Марк Твен
Животът по Мисисипи (46)

Глава XLVI
Очарования и очарователи

Най-голямото събитие през годината за Нови Орлеан е един празник, за който бяхме закъснели — Mardi Gras^[1]. Преди двадесет и четири години бях наблюдавал шествието на мистичната свита с нейните рицари, благородници и тъй нататък, облечени във великолепни копринени и златни дрехи, парижка изработка, поръчани специално за тази нощ. Имаше още какви ли не великани, джуджета, страшилища и всякакви други забавни чудовища — поразително, прекрасно шествие, което тържествено и мълчаливо заливаше улицата, осветена от димящи и трептящи факли. Чух, че сега празненството станало още по-пищно, по-великолепно и по-пъстро. Главно действуващо лице е кралят, „Рекс“, и ако не греша, самоличността на краля и на участниците в свитата му остава неизвестна. Но това са все господа с положение и авторитет в обществото, голяма чест е да си сред участниците в свитата. Така че причина за тази тайнственост е склонността към романтиката, а не страхът от полицията.

Марди Гра е останка от времето на французите и испанците, но според мен отдавна вече не е религиозен празник. Сър Уолтър Скот се е наложил над господата с раса, молитвеници и броеници и влиянието им едва ли ще се върне. Неговото средновековие, изпълнено е чудовища, изроди и прелестни създания от царството на вълшебствата, е по-привлекателно от жалките измислици и ритуали на пируващата тълпа от времето на свещениците и може би не по-зле показва на миряните, че са достигнали предела на греховността и трябва да започнат нов, праведен живот.

Доскоро това пищно карнавално шествие е било привилегия само на Нови Орлеан. Сега обаче Марди Гра празнуват и в Мемфис, и в Сейнт Луис, и в Балтимор. Но по-нататък надали ще се разпространи. Подобни обреди не допадат на практичния Север и не виждам как могат да се задържат там, също както и в Лондон, да речем. Защото най-важното в празника е романтичната приповдигнатост, а не гротеската и веселбата. Няма ли ги тайнствата, кралете, рицарите, високопарните титли, Марди Гра ще погине дори тук — на Юг. Главната му особеност, чистият детски възторг, препречва пътя му на Север или към Лондон. „Пък“, „Пънч“ и останалите английски вестници ще се нахвърлят върху му, ще го осмеят безпощадно и първата процесия ще си остане последна.

Терорът на Френската революция и на Бонапарт се изкупва от две полезни неща — революцията разби оковите на стария ред (L’ancien règime) и на църквата и превърна нацията от презрени роби в нация на свободни хора, а Бонапарт издигна заслугите над произхода и до такава степен развенча божествения ореол на монархическата власт, че коронованите глави в Европа, дотогава смятани за богове, се превърнаха в обикновени простосмъртни и вече никога не ще си възвърнат божественото достойнство, ще си останат просто държавни глави, отговорни за делата си като всеки друг. Подобни благодеяния изкупват временното зло, сторено от Бонапарт и революцията, и светът им остава длъжник за тези големи и неувяхващи заслуги към свободата, човеколюбието и прогреса.

После дойде сър Уолтър Скот и със своето вълшебно очарование спря вълната на напредъка, дори я върна назад. Той накара света да заобича блянове и привидения, мухлясали и скотски вярвания, прогнили и изродени системи на управление, застоя и празнотата, мнимото величие, фалшивата пищност, лъжерицарството на едно кухо общество, което пет пари не струва и отдавна е изместено от лицето на земята. Сър Уолтър нанесе неизмерима вреда, по-реална и по-трайна от който и да е друг майстор на перото. Светът горе-долу се поотърси вече от тези злини, макар и не напълно. В нашия Юг обаче корените им още са живи. Може би не толкова, колкото преди петнайсетина години, но ги има. Тук истинската, здрава цивилизация на деветнадесети век е странно примесена и съчетана с Уолтърскотовата средновековна лъжецивилизация и практическият здрав разум и напредничавият дух се смесват с дуели, с надути слова, с детинската романтика на едно нелепо минало, което е мъртво и трябва час по-скоро да се погребе. Ако не съществуваше заразата на сър Уолтър Скот, южнякът щеше да бъде съвсем съвременен човек, а не миш-маш от съвременното и средновековното, Югът щеше да е с тридесет години по-напред. Още преди войната Уолтър Скот превърна всеки мъж от Юга в майор или полковник, в генерал или в съдия — не друг, а той накара тези хора да ценят фалшивите отличия, той, сър Уолтър, въведе титлите и съсловните белези, пося благоговение към чина, към сана и кастата и научи хората да се гордеят с тях. Достатъчно грехове се приписват на робството, така че нека не му приписваме и прегрешенията на сър Уолтър.

Сър Уолтър дотолкова допринесе за формирането на южняшкия характер преди войната, че до голяма степен е отговорен и за нейното избухване. Малко несправедливо е към мъртвите да твърдим, че ако не беше сър Уолтър, изобщо нямаше да има война, но могат да се приведат доста сериозни доводи в подкрепа на това обвинение. Южнякът от епохата на Американската революция притежаваше роби, имаше роби и южнякът от времето на Гражданската война. Първият обаче прилича на втория толкова малко, колкото англичанинът на французина. Причината за тази промяна ще открием лесно, ако вземем предвид влиянието на сър Уолтър, който повече от всички и от всичко е виновен за нея.

По един-два признака достатъчно ясно личи колко дълбоко е проникнало това влияние и колко жилави са неговите корени. Ако вземем например някое северняшко или южняшко литературно списание отпреди четиридесет-петдесет години, ще видим, че е пълно с бъбриво, празнословно и предвзето „красноречие“, с романтични приказки, сантиментални истории — все подражания на сър Уолтър, неумели, наивни пародии на неговия стил. И понеже подобна литература беше на мода и в двете части на страната, Северът и Югът получиха прекрасната възможност да се състезават помежду си и Югът роди толкова известни литературни имена, пропорционално на броя на населението, колкото и Северът.

Но сега е друго, вече няма място за подобно съперничество — Северът се е освободил от отживелия надут стил, докато южняшкият писател продължава да се придържа към него и стоката му има много ограничен пазар. Разбира се, и днес на юг има не по-малко литературни таланти, но в променените условия едва ли могат да създадат нещо ново. Авторите описват миналото, а не настоящето, използуват овехтели форми, езикът им е едновремешен. Ала когато някой южен гений пише на съвременен английски, книгата му не крета на патерици, а лети с криле, които бързо я отнасят из цяла Америка и Англия и отвъд — чак до големите издателства в Германия. Доказателство за това са мистър Кейбъл и Чичо Ремъс^[2] — двама от малкото южняшки автори, които не пишат по южняшки. А вместо някакви три-четири литературни имена Югът би могъл да има една-две дузини прочути писатели — и той ще ги има, стига да се раздели с времето на Уолтър Скот.

Интересен пример за влиянието, което може да придобие една книга — добро или лошо, — са „Дон Кихот“ и „Айвънхоу“. Първият роман унищожи преклонението на света пред средновековните глупости на рицарството, вторият го възкреси. Колкото до нашия Юг, доброто дело на Сервантес е като мъртва буква пред зловредния отглас от писанията на сър Уолтър Скот.