Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Life on the Mississippi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
raglub (2014 г.)

Издание:

Марк Твен. Животът по Мисисипи

Американска. Първо издание

Редактор: Ирина Васева

Редактор на издателството: Красимир Мирчев

Художестен редактор: Камен Стоянов

Технически редактор: Петко Узунов

Коректори: Мария Енчева, Теодора Кръстева

Художник: Виктор Паунов, 1985 г.

Издателство Профиздат, 1985 г.

Дадена за набор на 10.VII.1985 г. Формат 32/84/108

Печатни коли 28 Издателски коли 23.52 УИК 23,66

Издателски № 82 (1082)

ЛГ VI КОД 26/95366/22512/5557–133–85

Подписана за печат м. октомври 1985 г.

Излязла от печат м. ноември 1985 г.

ДП „Г. Димитров“ — Ямбол

Цена 2.84 лв.

История

  1. — Добавяне

Глава XXXI
Отпечатъкът от палеца и последствията от това

zhivotyt_po_misisipi_ochila.png

Наближавахме град Наполеон в Арканзас. Замислих се какво имам да върша там. Беше пладне, ясно, слънчево време. Това бе лошо, защото за работата, която ми предстоеше, дневната светлина в никакъв случай не бе най-доброто. Както и да мислех, колкото и да умувах, това обстоятелство натрапчиво се въртеше в главата ми. Накрая всичко се събра в кристалночист въпрос: има ли смисъл да рискувам денем, когато мога да жертвувам за малко удобствата и личните си предпочитания и да свърша работата през нощта, без да привличам ничии любопитни очи? В един миг всичко се реши. Простият въпрос и простият отговор са най-добрият изход от повечето заплетени положения.

Събрах приятелите си в моята каюта и ги уведомих, че за съжаление съм принуден да им причиня известни безпокойства и разочарования, но след като съм размислил, съм решил, че ще е най-добре да си съберем багажа и да слезем в Наполеон. Те възроптаха бурно и гръмко, обсипаха ме с метежни възгласи. Главният им довод можеше да се очаква — от памтивека той пръв изниква в подобни случаи: „Но нали ти сам реши и заяви, че докрай ще останем на този параход?“, и тъй нататък, сякаш, след като веднъж си сглупил, трябва да продължаваш с глупостите само и само да изпълниш някакво си решение. Опитах разни по-меки средства и, вярвайте, постигнах известен успех. Това ме окуражи и удвоих усилията си, за да им докажа, че не съм виновен за тази неприятност и че не бива да ме обвиняват в зла умисъл — с една дума, разкрих им историята, — естествено в най-общи линии.

Към края на миналата година прекарах няколко месеца в Мюнхен, Бавария. През ноември живях в пансиона на фройлайн Далвайнер на Карлщрасе-1а, а работех на миля оттам, в дома на една вдовица, която даваше стаи под наем. По моя молба тя и двете и деца се отбиваха всяка сутрин при мене и ми говореха на немски. Един път, разхождайки се из града, се отбих в едно от двете заведения, където властите държат под надзор покойниците, докато лекарите се убедят, че са съвсем безжизнени, а не изпаднали в летаргия. Просторната зала беше много мрачна. Там лежаха тридесет и шест трупа, проснати по гръб върху леко наклонени дъски, наредени в три дълги редици, всичките с восъчни вкаменени лица, всичките загърнати в бели савани. Отстрани се виждаха дълбоки долапи, нещо като прозоречни ниши, и във всяка от тях бяха положени по няколко дечица, целите затрупани в свежи цветя, изпод които се подаваха само мраморнобелите лица и скръстените им ръце. На един от пръстите на всички тези петдесет застинали покойници — малки и големи — бе надянат пръстен, от този пръстен някаква жица водеше към тавана, оттам до едно звънче в стая, където денонощно дежурен бдеше, всякога буден, готов да се притече на помощ, ако някой от тези бледи призраци се събуди от дълбокия си сън и се размърда; дори при най-слабото движение жицата ще трепне и страшното звънче ще зазвъни тревожно. ВЪВ въображението си се видях такъв един страж на смъртта, бдящ на поста си сам-самин в късните доби на някоя зловеща, дива нощ, чието тяло мигновено се превръща в треперещо желе от внезапния звук на страшното звънче. Полюбопитствувах какво ще стане, ако дежурният сам умре, а в това време възкръсналият покойник дойде и се опита да облекчи последните му минути. Смъмриха ме за моето празно и лекомислено любопитство на такова тържествено и скръбно място и аз си излязох, хрисимо навел глава.

На другата сутрин разказах на вдовицата приключението си, а тя възкликна:

— Елате с мене! Един мой квартирант ще ви разкаже всичко, каквото искате. Бил е нощен пазач там.

Квартирантът минаваше за жив човек, но не приличаше много на такъв. Намерихме го в леглото, с глава на цяла планина възглавници, с измъчено бледо лице. Склопил бе дълбоко хлътналите си очи, а ръката му, положена върху гърдите, напомняше грамаден нокът толкова бе костелива и издължена. Вдовицата започна да ме представя. Очите му бавно се отвориха и злобно проблеснаха сред полутъмата на своите ями, той смръщи лице, повдигна костеливата си ръка и ни направи властен знак да го оставим. Вдовицата обаче не се отчая, а продължи да му говори, докато най-сетне му каза, че съм американец. Лицето му изведнъж се измени, просветна, дори се оживи, и само след минута останахме двамата сами.

Заговорих на недодялан немски, той отвърна на доста гладък английски, не оставаше нищо друго, освен да дадем дългосрочна почивка на немския.

Скоро станахме добри приятели. Ходех при него всеки ден и си говорехме за всичко. За всичко, но не и за жени и деца. Станеше ли дума за нечия съпруга или дете, веднага се случваха три неща: в очите на болния за миг пробягваше нежна, мила и любяща светлинка, после тя замираше и на нейно място заискряваше познатият мъртвешки огън, който мъждукаше там, когато за пръв път видях бившия пазач да отваря клепачи, накрая той сякаш в миг изгубваше дар слово и цял ден не отваряше уста, лежеше мълчалив, унесен и вглъбен. Явно не ме чуваше, не ми обръщаше никакво внимание, когато му казвах „довиждане“, и нито с поглед, нито с дума показваше, че забелязва излизането ми.

Изминаха два месеца, откакто всеки ден бях единствен посетител на Карл Ритер. И ето че веднъж, най-неочаквано, той ми рече:

— Ще ви разкажа историята на моя живот.

Изповедта на един умиращ

Карл Ритер ми разказа следното:

— До днес се държах, но не мога повече. Усещам, че краят ми идва. Снощи реших, че последният ми час наистина ще удари много скоро. Казвате, че след някое време, при удобен случай, ще посетите отново вашата река. Чудесно. Думите ви, а и някакво странно чувство, което изпитах миналата нощ, ме подтикват да ви разкажа своята история, защото вие ще видите Наполеон и Арканзас. Надявам се, че ще спрете там и ще свършите нещо, да, ще ми направите една услуга, и то с охота, особено след като чуете разказа ми.

С ваше позволение ще го съкратя, доколкото е възможно, понеже е твърде дълъг. Вече знаете как ми се случи да замина за Америка и как се заселих в оная пустош. Но не съм ви казал, че имах жена — млада, хубава, приветлива и, о, така ангелски добра, безукорна и кротка! И малката ни дъщеричка досущ приличаше на майка си. Едва ли имаше по-щастливо семейство от нашето.

Една нощ — беше към края на войната — се събудих от някаква странна, дълбока летаргия. Намерих се овързан, устата ми бе запушена, а въздухът — напоен с хлороформ. В стаята съгледах двама мъже. Единият рече на другия с пресипнал шепот:

— Казах ѝ, че ще го направя, ако вдига шум, а пък колкото за детето…

Другият го пресече с тих проплакващ гласец:

— Ти каза, че само ще им запушим устите и ще ги ограбим, без да ги убиваме, иначе нямаше да дойда.

— Я стига си циврил! Какво да правя, като се събудиха! Ти стори всичко, за да ги защитиш, не си ли доволен? Хайде сега помагай да претърсим къщата!

И двамата бяха с маски и дрипави негърски дрехи, при светлината на сигналния им фенер забелязах, че по-кроткият няма палец на дясната ръка. Потършуваха из нашата бедна колиба, после главатарят изрече с театралния си шепот:

— Само губим време… той ще ни каже къде е скрито. Развържи му устата и го посъживи!

Другият отговори:

— Добре, ама обещай, че няма да го убиваш.

— Няма, стига да си трае.

Дойдоха при мен. Ала точно по туй време отвън отекна шум — гласове и тропот на копита. Разбойниците притаиха дъх и се ослушаха. Шумът бавно приближаваше, сетне се чу вик:

— Ей, стопани, светнете! Жадни сме, искаме малко вода!

— Туй е гласът на капитана, проклет да е! — изсъска грабителят с театралния глас и двамата побягнаха през задната врата, като изгасиха фенера си.

Непознатият извика още няколко пъти отвън, сетне отмина. Стори ми се, че са десетина коня. И настана пълна тишина.

Напрегнах всички сили, но не можех да се отвържа. Опитах се да извикам, но устата ми беше здраво запушена и от нея не изливаше никакъв звук. Ослушах се да чуя гласа на жена ми или на детето, ослушвах се дълго и напрегнато, ала никакъв звук не долиташе от техния креват в другия край на стаята, дето беше. Тишината ме потискаше все повече и повече и с всяка минута ставаше все по-зловеща. Как смятате: можете ли да изтърпите подобно нещо един час? Пожалете ме тогаз, защото аз изтърпях три. Три часа ли казах? Не, това бяха три века! При всеки удар на часовника ми се струваше, че не съм го чувал от години. И все се мъчех да разхлабя въжетата, и едва призори успях да се развържа, изправих се и протегнах вцепенените си ръце. Вече бе светло и виждах ясно всичко. Подът бе осеян с какво ли не, разхвърляно от крадците, докато са търсили скътаните пари. Очите ми попаднаха на един мой документ, който по-свирепият от двамата беше поразгледал и сетне захвърлил. По документа имаше кръв! Залитайки, се добрах до другия край на стаята. О, клетите ми, безпомощни и свидни… Там лежаха те. Техните мъки бяха свършили, а моите едва сега започваха!

Дали съм потърсил властите ли?… Та нима жаждата на бедния се уталожва, когато кралят пие и за него? О, не, не, не! Не ми трябваха на мен безочливите закони. Могат ли законът и бесилката да платят този дълг! Нека законът остави работата в моите ръце и да не се страхува: сам ще намеря аз длъжника, сам ще си прибера дълга. Чудите се как ли? Как да го сторя, и то с пълната увереност, че няма да сбъркам, когато нито бях видял лицата на разбойниците, нито бях чул естествените им гласове и нямах представа кои може да са? Въпреки всичко аз бях сигурен, съвсем сигурен, че ще успея! Защото притежавах един ключ, който не би бил нищо за вас и нямаше да бъде от голяма полза дори на някой детектив, понеже той едва ли щеше да знае как да си послужи с него. Ще стигна и до него, ще разберете. А сега да продължим поред. Една следа ме насочи в определена посока: двамата крадци явно бяха войници, предрешени като скитници, и то не новобранци, а стара служба, може би от редовната войска — такава изпъната стойка, войнишките жестове и походка не се научават за месец, че и за година дори. Така си мислех, но не казах никому нищо. И друго — единият нали прошепна: „Туй е гласът на капитана, проклет да е!“ Беше го рекъл тъкмо оня, чийто живот ми трябваше. На две мили от дома ми стануваха няколко полка и две роти кавалерия на Съединените щати. Като научих, че капитан Блейкли, командир на рота Д, е минал край къщи през оная нощ заедно с няколко войници, аз пак не рекох нищо, но реших да търся моя човек тъкмо в тая рота. Когато ме питаха, старателно и упорито описвах крадците като най-обикновени скитници — от тия, дето се навъртат край военните биваци, и властите насочиха безполезните си търсения сред подобни хора, никой не подозираше войниците освен мене.

Нощем в осиротелия си дом търпеливо си измайсторих дрехи за предрешване от разни парцали, в съседното село си купих сини очила. Когато военните след време вдигнаха стана си и рота Д бе преместена на стотина мили северно от Наполеон, аз заших оскъдните си парици в пояса и една нощ заминах. Когато ротата пристигна, аз бях вече в Наполеон. Да, бях там, и то с нова професия — станах ясновидец. За да не се издам, се сприятелих с всички войници в града и им гадаех наред, но окото ми беше все в момците от рота Д. Бях крайно любезен с тях, те можеха да искат от моя милост какви ли не услуги, да ме излагат на всякаква опасност. По своя воля се превърнах в прицел за техните глуми и насмешки, туй увеличи моята известност и скоро им станах любимец.

Още в началото открих един редник без десен палец… такава радост беше! А като узнах, че той е единственият без палец в ротата, не останаха никакви съмнения: повече от сигурен бях, че съм на прав път. Викаха го Крюгер, германец по произход. В ротата имаше деветима немци. Наблюдавах го да разбера кои са най-близките му другари, но той като че ли нямаше. Аз обаче му станах приятел и се постарах да заякча още повече дружбата ни. Понякога ме обземаше толкова силна жажда за мъст, че едва се удържах да не падна пред него на колене и да го помоля да ми покаже убиеца на жена ми и детето ми. Но съумявах да сдържа езика си. Стисках зъби, врачувах и изчаквах сгоден случай.

Майсториите ми бяха прости: мъничко червена боя и късче бяла книга. Намазвах палеца на клиента с боя, отпечатвах го върху хартията, през нощта го „изследвах“ и на другия ден известявах войничето за орисията му. Какво криех зад тези глупости ли? Ами на младини познавах един стар французин — беше служил трийсет години като затворнически надзирател. Той ми беше казал, че всеки притежава нещо, което остава неизменно от люлката до гроба: линийките на палеца. Каза ми и друго: че тези линийки никога не са еднакви с линийките на друг човек. Сега фотографират новите престъпници и окачват снимките им в коридора на участъка, та дано някой ги разпознае, а по онова време старият французин вземал отпечатъци от палеца на всеки нов затворник и го запазвал, пак да е подръка за справки. Казваше, че фотографиите пет пари не струват, понеже малко грим и някоя перука могат така да те преобразят, че снимката вече никаква работа не върши. „Единственото сигурно нещо е палецът казваше той, — него не можеш го промени.“ И за да докаже, че е прав, по отпечатъците разпознаваше палците на моите приятели и познати, и винаги успешно.

Продължавах да гадая на войниците. Всяка вечер се затварях сам-самин в стаичката си и разглеждах снетите през деня отпечатъци с лупа. Представете си с каква невероятна всеотдайност се навеждах над тия усукани червени линийки, сложил до тях документа със следата от десния палец на неизвестния убиец — отпечатан с най-скъпата за мене кръв, пролята на земята. Хиляди и хиляди пъти се питах с отчаяние: „Никога ли няма да съвпаднат тези линийки?“

Най-сетне дойде и моят ден. Отпечатъкът от палеца на четирийсет и третия войник от рота Д беше на редника Франц Адлер. Само час преди това не знаех нито името на убиеца, нито гласа му, нито как изглежда, нито лицето му, нито от каква националност е, но сега всичко ми бе известно! Вярвах, че не греша — многократните опити на французина бяха най-добрата гаранция. Все пак реших да направя още една проверка. Взех отпечатък от левия палец на Крюгер. Сутринта, през свободното му време, го извиках настрана, отдалечихме се достатъчно, за да не може никой да ни види и да ни чуе. Заговорих доверително и спокойно:

— Във вашия живот има нещо тъй сериозно, че струва ми се, за вас ще е по-добре да не го разкривам пред другите. Вие и още един човек — редник Адлер, — чиято съдба проучвах миналата нощ, сте умъртвили една жена и едно дете! Проследили са ви. След пет дена и двамата ще бъдете убити!

Обезумял от страх, той падна на колене и цели пет минути повтаряше едно и също като умопобъркан и със същия унил, приплакваш глас, който бях запомнил от оная кървава нощ в къщурката ми:

— Не съм аз, кълна се, не съм аз! Опитах се и него да спра. Да, бог ми е свидетел, опитах се. Той сам уби и двамата.

Това ми стигаше. Понечих да се отърва от глупака, но той се беше вкопчил здраво в мене, молеше ме да го избавя от убийците и нареждаше:

— Имам пари: скрил съм десет хиляди долара… с кражби и плячкосване ги събрах, спасете ме, кажете какво да правя и тия пари ще бъдат ваши, до последния петак. Две трети са на братовчед ми Адлер, но ще ви дам и тях! Скрихме парите веднага щом пристигнахме. Но вчера ги преместих другаде и още не съм му казал… няма и да му кажа. Смятах да избягам от войската и да ги отнеса. Но всичко е злато и е много тежко за носене, особено когато бягаш и се криеш. Една жена преди два дни мина отвъд реката да опече работата и ще ме последва с парите, а ако не успея да ѝ опиша къде са скрити, ще трябва да ѝ пъхна в ръката сребърния си часовник или да ѝ го пратя по някого, та да знае — в капака му отзад е сложено листче, там пише всичко. Ето, вземете часовника, вземете го и кажете какво да правя сега!

Опита се да ми натика часовника си и тъкмо бе извадил листчето, за да ми обясни, когато на десетина ярда от нас се появи Адлер. Казах на бедния Крюгер:

— Прибери си часовника, не ми трябва. Ти няма да пострадаш. Върви си. Трябва да кажа и на Адлер какво го чака. Скоро ще ти обясня как да се отървеш, но първо ще трябва още веднъж да изследвам отпечатъка от палеца ти. Не казвай нищо на Адлер за тая работа… никому нищичко не казвай.

Нещастникът се отдалечи, треперещ от страх и благодарност. Дълго гадах на Адлер — нарочно го разточих, та да не мога да свърша наведнъж. Обещах му, че през нощта ще ида при него, докато е на пост, и ще му разкрия най-важното — най-трагичното, както се изразих, но трябва да сме далеч от разни подслушвачи. Ротата постоянно даваше наряд за полевия караул извън града: съвсем ненужен пост, защото тъдява врагове нямаше, просто за да се спазва дисциплината и традицията.

Към полунощ взех отпечатъците и тръгнах към безлюдното поле, където Адлер трябваше да бъде на пост. Нощта бе толкова тъмна, че го видях почти в същия миг, когато се разнесе предупредителният му вик. Веднага се обадих: „Аз съм, ясновидецът!“ Сетне, без да изрека дума повече, се промъкнах и забих ножа си в сърцето му. „Ja wohl[1] — изсмях се аз, — това наистина е най-трагичният час в живота ти!“ Докато се свличаше от коня, той се вкопчи в мен и сините ми очила останаха в ръката му. Конят се подплаши и го повлече за крака, останал в стремето.

Побягнах през гората и успях да се спася, но проклетите очила така си и останаха в ръката на убития.

Туй стана преди петнайсет-шестнайсет години. Оттогаз заскитах по земята, кога работех, кога лентяйствувах, веднъж с пари, друг път без пукнат грош. Но постоянно се чувствувах уморен от живота и исках по-скоро да свършат дните ми, защото в оная нощ бях изпълнил предназначението си на тоя свят и едничката радост и утеха, единственото ми удовлетворение тия изнурителни години беше ежедневната мисъл: „Аз го убих!“

Преди четири години здравето ми се разклати. Мюнхен се случи по пътя ми. И понеже бях останал без пари, потърсих работа и намерих. Почти цяла година добросъвестно изпълнявах задълженията си, после ме направиха нощен пазач в моргата, която вие сте посетили неотдавна. Работата ми се видя подходяща и ми хареса. Приятно ми беше да бдя над мъртвите, да съм насаме с тях. Често се разхождах с часове сред вкочанените трупове и се вглеждах в застиналите им лица. Обичах късните часове на нощта: колкото по-късно, толкова по-вълнуващо беше. Понякога намалявах светлината: тогава всичко изглежда по-иначе и въображението се разиграва. Едва различимите, сякаш отстъпващи назад редици мъртъвци всякога навяват странни, фантастични мисли. Преди две години — вече работех от цяла година там — седях самин в стаята на дежурния. Беше бурна зимна нощ и треперех от студ, унасяше ме дрямка и притъпеният ми слух долавяше все по-слабо и по-слабо стенанията на вятъра и хлопането на капаци някъде в далечината… Изведнъж над главата ми се разнесе остър звън, кръвта ми се смрази. Вцепених се от уплаха, за пръв път чувах страшния сигнал.

Събрах всичкия си кураж и хукнах към залата с покойниците. Към средата на първия ред седеше загърната в бял покров фигура и бавно поклащаше глава. Зловеща картина! Седеше странишком към мен. Изтичах и надникнах в лицето. О, боже, това бе Адлер!

Можете ли да отгатнете каква бе първата ми мисъл? Нещо като: „Май си отървал кожата тогава, но този път няма да ми избягаш!“

Очевидно човекът изпитваше невъобразим ужас. Представете си какво е да се събудиш сред тази безмълвна тишина и да се видиш сред мрачната компания на трупове. По измършавялото му, бледо лице проблесна искрена радост, когато видя пред себе си живо същество. А щом зърна живителното питие в ръцете ми, нямата му благодарност се разгоря още повече. Но представете си сега и ужаса по съсухреното му лице, когато скрих шишето зад гърба си и насмешливо извиках:

— Говори, Франц Адлер, обърни се към тия трупове! Те, разбира се, ще те изслушат и ще те съжалят, ала освен тях никой не ще те пожали тук!

Той се опита да продума нещо, но чаршафът, завързан около челюстите му, не му позволяваше. Опита се да вдигне умолително ръце, но те бяха омотани на гърдите му. Аз рекох:

— Викай, Франц Адлер, дано пробудиш спящите от далечните улици, те да ти се притекат на помощ. Викай… не губи време, защото и без друго ти остава малко. Какво, не можеш ли? Жалко, но пък е все едно… и викът не всякога помага. Когато двамата с твоя братовчед убихте беззащитната жена и детето в оная къща в Арканзас — моята жена и моето дете, — те също викаха за помощ, нали помниш? Но то не им помогна. Зъбите ти тракат… защо не викаш? Развържи превръзката и викай. Аха, разбирам — ръцете ти са вързани, и те не могат да помогнат. Как странно се повтаря всичко след толкова години: в оная нощ пък моите ръце бяха вързани, нали помниш? Да, вързани, както твоите сега. Странно наистина! Не можех да се освободя. А ти не се сети да ме развържеш, сега и аз не се сещам. Шшшт! Закъснели стъпки! Идват насам! Слушай колко са наблизо. Можеш да преброиш крачките — една, две, три. Ето, точно пред вратата е. Сега е моментът! Викай, де! Това е единствената възможност, която те дели от вечността. А, ти закъсня, отиде си човекът. Стъпките заглъхват. Край. Помисли си само — сега за последен път чу човешки стъпки. Колко ли е странно да слушаш такъв обикновен звук и да знаеш, че никога вече няма да го чуеш!

О, приятелю мой, да знаете с каква наслада наблюдавах гърча на онова увито в саван лице. После се сетих за едно друго мъчение и го приложих, послужих си с една проста лъжа:

— Онзи нещастник Крюгер се опита да спаси жена ми и детето и когато дойде часът, аз му отвърнах с добро. Накарах го да те ограби и с една жена му помогнахме да избяга от казармата и го скрихме на сигурно място.

По ужасеното лице на моята жертва се изписа изненада и тържество. Това ме смути и разтревожи. Попитах:

— Как… нима той не избяга?

Жертвата поклати глава.

— Не? Какво стана тогава?

Още по-забележимо доволство се изписа на лицето му. Той се опита да промърмори някакви думи, но не успя, понечи да ми покаже нещо с вързаните си ръце — пак не успя, и след миг леко, но многозначително кимна към най-близкия труп.

— Умря ли? — попитах аз. — Не можа да избяга? Заловили са го и са го разстреляли?

Той поклати отново глава.

— Какво тогава?

Моята жертва отново се опита да ми покаже нещо с ръце. Вгледах се внимателно, но не успях да доловя смисъла на жестовете му. Наведох се и се взрях още по-внимателно. Той беше успял да освободи един от пръстите си и немощно го бе насочил към гърдите си.

— Аха… убили са го с нож. Така ли?

Последва утвърдително кимване, съпроводено с такава сатанинска усмивка, че в замъгленото ми съзнание нещо блесна като светкавица и извиках:

— Да не съм го убил аз, вместо тебе? Онзи удар бе предназначен за теб!

Утвърдителното кимане на повторно умиращия негодник бе изпълнено с ликуваща радост, доколкото му позволяваха угасващите сили.

О, горко ми! Да убия онзи, който се бе смилил над моите мили и искаше да им помогне в страшния миг, който би ги спасил, ако можеше. О, горко ми, горко ми!

Стори ми се, че чувам тихо присмехулно гърголене. Свалих ръце от лицето си и видях, че моят враг отново се бе отпуснал върху наклонената дъска.

Агонията му продължи доста дълго и аз бях доволен. Беше изумително жизнен и учудващо здрав. Да, приятно ми бе да наблюдавам тази бавна смърт. Взех стол и седнах до него, разгърнах вестник и започнах да чета. От време на време пийвах по глътка бренди. Необходимо ми беше заради студа, но го правех и защото забелязах, че щом посегна към бутилката, той се надяваше да получи поне една глътка. Четях на глас, измислях си съобщения за хора, спасени на прага на смъртта и възвърнати към живот с няколко глътки алкохол и топла баня. Да, умираше бавно и мъчително три часа и шест минути изминаха от мига, в който иззвъня звънчето.

Смята се, че през всичките тези осемнайсет години, откак е въведено дежурство при покойниците, нито един загърнат в саван обитател на баварските морги не е разклатил звънчето. Каква невинна заблуда! Да мислят каквото си искат.

Студът в обширната зала пронизваше до кости. Той изостри моята стара болест, която бе започнала полека да ме оставя. Този човек уби жена ми, а сега, след някой и друг ден, може и мене да запише в списъка на жертвите си. Така да бъде, но, боже мой, колко сладостен е този спомен! Хванах го, когато се опитваше да се измъкне от гроба си и го тласнах обратно в него.

След тази нощ прекарах цяла седмица на легло, но веднага щом станах на крака, отидох в моргата, прегледах регистрите и научих номера на къщата, в която Адлер бе умрял. Това бе един жалък бордей. Реших, че навярно е обсебил нещата на Крюгер, тъй като му беше братовчед, и ми се искаше, ако мога, да намеря часовника на Крюгер. Но докато съм боледувал, вещите на Адлер били разпродадени и пръснати, останали бяха само две-три стари писма и няколко вехтории. Все пак по писмата открих къде живее синът на Крюгер, единственият му наследник. Сега той е около трийсетгодишен, обущар на Кьонигщрасе 14 в Манхайм, вдовец е и има няколко невръстни деца. Без да обяснявам защо, оттогава редовно му изпращам две трети от парите, с които живее.

А тоя часовник — какви странни неща стават на тоя свят! Търсих го из цяла Германия, дирих го повече от година, изразходвах много средства и сили, но накрая го намерих. Намерих го и безкрайно се радвах докато го отворих, но вътре нямаше нищо. А и можеше ли да се очаква, че листчето ще стои вечно там? Разбира се, простих се с мисълта за онези десет хиляди долара. Зарязах ги, съвсем ги изтрих от паметта си, но с голямо огорчение, защото исках да ги намеря и да ги предам на сина на Крюгер.

Миналата нощ, когато реших, че скоро ще умра, започнах да се готвя за смъртта. Изгорих всички непотребни документи и писма и сигурно от някой сноп книжа на Адлер, който не бях претърсил внимателно, изпадна така дълго търсеното листче. Веднага го познах. Ето го, ще ви преведа какво е написано:

 

„Тухлена конюшня, каменна основа, насред града, пресечката на улиците «Орлеанска» и «Пазарна», ъгъла откъм Съдебната палата, трети камък, четвърти ред. Остави бележка да знам колко още ще дойдат.“

 

Ето, вземете я и я запазете! Крюгер ми беше обяснил, че камъкът се вади и че се намирал откъм северната страна на основата, четвъртия ред от горе на долу, третия камък откъм запад. Парите са зад него. Каза още, че последното изречение няма значение, то било само за заблуда, ако листчето попадне в чужди ръце. Сигурно и Адлер се е подвел.

Ето и молбата ми: като тръгнете по реката, както възнамерявате, намерете скритите пари и ги изпратете на Адам Крюгер в Манхайм, на адреса, който ви казах. С тях ще забогатее, а аз ще спя спокойно в гроба, защото ще знам, че съм изпълнил дълга си към сина на човека, който се опита да спаси жена ми и детето ми, а аз несъзнателно убих със собствената си ръка, докато от все сърце исках да го закрилям и да му служа.

Бележки

[1] Тъй вярно (нем.). — Б.пр.