вятър и плаването по сияйната река беше прелестно, можеше да бъде дори сантиментално и романтично, да не беше папагалът на парахода, чиито неуморни и безкрайни забележки за гледката и пътниците бяха доста неприлични, понякога дори нецензурни. На това отгоре, като всичките си събратя, често и съвсем неблагозвучно пронизваше слуха ни с изкуствен кикот, досущ като смеха на Франкенщайн — чудовището без душа. Обаждаше се при всяка по-прочувствена дума или трогателна песничка. Изхили се противно и след песента „Отново у дома, отново у дома пристигам аз от чужди брегове“ и заяви, че „пет пари не дава за тоя боклук“. Коя романтика и разнеженост ще устоят дълго на такива обезкуражаващи подмятания — естествено песните и разговорите скоро стихваха. Папагалът бе така доволен от победата си, че направо прегракна от възторжени проклятия.

Мъжете отидоха на бака да запалят по цигара и да побъбрят. Сред нас имаше няколко стари моряци и от тях научих какво е станало с някогашните ми събратя и приятели от реката през тези дълги години. Узнах, че един лоцман, при когото навремето бях кормчия, станал спиритист и повече от петнадесет години всяка седмица получавал по едно писмо от някой умрял роднина чрез нюйоркския медиум Манчестър. Пощенските разноски се определяли в зависимост от разстоянието: от кварталната поща в рая до Ню Йорк — пет долара, от Ню Йорк до Сейнт Луис — три цента. Отлично помня мистър Манчестър. Веднъж преди десет години го бях посетил с двама приятели. Единият искаше да разбере какво става с покойния му чичо. Този чичо бе загинал преди шест години по необикновено жесток и особен начин — някакъв циклон го вдигнал и го носил цели три мили, преди да го блъсне в едно дърво, дебело четири фута в основата си и шестдесет и пет фута високо. Дървото рухнало, но и чичото не могъл да се порадва на бляскавата си победа. През сеанса, за който ви говоря, приятелят ми задаваше въпроси на покойния си чичо чрез мистър Манчестър, а умрелият записваше отговорите си с ръката и молива на мистър Манчестър. Долуописаният разговор дава добра представа за зададените въпроси и уклончивите брътвежи на Манчестър, които според медиума били отговори на самия дух. Ако този човек не е най-големият мошеник на света, покорно му се извинявам.

Въпрос: Къде си, чичо?

Отговор: В света на духовете.

В.: Щастлив ли си?

О.: Много. Напълно съм щастлив.

В.: Имаш ли развлечения?

О.: Приказвам си с приятели, с други духове.

В.: И какво още?

О.: Нищо. Друго не ми трябва.

В.: За какво си приказвате?

О.: За това колко сме щастливи, за приятелите, останали долу на земята, и какво да направим за тяхно добро.

В.: А когато всичките ви приятели дойдат в света на духовете, тогава за какво ще си приказвате? Само за това колко сте щастливи ли?

Отговор няма. Обяснението е, че на лекомислени въпроси духовете не отговарят.

В.: Как могат духовете да се задоволяват цяла вечност с лекомислени занимания и ги смятат за щастие, а толкова лесно се засягат, когато им зададеш някой лекомислен въпрос?

Отговор няма.

В.: Би ли се върнал на земята?

О.: Не.

В.: Можеш ли да се закълнеш?

О.: Да.

В.: Какво ядете там?

О.: Ние не ядем.

В.: Какво пиете?

О.: Не пием.

В.: А какво пушите?

О.: Не пушим.

В.: Какво четете?

О.: Не четем.

В.: Всички добри хора ли идват при вас?

О.: Да.

В.: Ти знаеш как живея сега. Можеш ли да ми подскажеш някой грях, та да си осигуря друго място на оня свят?

Отговор няма.

В.: Кога почина?

О.: Изобщо не съм умирал, аз се преселих във вечността.

В.: Добре, добре, кога се пресели във вечността? От колко време си в света на духовете?

О.: Тук нямаме мярка за време.

В.: Сега времето и датите може да са ти безразлични, но преди не беше така. Тогава тия неща те интересуваха. Точно за това те питам. Ти си се преселил във вечността в определен ден на определена година. Така ли е?

О.: Да.

В.: Тогава кажи деня и месеца.

(Моливът в ръката на медиума продължително играе, а главата и тялото му рязко и конвулсивно се тресат. Така продължава известно време. Накрая идва обяснението, че духовете често забравят датите, понеже за тях подобни неща вече нямат значение.)

В.: Значи този дух наистина е забравил деня, когато се е преселил в отвъдното?

Потвърждава се, че е именно така.

В.: Странно. Кажи тогава поне коя година беше?

(Още по-силно колебание на молива, потрепване, идиотски спазми от страна на медиума. Най-сетне идва обяснението, че духът е забравил годината.)

В.: Това наистина е изумително! Позволи ми да ти задам още един последен въпрос, преди да се разделим завинаги, защото дори да не успея да избягна вашите селения, срещата ми с теб няма да доведе до нищо дотогава сто на сто ще си забравил и мене, и името ми. Слушай, чичо, от естествена смърт ли почина или при катастрофа?

О. (След дълго колебание и много потрепвания и спазми): От естествена.

С това диалогът свърши. Приятелят ми каза на медиума, че когато сродникът му бил на този скръбен свят, се отличавал с необикновен ум и изключителна памет и че е много жалко, дето след кончината си не е запазил поне нещичко от своите заложби за собствено развлечение в царството на вечното блаженство и за почуда и възхищение на другите му обитатели.

Този медиум имаше богата клиентела и още я има. Пишат му духове от всички краища на отвъдния свят, а той разпраща посланията из цялата страна по пощата. Тези писма са пълни със съвети — съвети на „духове“, неуки като попови лъжички, свято изпълнявани от получателите им. Един от тези клиенти бил човек, когото духовете (ако приемем множественото число за личността на находчивия Манчестър) научили как да изобрети усъвършенствувано колело за железопътни вагони. Доста недостойно занимание за един дух, но все пак по-полезно и достойно от вечните приказки за това „колко сме щастливи“.