Марк Твен
Животът по Мисисипи (55)

Глава LV
Кръвно отмъщение и други неща

През тридневния ми престой в Ханибал всяка сутрин се събуждах с чувството, че съм дете: в сънищата ми всички бяха отново млади, както някога. Но всяка вечер си лягах като стогодишен старец, защото бях видял същите хора такива каквито са сега.

Естествено отпърво имаше някои изненади, но постепенно се приспособих към настъпилите промени. Срещнах млади дами, като че непроменени на косъм — оказа се, че са дъщери, понякога внучки на младите дами, за които ги вземах. Когато ви кажат, че еди-коя си непозната дама на петдесет години е станала баба, това не ви учудва, но когато сте я познавали като малко момиченце, струва ви се невероятно. Питате се: „Та как едно малко момиче може да бъде баба!“ Трудно проумява човек, че докато е трупал годинки, познатите му също не са стояли на едно място.

Забелязах, че повече и по-забележимо са се променили жените. Срещнах мъже, кажи-речи немръднали за тридесет години, жените им обаче си бяха бабички. Бяха все добри женици, а да си добър е доста изтощително.

Много ми се искаше да видя един седлар, но ми казаха, че умрял отдавна. Един-два пъти всеки ден този човек профучаваше стремително по улицата, като пътьом намъкваше дрехата си, и ние разбирахме, че пристига параход. Всички знаеха, че Джон Стевли не очаква нито гост, нито колет, а и самият Стевли навярно знаеше, че това е всекиму известно, ала за него нямаше значение. Харесваше му да си мисли, че с този параход ще получи сто хиляди тона седла, и не спря цял живот да тича към пристанището, за да е сигурен, че ако вземат да дойдат наистина, той ще е там и ще ги приеме. Едно хапливо вестниче в Куинси често присмехулно наричаше градчето ни „Стоварището на Стевли“. Стевли бе сред най-ранните ми любимци: завиждах на всеотдайността му към тази въображаема сделка и за представлението, което устройваше в града, докато летеше презглава по улицата в отчаяна битка със сакото, което се вееше зад него.

Но за мене най-големият герой си оставаше един дърводелец. Той бил страхотен лъжец, но аз не знаех това и му вярвах на всяка дума. Беше романтичен, сантиментален, мелодраматичен шарлатанин, а маниерите му ме изпълваха със страхопочитание. Помня като сега първия път, когато ме посвети в своята тайна. Рендосваше една дъска, но често спираше и въздъхваше дълбоко или промърморваше нещо загадъчно и непонятно, като сред многото неразбираеми звуци по едно време ясно прозвуча възклицание, което смрази кръвта ми и ме изпълни с благоговение: „О, боже, но това е неговата кръв!“ Аз седях смирено на сандъка с инструментите и цял изтръпнал го зяпах в захлас — сигурен бях, че на съвестта му лежат страшни престъпления. Накрая той рече тихо:

— Малки приятелю, умееш ли да пазиш тайна?

Тържествено заявих, че умея.

— Дори мрачна и ужасна тайна?

И този път отговорих утвърдително.

— Тогава ще ти разкажа някои неща от живота си, защото, о, непременно трябва да облекча бремето, което тегне на душата ми, иначе ще умра!

Предупреди ме още веднъж да бъда „ням като гроб“, после ми довери, че ръцете му били до лактите натопени в кръв. Остави рендето на тезгяха, вдигна длани пред лицето си, погледа ги печално известно време и каза:

— Виж, ей с тия ръце съм отнел живота на трийсет човешки същества!

Щом се увери във въздействието на своя жест върху мен, той се разпали и се впусна в темата вдъхновено и с размах. Остави общите приказки и навлезе в подробности: започна с първото си убийство, разказа какво бил направил, за да не го заподозрат, след това премина към второто си злодеяние, към третото, четвъртото, и така нататък. Винаги убивал жертвата си с ловджийски нож и всичките косми на главата ми щръкнаха, когато най-неочаквано го измъкна пред мене.

След този пръв Sèance отнесох със себе си шест от най-ужасните му тайни и те се оказаха невероятно вдъхновение за сънищата ми, които напоследък бяха доста изсивели. После започнах да се отбивам в работилницата всяка събота, когато нямахме училище. Всъщност изкарах там цялото лято, попивайки безценни бисери. Всичките му истории бяха потресаващи, във всяко следващо убийство вмъкваше по някоя вълнуваща, смразяваща кръвта новост. И винаги посочваше имена, дати, места, какви ли не подробности. Така постепенно схванах две неща: че е убивал хора във всяко кътче на земното кълбо и че жертвите му винаги се казвали Линч. Унищожението на Линчовците следваше своя равномерен ход събота подир събота, докато най-сетне първоначалните тридесет станаха шестдесет, а занапред се очертаваха още. Накрая любопитството ми се пребори с плахостта и аз попитах защо тези справедливо наказани хора са носели все едно и също име.

Моят герой ми обясни, че досега никога и никому не е поверявал тази мрачна тайна, но понеже разбрал, че може да ми има доверие, ще ми разкаже цялата история на своя печален и разбит живот. Някога обичал „неземна красавица“ и тя споделяла чувствата му „с цялата нежна привързаност на своята кристална и възвишена душа“: Но намерил се съперник, един „долен продажник“, на име Арчибалд Линч, който твърдял, че тази девойка ще бъде негова „или по ръцете му ще плисне чистата кръв на сърцето ѝ“. Дърводелецът, „невинен и щастлив в младежките блянове на своята любов“, не обърнал сериозно внимание на заканата и завел своята „златокоса любима“ пред олтара, където двамата били свързани навеки. Но в мига, когато свещеникът протягал ръце над главите им за благослов, било извършено подлото деяние — с нож — и невестата паднала безжизнена в нозете на младоженеца. А какво направил той? Изтеглил ножа от раната, коленичил пред тялото на безвъзвратно погубената си любов и се заклел „да посвети живота си на изтреблението на всички гадове на този свят с омразното име Линч“.

Това било всичко. От този ден започнал да преследва Линчовците и да ги унищожава — вече цели двадесет години. И винаги със същия осветен от клетвата нож с него убивал Линчовците и оставял върху челото на всяка жертва особен знак: дълбоко врязан кръст.

— Този кръст — ми каза той, — кръста на Неизвестния отмъстител, го знаят и в Европа, и в Америка, и в Китай, и в Сиам, и в тропиците, и сред полярните морета и азиатските пустини — по цялата земя. Където и да се промъкнеше някой Линч, дори и в най-затънтеното кътче на света, появяваше се и тайнственият кръст и всеки, щом го видеше, с трепет прошепваше: „Това е неговият знак. Той е бил тук!“ Ти вече чу за Неизвестния отмъстител — прибави той. — А сега го виж, защото пред тебе стои самият той, цял-целеничък! Но хубаво внимавай! Никому нито дума! Мълчи и очаквай. Някоя сутрин този град в ужас ще се стече да види един окървавен труп, а на челото му ще аленее страшният знак и всички ще треперят и ще мълвят: „Той е бил тук… Това е знакът на Неизвестния отмъстител!“ Тогава ти пак ще дойдеш тук, но аз ще съм изчезнал и няма да ме видиш вече.

Това магаре сигурно бе чело „Джибенейносей“^[1] и нещо в клетата му романтична глава бе прещракало. Но понеже тогава не ми беше попадала книгата, приемах измислиците му за чиста монета и съвсем не подозирах, че той плагиатствува.

В града ни имаше един Линч. Непрекъснато размишлявах върху неизбежната му гибел и сън не ме ловеше. Струваше ми се, че мой неотменен дълг е да го спася, а още по-важно и наложително беше да си възвърна съня. Затова най-после се престраших, отидох при този мистър Линч и го предупредих под най-строга тайна какво го очаква… Посъветвах го да „офейка“ и наистина очаквах той да го направи. Но той ми се изсмя, и не само това, ами ме замъкна в дърводелската работилница, презрително и насмешливо изобличи дърводелеца за глупавите му измишльотини, зашлеви му шамар, накара го да падне на колене и да моли за прошка, а после си тръгна и ме остави да съзерцавам жалката и плачевна развалина, която до неотдавна за мен бе величествен и несравним герой. Тогава дърводелецът изруга, размаха ножа си, както си му бе навик, изрече цял вулкан проклятия срещу този Линч, без да пести злокобните краски. Всичко това обаче не ми направи никакво впечатление — той вече не беше герой, а само жалък, глупав, изобличен шарлатанин. Срамувах се за него, срамувах се и за себе си, интересът ми се изпари и вече не стъпих в работилницата му. За мен това беше тежка загуба, понеже дотогава дърводелецът бе моят най-велик кумир. Този човек безспорно имаше известен талант: някои от измислените си убийства бе описал така живо и драматично, че и до днес ги помня с най-малките им подробности.

Хората от Ханибал не се бяха променили повече от самото градче. Сега това вече не бе село, а истински град с кмет и общински съвет, с канализация, а навярно и с дългове. Наброява петнадесет хиляди жители, цъфти и прелива от енергия и е павиран не по-зле от всички градове на Запада и Юга, където прилично застланата улица и свестният тротоар са толкова рядко явление, че човек не вярва на очите си, дори като ги види… Както навсякъде, и в Ханибал сега има пет-шестина железопътни линии, има и нова гара, на стойност сто хиляди долара. По мое време градът не се славеше с нещо определено нито беше търговско средище и параходчето, което минаваше всеки ден, обикновено стоварваше един-единствен пътник, купуваше някоя ивичеста зъбатка и отнасяше друг пътник и шепа товар. Сега обаче тук се води оживена търговия с дървен материал, а вече и с други стоки. Доста пари минават от ръка на ръка.

Мечият залив, наречен така, навярно защото край него никога не се е мяркала мечка, сега изобщо не се вижда, потулен е под острови и континенти от дървен материал и никой освен голям познавач не е в състояние да го открие. Всяко лято се давех в него и всяко лято ме извличаха оттам, изпомпваха ме и по някаква щастлива случайност отново ме вдигаха на крака. Но сега, ако речеш да се удавиш, няма да намериш свободно местенце. Навремето заливът беше прочут развъдник на треска и настинки. Помня, едно лято всички в града като един легнаха болни. В резултат на масовото заболяване много комини изпопадаха, а къщите така се разнебитиха, че после градът трябваше да се строи наново. Според учените, пропастта или клисурата между Скалата на влюбения и хълма западно от нея била образувана от ледници. Това обаче не е вярно.

Сред скалите, на една-две мили под Ханибал, има една интересна пещера. Много ми се искаше да я посетя отново, но не сварих. По мое време нейният собственик я бе превърнал в мавзолей за четиринадесетгодишната си дъщеря. Тялото на клетото девойче бе поставено в меден цилиндър, пълен със спирт и окачен в един от най-мрачните ходове на пещерата. Горният капак на цилиндъра можеше да се отваря и се говореше, че по-нахалните туристи редовно откривали лицето на покойната, разглеждали го и приказвали какво ли не.