Марк Твен
Животът по Мисисипи (43)

Глава XLIII
Изкуството да се погребва

Пак по това време срещнах на улицата един познат, когото не бях виждал шест-седем години. Разговорът ни протече приблизително така:

— Преди време ми изглеждахте отпаднал и застарял. Сега видът ви е различен. Откъде си купихте тази младежка жизненост? Кажете ми адреса!

Той самодоволно се закиска, свали лъскавия си цилиндър и ми показа кръгъл и назъбен по краищата етикет от розова хартия, залепен на дъното, на който се виждаха някакви букви. Докато той продължаваше да се киска, прочетох надписа: „Дж. Б. Погребален посредник.“ Сетне наложи цилиндъра отново на главата си, килна го непочтително към подветрената страна и гръмко изрече:

— Това е то! Когато се виждахме, бяха тежки дни — тогава бях застрахователен агент, нали разбирате, непостоянна работа. Случи се някой голям пожар — е, за десетина дни, докато хората са още изплашени, се завърти нещо, а после? Чакам до следващия пожар. Но в град като този пожари стават рядко. По цели седмици висях залудо — как да не се отчаеш! Виж това сегашното е работа. Хората си мрат по всяко време, без да чакат някой да им даде пример. Да, драги, мрат по всяко време и за погребалния посредник винаги има работа. Започнах само с два-три стари, нищо и никакви ковчега и една катафалка под наем. А сега! Такава доходна работица развъртях, дето на всеки ще му е по мерак, който и да е. Преди пет години живеех в таванска стаичка, сега съм в разкошна къща с мансарда и всички модерни удобства.

— Толкова ли се печели от ковчезите! Какъв е процентът?

— Охо! Ама че ги приказвате! — той ми смигна съзаклятнически, понижи глас, отпусна многозначително ръка на рамото ми и продължи: — Вижте, на този свят само едно нещо никога не е евтино — ковчегът. Само за едно нещо клиентът не се пазари и плаща колкото поискаш — за ковчега. Само за едно нещо купувачът никога не ти казва: „Ще ида да видя как са цените другаде, пък ако няма нещо по-добро, ще се върна и ще го взема.“ Няма такива работи с ковчега. Никой не купува ковчег от чамови дъски, ако може да вземе орехов, не се задоволява с орехов, ако може да се сдобие с махагонов, не взема махагонов, щом може да плати за железен — със сребърна плочка на капака и бронзови дръжки. Само за една-едничка стока на този свят продавачът не бере грижа ще му я заплатят ли навреме, или ще трябва да почака. Пак е ковчегът. Погребален посредник ли? Та това е най-сигурната търговия в целия християнски свят и най-благородната. Помислете само: богатият иска винаги да вземе най-хубавото и на него ще предложите, разбира се, най-скъпото. И той ще плати колкото поискате, гък няма да каже. А бедният? Стига да знаете как да го подхванете, земята ще обърне и пак ще вземе, което сте му внушили да вземе. Особено пък ако е жена. При мене например идва мисис О’Флеърти, вдовица, бърше си очите и хлипа. Маха кърпичката от едното си око, оглежда стоката през сълзи и казва: „Колко ще ми искате ей за този?“ — „Трийсет и девет долара, мадам“, отвръщам аз. „Това са страшно много пари, но Пат трябва да бъде погребан като истински джентълмен, какъвто беше, ако ще без ръце да остана от работа. Дайте го, господине.“ „Добре, мадам — отвръщам аз. — Ковчегът е наистина чудесен, макар да не е от най-скъпите. Но нали трябва на този свят да си простираме краката според чергата, както гласи поговорката.“ Тръгва тя да си излиза, а аз подмятам уж случайно: „Вижте онзи там с белия сатен, великолепен е! Но се боя, че ще бъде скъпичък за вас… това са шейсет и пет долара все пак. Но както и да е… Не мога обаче да не ви кажа, че мисис О’Шонеси…“ „Искате да кажете, че Бриджет О’Шонеси е купила такъв прекрасен сандък, за да прати онзи пиян дявол, мъжа си, в чистилището с него?“ „Да, мадам.“ „Тогава моят Пат ще се отправи към рая в двойно по-хубав, та ако ще да отиде и последният петак на О’Флеъртови и, моля ви, сложете още нещичко за украса, ще ви дам един долар отгоре.“ Тъй като наемам също коне и катафалки, естествено не пропускам да ѝ кажа, че мисис О’Шонеси е взела коне за петдесет и четири долара и е направила такова разкошно погребение на своя Денис, сякаш той е херцог или убиец. Мисис О’Флеърти, разбира се, се хваща веднага и поръчва четири коня с още по-скъпа катафалка. Така беше преди, но сега нещата се промениха — поне в този град. Ирландците започнаха да поръчват за погребенията толкова коне, че после по две години ходеха дрипави и гладни, та свещеникът им се намеси и прекрати тази работа. Вече не им позволява да наемат повече от два коня, понякога и само един.

— Хм — рекох аз, — щом сте толкова безгрижен и весел при обикновени обстоятелства, какво ли е при епидемия?

Той поклати глава.

— Грешите, тук грешите. Погребалните посредници не обичат епидемиите. Не се печели. Не че изобщо няма печалба, но не е като друг път. Сещате ли се защо?

— Не.

— Помислете.

— Нямам представа. Защо?

— Заради две неща.

— Добре, кои са те?

— Едното е балсамирането.

— А другото?

— Ледът.

— Как така ледът.

— Ами при обикновени условия поставяме покойника за ден-два, понякога и за три в лед, докато се съберат приятелите му. Отива доста лед, защото се топи бърже. За този лед обаче вземаме кажи-речи колкото за скъпоценни камъни, а и на прислугата се плаща като за военно време. А при епидемия мъртвите се откарват на гробищата начаса, щом издъхнат. Кой ще седне да ти търси лед! Същото е и с балсамирането. Дойде ли семейство, което е в състояние да плати за него, пада голяма печалба. Спокойно можеш да им предложиш шестнайсет начина на балсамиране, макар че всъщност те са само един-два. Близките естествено избират най-скъпия начин. Такава е човешката природа — когато си потопен в скръб, просто не разсъждаваш. Пет пари не даваш колко ще ти струва. Единственото, което ги интересува, е „физическото безсмъртие“ на покойника и изобщо не се вълнуват от цената. От тебе се иска само хладнокръвно да наддаваш — клиентите ще приемат всичко. Имаш, да речем, един труп, който не е за изпускане, доставяш шашарми за балсамирането и започваш. Само след два часа покойникът се претворява в чисти шестстотин долара — ни повече, ни по-малко. Че то е все едно да разменяш плъхове срещу диаманти по време на бедствие. Сега нали разбирате — има ли епидемия, хората не чакат за балсамиране. Няма за кога. Затова епидемията вреди на нашата работа не по-малко от здравото или, както се шегуваме, от ада^[1]. Е, трябва да вървя. Отбийте се при мене, когато имате нужда, исках да кажа, когато имате време.

В радостното си въодушевление може и да бе преувеличил нещо, но аз предавам разговора ни дословно.

След горните кратки размисли за съдбата на покойниците време е да изоставим тази тема. Лично аз се надявам, че ще бъда изгорен. Веднъж споделих това с моя пастор, а той възтежко ми отговори:

— На ваше място не бих се тревожил за такива неща.

Лесно му е на него. Но я да попита близките ми не дават и дума да се издума за изгаряне.