Марк Твен
Животът по Мисисипи (29)

Глава XXIX
Няколко примера

Оставихме зад гърба си околностите на Сливовия нос, заобиколихме Скалистия нос, безпрепятствено и гладко преминахме край страховития някога форт Пилоу, прочул се с жестокото клане по време на войната. Такива кръвопускания са нещо обикновено в историята на много християнски народи, докато в американската история това е, кажи-речи, единственото, или поне единственото, което с мащабите си заслужава страховитото и зловещо название клане. Освен това си имаме Бостънското клане, при което загинаха двама-трима души, но трябва да преровим цялата английска история, да се върнем пак към дните и делата на Ричард Лъвското Сърце, знаменития „герой“, за да открием трагедия като тази при форт Пилоу.

Още няколко думи за хитрините на реката. Преди корабният път минаваше над Остров 37, край плитчината Бренди и се спускаше към Остров 39. Сега се е изместил от плитчината през Фогелмановия ръкав и Дяволския лакът към Остров 39 — донякъде срещу старото течение: в продължение на четири-пет мили реката се е обърнала нагоре и съкращава пътя си с около петнадесет мили. Това е станало през 1876 година и целият район се нарича Стогодишен остров.

Според едно предание Остров 37 бил главно убежище на прочутата банда на Мюръл — страшна шайка от всякакви главорези, крадци на коне и негри, фалшификатори на пари, която върлувала по реката преди петдесет-шестдесет години. Докато се движехме из тези краища към Сейнт Луис, ден и нощ слушахме за Джеси Джеймс и вълнуващата му история — току-що го бе убил един агент на губернатора на Мисури и вестниците отделяха цели страници за събитието. По влаковете вестникарчетата продаваха евтини книжлета, в които го описваха като най-изключителното същество на всички времена. Това обаче не е вярно. По храброст, ловкост и алчност, по жестокост, грубост, безсърдечност, коварство, по всякакви низости и безсрамия Мюръл ни най-малко не му отстъпва, а в някои по-важни отношения го и превъзхожда. Джеймс е дребен негодник, Мюръл — мерзавец от класа. Със скромния си талант Джеймс не бе и помислял за нещо повече от нападения на влакове, дилижанси и селски банки, Мюръл бе организирал негърски бунтове, бе се готвил да превземе Нови Орлеан и нещо повече — понякога се качваше на амвона в черквата и поучаваше паството. Какво е Джеймс с пет-шестимата си скромни мошеници пред този величествен злодей от старите времена с неговите проповеди, мечти за въстание и завземане на цели градове, с внушителната си свита от хиляда души, заклели се да осъществяват демонската му воля!

Ето един откъс, посветен на този бележит деец, от една забравена вече книга, издадена преди около половин столетие:

Не ще и дума, това беше необикновено изкусен и решителен злодей. Когато тръгваше на път, често се обличаше като свещеник, и казват, неговите проповеди били много трогателни — така увличали слушателите, че те забравяли за конете си, които съучастниците на Мюръл спокойно отвеждали. Но препродажбата на крадени коне от един щат в друг беше само малка част от деянията им, най-доходно беше подмамването на робите да бягат от своите господари. След това продаваха наивниците на друго място. Постъпваха така: казваха на негъра, че ако избяга от господаря си и им даде възможност да го продадат на друг стопанин, той ще получи част от парите, взети при продажбата му, а избяга ли и втори път, ще го прехвърлят в някой свободен щат, където ще е в безопасност. Нещастниците се хващаха на тая въдица, с надеждата да получат и пари, и свобода. Продаваха ги, след което те наново бягаха при своите посредници. Някои по три-четири пъти минаваха от ръка на ръка, докато разбойниците приберат три-четири хиляди долара, но в края на краищата, от страх да не ги разкрият, обикновено се отърваваха от опасните свидетели, негрите, и ги убиваха, а труповете хвърляха в Мисисипи. Дори и да се разбереше, че някой негър е изчезнал, разбойниците всякога намираха начин да избягнат наказанието скриваха негъра, докато не се появеше известие във вестниците с обещание за награда на всеки, който го залови. След такова обявление негърът остава един вид „на съхранение“ и ако го продадат, това вече не е кражба, а „злоупотреба с доверие“ и се преследва само с граждански иск — нещо напълно безсмислено, тъй като понесените вреди и загуби никога не се възмездяват. Някой може да попита как тогава Мюръл е избягнал линчуването? Лесно е да се разбере, ако си припомним, че имаше над хиляда верни сподвижници, готови всеки миг да помогнат на изпадналия в беда бандит. Сам Мюръл издава главните си съучастници. Това станало така:

Шайката се състоеше от две категории: главатари или както още им викаха съветници, които съставяха плановете за действие, но рядко сами участвуваха в осъществяването им, около четиристотин на брой. Другата категория бе на активно действуващите, наречени „бойци“ — към шестстотин и петдесет души, прости оръдия в ръцете на първите, постоянно изложени на всякакви опасности. Те получаваха нищожна част от плячката и трябваше безусловно да се подчиняват на главатарите, които във всеки момент можели да ги предадат на властите или да хвърлят телата им в Мисисипи. Главният сборен пункт на тези негодници се намираше на Арканзаския бряг, където криеха негрите в блатата и из гъстата тръстика.

Тази разклонена мрежа сееше опустошения навред, при това плановете винаги бяха умело обмислени и макар самият Мюръл лично да участвуваше и срещу самия него да се бяха натрупали сериозни подозрения, липсваха каквито и да било доказателства. Веднъж обаче един младеж на име Стюарт, тръгнал да търси двама роби, подмамени от Мюръл, се натъкна на самия главатар, спечели доверието му, положи клетва и стана един от главните съветници. Така бе разкрито всичко, защото въпреки клетвата Стюарт ги издаде — щом събра необходимите сведения, той разкри цялата организация, имената на всички участници, накрая успя да събере достатъчно улики и срещу самия Мюръл, когото арестуваха и осъдиха на четиринадесет години затвор. Почтени наглед хора от различни щати, уж с неопетнено име, се оказаха в списъка на главните съветници, оповестен от Стюарт. Какво ли не сториха те, за да разклатят доверието в неговите показания — клеветиха го на няколко пъти се опитваха да го убият. Скоро му се наложи да напусне южните щати. Но всичко напълно се потвърди и макар някои да упрекваха Стюарт, че е нарушил дадена клетва, никой не се опитваше да отрече изобличенията му. Ще приведа няколко откъса от изповедта на самия Мюръл пред Стюарт, направени, когато пътували заедно. Пропуснах да отбележа, че крайните намерения на Мюръл и съучастниците му според собственото му признание отивали много надалеч: да вдигнат бунт на черните срещу белите, да завладеят и да ограбят Нови Орлеан и да станат господари на цялата околност.

Ето някои цитати:

Събрах всичките си другари от Нови Орлеан в дома на един от нашите и три дни заседавахме, докато изпипаме плана си. Решихме на всяка цена да вдигнем въстание и да привлечем колкото може повече привърженици. Разпределихме работата и аз потеглих пеша за Натчез, защото коня си бях продал в Нови Орлеан, мислех по пътя да открадна друг. Вървях четири дни и все не успявах да се сдобия с кон. На петия ден към обед спрях до някакъв ручей да пийна вода и да си почина. Както си седях на един пън и гледах към пътя, по който бях дошъл, видях да се задава човек на чудесен кон. Още като го зърнах, и реших, че ако излезе обикновен пътник, ще му взема коня. Човекът приближи и аз познах по облеклото и снаряжението му, че не е опасен. Скочих, насочих револвера си към него и му заповядах да слезе от коня. Той се подчини, аз хванах коня за юздата, а на него викнах да върви надолу по рекичката пред мен. Той измина неколкостотин ярда и спря. Завързах коня, накарах го да се съблече по риза и гащи и да се обърне. Той рече: „Като ще ме убиваш, остави ме поне да си прочета молитвата.“ Отвърнах, че нямам време за такива работи. Той се обърна, коленичи и аз гръмнах в тила му, после разпрах корема, измъкнах му карантиите и го удавих във вадата. В джобовете му намерих четиристотин долара, трийсет и седем цента и разни книжа — не ги и погледнах. Портфейла, книжата и шапката също хвърлих в реката. Ботушите му бяха новички и ми станаха като по мярка, обух ги, а старите хвърлих в ручея. Дрехите скатах в пътната му чанта, понеже и те бяха съвсем нови, от добър плат. Метнах се на коня — отдавна не бях яздил такъв жребец — и продължих за Натчез. Къде-къде по-добре ми беше, отколкото през последните пет дни.

Аз и един приятел, Креншо, събрахме четири хубави коня и тръгнахме за Джорджия. Тъкмо пред Къмбърландските планини към нас се присъедини и един младеж от Южна Каролина и Креншо набързо го прислуша — ходил бил в Тенеси да купува свине, но излязло, че са поскъпнали, и той се отказал. Решихме, че това момче е само за нас. Креншо ми смигна и веднага се разбрахме. Креншо и преди беше минавал по този път, пък аз не. Изминахме няколко мили в планината и щом наближихме една дълбока пропаст, Креншо ми поиска камшика — в дръжката му имаше цял фунт олово. Дадох му го, той се приближи отстрани до каролинеца, удари го по главата и го свали от коня. Скочихме на земята и му претърсихме джобовете. Намерихме хиляда двеста шейсет и два долара. Креншо рече, че знае къде да го скрием, и го хвана за ръцете, аз за краката, повлякохме го към една дълбока дупка в края на пропастта и го хвърлихме там. Изчезна, та се не видя. Хвърлихме и седлото му в пропастта, а коня, който струваше двеста долара, взехме с нас.

Останахме на това място няколко дни, а през това време един от нашите ходи до близкото село, където видял обява за избягал негър (той беше при нас) и описание на двамата му похитители. Замириса на буря, в такъв момент трябва да си търсим пристанище. Още същата нощ отведохме негъра до брега на рекичката край фермата на нашия приятел и Креншо му тегли един куршум в главата. Изкормихме и него, хвърлихме го в реката.

Другия негър Креншо беше продал трети път нагоре по Арканзас за повече от петстотин долара. После пак го грабна и го остави при нашия човек, онзи го отвел до едно блато и там разиграл последната сцена от трагедията, като сложил на устата му печата на мълчанието: защото такава игра може да се играе само ако тайната се знае единствено от членовете на братството. Общо за този негър бяхме взели почти две хиляди долара, преди нашият човек да го избави навеки от преследвачите. Докато не намерят негъра, не могат нищо да му направят, а негърът вече е угоил доста костенурки и риби, жабите са опели неведнъж скелета му.

Наближавахме Мемфис. Пред този град, пред очите на неговите жители, се е водила най-прочутата от всички речни битки през Гражданската война. В сражението участвували и двамина от моите бивши учители: мистър Биксби — като главен лоцман на Съюзническата флота, и Монтгомъри — като командир на Конфедерационната. Двамата играли твърде важна роля през време на сраженията и се прославили с мъжеството и умението си.

Приближавайки Мемфис, започнахме да си търсим предлог, за да останем на „Златен прах“ до края на курса му до Виксбърг. Бяхме се настанили толкова удобно, че не ни се щеше да се местим. Имах да свърша нещо важно в Наполеон, щат Арканзас, но се надявах да успея и без да напускам парахода. Споделих това с останалите и решихме да останем.

Параходът имаше престой до десет часа сутринта. Мемфис е китен град, кацнал на един хълм, откъдето се разкрива цялата река. Улиците са прави и широки, въпреки че паважът едва ли е в състояние да изтръгне особено възхищение. Възхищението трябва да се запази за градската канализационна мрежа, която минава за съвършена. Тя е преустройвана наскоро след жестокия урок от страшната епидемия, разразила се преди няколко години. Дотогава нещата с канализацията стояли съвсем другояче. През онези ужасни дни хората гинели от жълтата треска със стотици, с хиляди. Толкова много народ се изселил или измрял, че населението на града намаляло с три четвърти и останало доста време така. Търговията почти замряла и улиците запустели като в неделя.

Ето каква била картината на Мемфис по време на жестоката епидемия, нарисувана от един германски турист, който несъмнено с очите си е видял описаните сцени. Откъсът е от седма част на неговата книга, отпечатана наскоро в Лайпциг и озаглавена „Пътешествие по Мисисипи“ от Ернст фон Хесе-Вартег:

През август жълтата треска стигна най-високата си точка. Всеки ден ужасната епидемия взема стотици жертви. Градът прилича на огромно гробище. Две трети от жителите са се изселили, останали са само бедните, старите и болните — сигурна плячка за безпощадния враг. Къщите са заключени, пред много от тях мъждят малки фенери — знак, че смъртта вече с минала оттук. Често в един и същи дом има по няколко мъртъвци, прозорците са закрити с черни завеси. Магазините не работят, защото собствениците им са избягали или предали богу дух.

Страхотен бич! За невероятно кратко време поразява и отнася в гроба дори най-жизнените. Леко неразположение, едночасова треска, подир това ужасно бълнуване и накрая — жълтата смърт! По кръстопътища и площади лежат болни, поразени ненадейно от болестта и дори обезобразени, вкочанени трупове. Храната не стига. В тази зловонна и заразна атмосфера месото бързо се разваля.

От много домове се понасят ужасни вопли, сетне заглъхват и настъпва гробна тишина. Благородни, самоотвержени мъже пристигат с ковчега, заковават го и го отнасят на гробището. Нощем цари пълно мъртвило, по улиците се движат единствено лекари и катафалки и само от време на време долита глухият тътен на минаващ влак, който, като подгонен от фурия, бяга колкото може по-далече от поразения град.

Но сега Мемфис кипи от живот. Населението вече надвишава четиридесет хиляди души и продължава да расте. Търговията е в разцвет. Пообиколихме града с кола, посетихме парка и се сприятелихме с множество общителни катерички, видяхме красиви къщи, потънали в рози, а в ресторанта на хотела ни поднесоха чудесна закуска.

Добрият самарянин на Мисисипи преуспява. Води оживена търговия на едро, има леярни, механотехнически работилници, работилници за каруци и коли, маслобойна, която преработва памуково семе, скоро ще има и текстилни фабрики и елеватори.

Миналата година в града постъпили петстотин хиляди бали памук — с шестдесет хиляди повече от предходната. От здравото търговско сърце на града излизат пет железопътни линии, сега се строи шеста.

Това далеч не е оня някогашен Мемфис от книгите на изчезнали и забравени вече върволици чуждестранни туристи. По времето на сега забравената, но някога известна и горещо ненавиждана мисис Тролъп Мемфис общо взето е представлявал една дълга улица между два реда дървени къщи и няколко барачки, пръснати из покрайнините, близо до околните гори. Тук-там по някое прасе сред безкрайно море от кал — така изглеждал градът преди петдесет и пет години. Мисис Тролъп отседнала в хотела, но очевидно не в същия, където ние закусихме. Тя пише:

Масата беше сложена за петдесет души и местата бяха почти заети. Всички се хранеха в пълно мълчание и с такава невероятна скорост, че свършиха преди ние да почнем. Чуваше се само потракването на ножовете и вилиците, неспирен хор от кашлящи гласове и други някои работи.

Това „и други някои работи“ замества една неприятна дума, която мисис Тролъп невинаги пропуска тъй милостиво, а понякога дори черно на бяло изписва. Може да я доловите в следващото описание на обед на един параход, когато авторката се озовала на трапезата с неколцина плантатори аристократи — богаташи от сой, но хора невежи и надути, окичени с обичайните безобидни военни и юридически титли от онези дни на евтино самохвалство и вятърничави претенции:

Пълното отсъствие на всякакви обноски при хранене, стръвната бързина, с която ястията се разграбват и поглъщат, странните груби фрази и произношение, гнусното плюене, от което бе невъзможно да опазим дрехите си, ужасният маниер да ядат с нож, като налапват едва ли не цялото му острие, и още по-ужасният навик да си чоплят после зъбите с джобно ножче — всичко това ни накара бързо да почувствуваме, че съвсем не се намираме сред генерали, полковници и майори от Стария свят и че обедът в такава обстановка може да се нарече всичко друго, само не и приятно изживяване.