Марк Твен
Животът по Мисисипи (58)

Глава LVIII
По горното течение на реката

Все по-често и по-често се срещат големи градове, а между тях — богати ферми на мястото на досегашната безлюдна пустош. Час след час параходът навлиза все по-надълбоко в големия и оживен Северозапад и с всеки нов кът почудата и възхищението растат. Как да не се възхищаваш на такива хора и такива постижения! Тук живеят люде с независим дух, които мислят със собствените си глави и имат пълно право на това, защото са образовани и културни; те четат, вървят в крак с всички най-напредничави и нови идеи, укрепяват всяко слабо място в своя край с училище, с университет, с библиотека или вестник и строго спазват законите. Можем да не се тревожим за тяхното бъдеще.

Този край е млад — толкова млад, че още, така да се каже, е в пелени. Но по онова, което е постигнал, докато още му никнат млечните зъби, можем да си представим какви успехи ще достигне в зрелостта си. Толкова е млад, че чуждестранните туристи не са и чували за него и още не са го посетили. Шестдесет години наред туристите пътешествуваха нагоре-надолу по реката между Сейнт Луис и Нови Орлеан, после си отиваха в къщи и сядаха да пишат книга, убедени, че са видели по реката всичко, което си заслужава. Навярно няма и шест книги, в които да се споменава нещичко за горното течение, защото шепата туристи стигнали дотук, не видели никакви градове — те още не съществували. Последният пътешественик през 1878 г. минал също по обичайния маршрут — и той смятал, че северно от Сейнт Луис няма нищо за гледане.

А има. Това е изумителен край, с не един и два големи града, проектирани за броени дни, построени за една сутрин. Двадесетина са с население от 1500 до 5000 души. Сетне идва Мъскатин — 10 000, Уенона — 10 000, Моулайн — 10 000, Рок Айланд — 12 000, Лакрос — 12 000, Бърлингтън — 25 000, Дюбюк — 25 000, Дейвънпорт — 30 000, Сейнт Пол — 58 000, Минеаполис — 60 000, ако не и повече.

Чуждестранният турист не е чувал тези имена и, разбира се, в неговата книга не ще намерите и един ред за тях. Те са изникнали през нощта, докато той сладко е спял. Краят е толкова млад, че дори аз, който не съм кой знае колко възрастен, все пак съм на повече години от него. Когато съм се родил, цялото население на Сейнт Пол се състояло от трима души, а на Минеаполис — от три пъти по-малко. Тогавашното „население“ на Минеаполис почина преди две години, но преди смъртта си видя как за четиридесет години градът достига петдесет и девет хиляди деветстотин деветдесет и девет души.

Трябва да поясня, че горепосочените цифри за Сейнт Пол и Минеаполис са отпреди няколко месеца. Сега тези градове са нараснали още повече. Току-що видях една статистика, според която Сейнт Пол наброява седемдесет и една хиляди души, а Минеаполис — седемдесет и осем. Тази книга ще попадне в ръцете на читателите след не по-малко от шест-седем месеца, а дотогава приведените данни няма да струват.

Зърнахме бегло Дейвънпорт, много красив град, кацнал на един хълм — същото описание е в сила при всички тези градове: до един красиви, построени със замах, чисти, спретнати, приятни за окото и разведряващи духа, прекрасно разположени на хълмове. Затова занапред просто ще спестяваме този израз. Индианското предание гласи, че Маркет и Жолие лагерували на мястото, където днес се издига Дейвънпорт. Следващият бял човек се установил тук след цели сто и седемдесет години — през 1843 г. Дейвънпорт набра своето тридесетхилядно население за последните тридесет години. Сега в тамошните училища се учат повече деца, отколкото е било цялото население на града преди двадесет и три години. В града, както навсякъде по горното течение на Мисисипи, има много фабрики, вестници и учебни заведения, има телефон, местен телеграф, електрическа противопожарна сигнализация и превъзходна платена команда от шест роти въоръжени с куки и стълби, и четири парни помпи. В града има тридесет черкви. Дейвънпорт е официално седалище на двама епископи: англикански и католически.

Срещу Дейвънпорт е цветущото градче Рок Айланд, разположено край горните бързеи. Голям железопътен мост свързва двата града — един от тринадесетте моста, които предизвикват гнева на Мисисипи и на лоцманите между Сейнт Луис и Сейнт Пол.

Очарователният остров Рок Айланд е дълъг три мили и широк половин миля. Той е превърнат от държавата в чудесен парк, естествената му привлекателност е подчертана и чудесните му гори са кръстосани с много мили пътища. В средата на острова помежду дърветата се подават десет грамадни каменни здания, всяко разпростряно на цял акър площ. Това са държавни заводи — Рок Айланд е национален арсенал.

Пътуваме нагоре по реката все през очарователни места. По горното течение едва ли има по-хубави гледки. Минаваме край Моулайн — голям фабричен център, край Клинтън и Лайънс, известни дървообработвателни средища, и наближаваме Дюбюк, разположен сред обширни и богати оловни находища. В Дюбюк има какви ли не заводи, сред тях и завод за плугове, чиято продукция се търси в цял свят — поне така ми каза агентът на фирмата, който пътуваше с нас на парахода. Той рече:

— Посочете коя да е страна под слънцето, където хората разбират от оран, и ако на плуга им не е изобразена нашата марка, готов съм да го изям. Да, да, наистина ще го изям — и дори без горчица.

Тази част от реката е богата с индиански истории и предания. Тук е широко известно името на Черния ястреб, също както по-надолу — това на Кеокък. На няколко мили под Дюбюк се намира Tete du mort — Мъртвешката глава, крайбрежна скала, на чийто връх французите в старо време обкръжили отряд индианци, като им предоставили избор: от гладна смърт ли да умрат или да се хвърлят от скалата. Към края на живота си Черния ястреб възприел обичаите на белите хора и бил погребан недалеч от Де Мойн по християнски, макар с някои индиански обреди — облекли го в християнски военен мундир, пъхнали в ръката му християнски бастун, но го спуснали в гроба седнал. Преди заедно с вожда са заравяли и коня му. Сами виждате доколко се смирил гордият му нрав, щом се съгласил да тръгне пеш за оня свят.

Над Дюбюк водата на Мисисипи става маслиненозелена и полупрозрачна, а слънчевите отблясъци я правят великолепна. Разбира се, тя никъде не е толкова чиста и бистра както тук, но така е през останалата част от годината, защото ние я видяхме по време на прииждането, когато влачи мътилка и кал от бреговете.

Величествените скали, надвесени над реката в целия този край, поразяват окото с красивите си и причудливи очертания, с меката прелест на своя накит. Стръмните скатове, потънали в зеленина, се спускат до самата вода, а над тях се издига висока стена, увенчана със скални отломъци във възхитително богати и меки тонове — от тъмнокафяво до матовозелено, прошарени с всякакви оттенъци. Отдолу блести реката и лъкатуши насам-натам сред скупчени гористи острови, разделя се на сребристи канали. Мяркат се далечни села, потънали в дрямка върху речните носове. В сянката на дървесния свод едва-едва се прокрадват салове, бели параходи изчезват зад далечните завои. Навсякъде цари тишина и покой, като в приказна страна, освободена от земните грижи, от всякакви тревоги и вълнения.

Но ето че сред тишината нахълтва нечестивият влак — не закъснява да се яви и да разбие на късове благодатния покой със своя сатанински боен писък, с тътена и гърма на летящите си колела и изведнъж се връщаш към действителността, на всичкото отгоре обзет от главоболната догадка, че това е тъкмо онази железница, чиито акции стремително падат, щом ги купиш, и веднага се качват, щом ги продадеш. И досега изтръпвам, като си спомня как един път отчаяно опитвах да се отърва от моите акции. Сигурно е ужасно да се окажеш с цяла железница на ръце!

Почти из целия път от Сейнт Луис до Сейнт Пол, тоест в продължение на осемстотин мили, от палубата във всеки миг се вижда поне един локомотив. Тези железници опропастиха параходната търговия. Писарят на нашия параход се е качил на корабите още преди да бъдат построени железниците. В онези дни напливът от хора бе толкова голям и товарооборотът — така обилен, че параходите не можеха да насмогват със стоката и капитаните бяха независими, виреха нос в облаците, държаха се „на голямо“, както би казал Чичо Ремъс. Нашият писар ни обясни кратко и изразително разликата между сега и преди:

— Параходът се готви да спре на пристана, капитанът е на ветровата палуба; стои изправен, изопнат, като да е глътнал бастун; на ръцете му — ярешки ръкавици, на главата му — разкошен цилиндър, косата му сресана на път чак до тила. Човекът на брега сваля шапка и казва:

— Имам двайсет и осем тона пшеница, капитане… направете ми добро, вземете я!

А капитанът отговаря:

— Мога да взема само два — и дори не благоволява да погледне към човека.

А днес капитанът сваля старата си шапка, ухилен до уши, кланя се доземи, като че няма гръбнак, и нарежда:

— Радвам се да ви видя, Смит. Изглеждате чудесно, отдавна не съм ви виждал така засмян. Е, какво имате за нас?

— Нищо — измърморва Смит. И през ум не му минава да сваля шапка, обръща гръб на капитана и си приказва с някой друг.

Да, преди осем години капитанът стоеше над всички, а сега дойде времето на Смит. Допреди осем години всички параходни каюти бяха претъпкани, хората спяха по пода в пет-шест редици, едва ли не един върху друг, палубите гъмжаха от преселници, а долу, в трюма, се тъпчеха жетвари. За да получиш отделна каюта първа класа, трябваше да докажеш, че в рода ти могат да се наброят поне шестнайсет семейни герба и предците ти се знаят до десето коляно, или най-малкото да завържеш познанство с негъра, който лъска обувките на капитана. Днес е съвсем различно — свободни каюти колкото щеш, а в трюма — пукнат жетвар, защото си има патентовани сноповръзвачки и жетварите изчезнаха, та се не видяха. На всичкото отгоре не с параход, а с влак.

В този край видяхме сума салове за дървен материал, които слизаха по течението, но не плаваха бавно, както някога, с весела, безразсъдна тумба пройдохи, които свирят на цигулка, пеят, пият уиски и играят танци до отмала. Сега саловете ги тегли мощен влекач, поновому, а екипажът е малоброен, все от мълчаливи, сдържани хора, с улегнали характери — няма и помен от романтика.

В една тъмна нощ минахме на електрическо осветление няколко изключително тесни лъкатушещи канала. Зад нас се издигаше стена от непрогледен мрак, а отпреде ни се виеше тесен лакът на реката с остри завои и гъсти клонаци по бреговете, които бръскаха по носа на кораба. Всеки лист и всяка вълничка се открояваше със своя естествен цвят и бляскаше като обедно слънце. Картината бе необикновена, направо поразителна.

Минахме край Prairie du chien^[1] — друго място, където е станувал отец Маркет, и след няколко часа път през места с неповторима красота пристигнахме в Лакрос. Това е град с дванадесет-тринадесет хиляди жители, улиците му са осветени с електричество, а сградите са толкова внушителни и стилни, че всеки град може да се гордее с тях. Лакрос е интересно място и макар че валеше доста силничко, ние добре се възползувахме от единия свободен час и направихме приятна разходка.