Марк Твен
Животът по Мисисипи (32)

Глава XXXII
Разпореждане с богатството

— Това ми разказа Ритер — добавих аз.

Възцари се дълбоко, внушително мълчание, което продължи доста време. После и двамата ми приятели избухнаха неудържимо в развълнувани и възхитени възклицания по повод необикновените събития в разказа. Последва истинска канонада от въпроси и шумотевицата продължи, докато и тримата останахме почти без дъх. Тогава двамата се поуспокоиха и под прикритието на редки, откъслечни залпове, започнаха да се оттеглят минути преди Роджърс да изрече с нега:

— Десет хиляди долара! — и след дълга пауза додаде: — Десет хиляди. Това са страшно много пари.

Намеси се и поетът.

— И ти веднага ли ще му ги изпратиш?

— Да — отвърнах аз. — Що за въпрос?

Отговор не последва. След малко Роджърс колебливо попита:

— Всичките пари ли? Тоест… искам да кажа…

— Разбира се, че всичките.

На устата ми бе да кажа още нещо, но се въздържах, възпря ме поток от внезапни мисли. Томпсън рече нещо, но аз се бях отнесъл и не схванах смисъла на думите му. Чух обаче отговора на Роджърс:

— Да, тъй ми се струва. Ще бъде съвсем достатъчно. Не виждам той какво е направил.

Поетът подхвана:

— Като поразмислиш малко, ще разбереш, че е повече от достатъчно. Помисли си само: пет хиляди долара! Та той не може цял живот да похарчи толкова пари! И после богатството сто на сто ще му се отрази зле, а може и да го погуби — и за това трябва да помислим. Не след дълго ще пръсне всичко до петак, ще затвори магазинчето, може и да се пропие, да стане груб към клетите си дечица, останали без майка, ще пропадне и ще започне да затъва все по-дълбоко и по-дълбоко…

— Така е! — прекъсна го разпалено Роджърс. — С очите си съм виждал такива работи най-малко сто пъти, ако не и повече." Искаш ли да погубиш някой човечец, дай му пари в ръцете и стой да гледаш чудо! Нищо повече не му трябва, за да се провали. Ако това не го погуби, ако не го направи негоден за каквото и да било, ако не убие цялото му достойнство, и така нататък — значи не познавам човешката природа! Прав ли съм, Томпсън? Даже една трета да му изпратим, сигурен съм, че за по-малко от шест месеца…

— Кажи по-добре шест седмици — намесих се аз, увлечен от разговора. — Ако тези три хиляди долара не отидат на сигурно място, където не ще може и да припари, няма да минат шест седмици и…

— Разбира се, че няма — добави Томпсън. — Книги съм писал за такива случаи — щом докопат някакво наследство, да речем три, пък дори и две хиляди…

— Но за какво му са на тоя обущар две хиляди долара, искам да знам — важно се намеси Роджърс. Навярно там, в Манхайм, този обикновен и скромен човек напълно е доволен от съдбата си, сред хора от неговата черга, яде си хляб, спечелен с две ръце и затова му се услажда, радва се на сиромашкия си живот — честен, праведен, чистосърдечен и блажен!… Да, наистина блажен, по-блажен от десетките хиляди други, които са целите в коприна и се движат сред кухи и предвзети глупаци. Но постави изкушението на пътя му само веднъж дай му хиляда и петстотин долара и ще видиш само…

— Хиляда и петстотин дяволи! — викнах аз. — И петстотин долара стигат, за да сринат всичките му принципи, да го разхайтят, да го натикат в кръчмата, оттам в някоя канавка, оттам в приют за бедняци и оттам…

— И защо, любезни господа, да поемаме върху себе си този тежък грях? — обади се поетът искрено и умолително. — Той е доволен така, както си е, и там, където е. Честта, милосърдието, високата и свещена добродетел ни предупреждават, умоляват, повеляват да оставим този мил човечец на мира. Това ще бъде доказателство за нашите наистина приятелски чувства. Можем да постъпим и другояче, и тогава ще се прочуем, но повярвайте ми, няма по-доброжелателен и по-разумен път.

След още малко приказки стана съвсем ясно, че дълбоко в душата си всеки от нас се съмнява дали наистина няма да е грешка, ако изпратим парите. Всички бяхме убедени, че все пак трябва да изпратим нещичко на този обущар. Обсъдихме въпроса надълго и нашироко и най-сетне решихме да му изпратим една хромолитография.

Дотук добре. Но в момента, в който изглеждаше, че всичко се нарежда задоволително и за трима ни, на сцената изникна нова трудност. Дадох си сметка, че тия двамата си точат зъбите да вземат равен дял с мене. С такова нещо съвсем не бях съгласен. Казах им, че трябва да бъдат предоволни, ако им дам и половината от парите. Роджърс възрази:

— А кой щеше изобщо да получи нещо, ако не бях аз? Аз ви подсетих какво да направим… иначе всички пари щяха да идат в джоба на онзи обущар!

Томпсън се обади, че и на него му хрумнало същото едновременно с Роджърс, но пропуснал да се обади.

Не можех да се съглася с тях — изтъкнах, че тази мисъл щеше да ме осени и без тяхна помощ. Може и да мисля по-бавно от тях двамата, но сто на сто щях да се сетя.

Спорът скоро се превърна в кавга, след това се сбихме и всеки от нас бе солидно наложен. Щом се отскубнах и пооправих дрехите си, се качих на ветровата палуба в крайно мрачно разположение на духа. Заварих горе капитан Маккорд и го заговорих, колкото мога по-приветливо:

— Дойдох да се сбогувам, капитане. Ще сляза в Наполеон.

— Къде ще слезете?

— В Наполеон.

Капитанът прихна да се смее, но като видя, че не съм в особено весело настроение, престана и ми рече:

— Сериозно ли говорите?

— Разбира се, съвсем сериозно.

Капитанът вдигна поглед към кормилната рубка и каза на лоцмана:

— Този пътник иска да слезе в Наполеон.

— В Наполеон ли?

— Да, така казва.

— Велики боже!

През това време чичо Мъмфорд се появи на палубата. Капитанът рече:

— Чичо Мъмфорд, твоят приятел иска да слезе в Наполеон.

— Какво! По дяв…

Намесих се:

— Слушайте, каква е тази работа? Не може ли човек да слезе в Наполеон, щом иска?

— Ама вие нищо ли не знаете, мамка му? Никакъв Наполеон няма. От години вече. Река Арканзас връхлетя върху града, разсипа го на парченца и го отнесе целия в Мисисипи!

— Целия град? Банките, черквите, затворите, редакциите на вестниците, съдебната палата, театъра, пожарната команда, конюшнята… Всичко, така ли?

— Да, всичко! Само за петнайсет минути, не повече. Помен не остана от града: ни чушка, ни шушка, ни бурмица, ни тресчица, оцеляха само крайчецът на една бедняшка хижа и един тухлен комин. Параходите сега минават точно през някогашния център на града, ей го къде стърчи коминът — това само остана от Наполеон. Оная гъста гора вдясно беше по-рано на миля зад града. Я се огледайте назад по реката. Не познавате ли мястото наоколо?

Да, познах го. Не съм чувал по-невероятно нещо. Просто изумително… и така неочаквано…

На палубата се бяха появили неусетно мистър Томпсън и мистър Роджърс с пътните чанти и чадърите в ръце и бяха изслушали мълчаливо новината на капитана. Томпсън ми пъхна в ръката половин долар и рече кротко:

— Моят дял за хромолитографията.

Роджърс последва примера му.

Да, наистина бе странно да се види как Мисисипи невъзмутимо си тече сред тези безлюдни брегове, точно над мястото, където преди двадесет години се издигаше хубав, голям и самодоволен град, център на богата и обширна област, с голяма военноморска болница и с безброй свади — всеки ден имаше по едно следствие, град, където бях срещнал най-красивото, най-съвършеното момиче в цялата долина на Мисисипи, където научихме от вестника за ужасното нещастие, сполетяло кораба „Пенсилвания“ точно преди четвърт век. И този град е потопен, погребан, изпратен за храна на рибите, и няма следа от него, освен ъгълчето на една бедняшка колиба и един порутен тухлен комин!