Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Life on the Mississippi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
raglub (2014 г.)

Издание:

Марк Твен. Животът по Мисисипи

Американска. Първо издание

Редактор: Ирина Васева

Редактор на издателството: Красимир Мирчев

Художестен редактор: Камен Стоянов

Технически редактор: Петко Узунов

Коректори: Мария Енчева, Теодора Кръстева

Художник: Виктор Паунов, 1985 г.

Издателство Профиздат, 1985 г.

Дадена за набор на 10.VII.1985 г. Формат 32/84/108

Печатни коли 28 Издателски коли 23.52 УИК 23,66

Издателски № 82 (1082)

ЛГ VI КОД 26/95366/22512/5557–133–85

Подписана за печат м. октомври 1985 г.

Излязла от печат м. ноември 1985 г.

ДП „Г. Димитров“ — Ямбол

Цена 2.84 лв.

История

  1. — Добавяне

Глава XXIV
Моето инкогнито отива по дяволите

zhivotyt_po_misisipi_krokodili.png

Огледах най-подробно лицето на дежурния лоцман и доволен, че не съм го срещал преди, се качих при него. Той ме огледа, огледах го и аз повторно. Щом обичайното проучване свърши, аз седнах на високата пейка, а лоцманът ми обърна гръб и продължи да си върши работата. И най-малката дреболия в кормилната рубка ми бе позната освен една тръба с широк отвор, която стърчеше под подпорната дъска. Дълго се чудих за какво ли служи, накрая се предадох и попитах:

— Да чуваме звънците от машинното.

Ето едно полезно нововъведение, което трябваше да бъде измислено още преди половин век. Размишлявах над това, когато лоцманът ме попита:

— А това въже знаете ли за какво е?

Успях да заобиколя въпроса, без да се разкрия.

— За пръв път ли влизате в кормилна рубка?

Проврях се под въпроса му.

— Откъде сте родом?

— От Нова Англия.

— За пръв път ли идвате на Запад?

Сега пък прескочих въпроса му.

— Ако ви интересуват тези неща, мога да ви кажа за какво служи всяко от тях.

Отвърнах, че много ми се иска.

— Това — и той улови въжето на камбаната за заден ход — е за тревога при пожар, ей това — и той хвана камбанката за предния ход — е за повикване на бюфетчика, с това — лоцманът посочи ръчката на сирената — викаш капитана.

И той продължи да посочва ту едно, ту друго и невъзмутимо да размотава кълбото на лъжите си.

Досега никога не се бях чувствувал като най-обикновен пътник. Сърдечно му благодарих за всяко ново сведение и си го записах в бележника. Лоцманът се разпали и по добрия някогашен обичай продължи да реди лъжа след лъжа. На моменти се опасявах, че ще „пръсне котела“ от надуване, но той все успяваше „да удържи налягането“ и да се провре нататък. Леко и неусетно ме посвещаваше в своенравните чудатости на Мисисипи и подкрепяше думите си с невероятни примери като:

— Виждате ли оня малък валчест камък, щръкнал над водата? Когато постъпих, представляваше яка канара, над шейсет фута висока и две мили дълга. Малко по малко реката я отнесе, ей какво остана (тук той въздъхна).

Идеше ми да го унищожа, но ми се стори, че малко ще му е на този мошеник да го убия по обикновен начин.

По едно време зърнахме някакъв необикновен плавателен съд с огромен улей за въглища, щръкнал отстрани на борда му. Лоцманът равнодушно ми го посочи като нещо познато до втръсване и заяви, че това бил „алигаторски кораб“.

— Алигаторски ли? За какво служи?

— Изгребват алигаторите с него.

— Толкова ли са много, че да създават и грижи?

— Хм, сега не са, защото правителството ги поусмири. Но по-рано бяха цяла напаст. Не навсякъде, разбира се, тук-там си имаха любими кътчета, където реката е широка и плитка — при Сливовия нос, при Островърхия остров и разни други, на така наречените алигаторски леговища.

— Наистина ли пречеха на навигацията?

— Преди години, да. В плитката вода току ти запречат пътя.

Стори ми се, че е крайно време да измъкна томахавката. Но се въздържах и рекох:

— Трябва да е било ужасно!

— Да, това беше една от главните грижи на лоцманите. Не можехме да измерим дълбочината от тях, проклетите му животни все шаваха насам-натам, пет минути не стояха мирни. Ветрен нанос веднага ще откриеш само като го погледнеш, и подводните скали се виждат, и пясъчните прагове — това е нищо. Но алигаторският риф е друга работа, колкото и да се мъчиш, все си остава скрит. В девет случая от десетте не можеш да познаеш алигаторските води, а и да успееш, все тая, защото, като стигнеш на мястото, виждаш, че дяволите вече са се преместили другаде. Е, имаше неколцина лоцмани, които се оправяха с алигаторите не по-зле, отколкото с рифовете и скалите, но за това се иска природна дарба, то не се учи, а трябва да го имаш по рождение. Да речем, Бен Торнбърг, Бек Джоли, Скуайър Бел, Хорас Биксби, майор Даунинг, Джон Стивънсън, Били Гордън, Джим Брейди, Джордж Илър, Били Йънгблъд — до един бяха превъзходни алигаторски лоцмани. Подушваха алигаторската вода, както простосмъртният християнин уискито. Ех, какви майстори, царе на алигаторите! По един долар да бях получавал всеки път, когато от миля и половина надушваха алигатор! Пък и добри пари вадеха. Добрият алигаторски лоцман прибираше по хиляда и петстотин на месец. Нощем другите спираха заради алигаторите, но тези — никога, тях друго освен мъглата не можеше да ги спре. Направо подушваха алигаторската вода, това си е. Аз сам не мога да кажа със сигурност така ли е било или не, защото мисля, че човек опича един занаят, като си гледа работата и не търчи насам-натам да разпитва тоя-оня, макар да има хора, от които си струва да купиш нещо. Но Роберт Стайлс е друго нещо, него покрай бърборковците не го търси най-малко на три мили е оттам. Е, нека да са три без четвърт.

(Господи! Та това бил Роберт Стайлс! Този мустакат мъжага! А по мое време беше тънък като вейка и учеше за лоцман. Какъв хубавец е станал за двадесет и пет години… Колко се е ошлайфал в благородното изкуство да надува балони.) Помислих, поумувах и рекох на глас:

— Май от изгребването на алигаторите няма много полза. Нали пак ще се върнат?

— Ако имахте моя опит с алигаторите, нямаше да говорите така. Изтеглиш ли го веднъж, край! Ни се чува след това, ни се вижда. За нищо на света няма да се върне. Алигаторът най мрази да го изтеглят. Защото през улея ги качваха на борда, оттам ги сваляха в трюма и хайде след това в Нови Орлеан, в държавните заводи.

— Защо?

— Как защо! За да правят войнишки обувки от кожата им. Всички държавни заводи произвеждат обувки от алигаторска кожа. По-здрави обуща няма на света. По пет години изкарват и не пропускат никаква вода. Ловът на алигатори е държавен монопол. Алигаторите са обявени за държавна собственост — също като вечнозелените дъбове. Отсечеш ли дъб, ще те глобят петдесет долара, убиеш ли алигатор, ще те обвинят в държавна измяна — радвай се, ако отървеш въжето. А ако си демократ, спукана ти е работата. Ястребът е свещената птица на Юга, алигаторът пък е свещената твар на държавата и не бива да се закача.

— Блъскали ли сте се в алигатори наскоро?

— О, не! Такова нещо не е ставало от доста години вече.

— Добре де, за какво служат сега тези алигаторски кораби?

— Само за надзор — за нищо друго. Минават от време на време нагоре-надолу. Сегашното поколение алигатори ги познава отдалече, също както крадецът познава полицая: щом зърнат кораба, алигаторите си вдигат чуковете и се завират в горите.

След като обобщи, завърши и излъска повествованието за алигаторите, лоцманът леко и непринудено премина на историческа тема и ми разказа за нечуваните подвизи на пет-шест старовремски парахода, които той познавал, като се разпростря по-широко на едно невероятно произшествие, станало с любимеца му сред тези славни ветерани.

— Говоря за „Циклон“… за последното му плаване… когато потъна. Капитан му беше Том Балу, най-безсрамният лъжец, когото съм срещал. Просто не можеше да си пречупи езика за някоя истина, дори и на шега. Така лъжеше, че тръпки те побиват. Страшен лъжец наистина! Накрая и аз напуснах, не можах да издържа. Има една поговорка: „Виж господаря, не питай за слугата“, а като стоиш при такъв господар, бога ми, и в тебе почват да се съмняват хората! Иначе добре плащаше, но си помислих: „Какво е заплатата пред доброто име на човека?“ Отказах се от многото пари, но запазих доброто си име. И до ден-днешен не съм съжалявал. Доброто име струва повече от всичко, нали така? Така мисля аз. Себелюбието му стигаше за седем души и беше съсредоточено в кърмовата част на черепа му, така че тилът му натежаваше и носът му се вирваше нагоре. Мислеха го за надменен, но това не бе надменност, ами чиста злоба. Ако погледнеш стъпалото му, ще речеш, че е деветнайсет фута мъж, а то просто ходилото му си беше несъразмерно. Явно са мислели капитанът да стигне деветнайсет фута, ако речем, че сътворението му е почнало от краката. Но май нататък работата не потръгнала и той останал само пет фута и десет инча. Толкова беше, толкова си е и сега. Ако махнем лъжите, ще се смали колкото една шапка, а извадиш ли и злобата, съвсем ще се стопи. Тоя „Циклон“ така летеше по вълните, че да ти е драго да държиш кормилото му! Изведи го само сред реката и го пусни, повече няма какво да се занимаваш с него. Нощем сам си държеше курса по някоя звезда. Рулят заспиваше. Да управляваш такъв кораб е по-лесно, отколкото да преброиш гласовете за републиканците при избори в Южна Каролина. Една сутрин призори — това беше при последния курс — свалили кормилото да го поправят. А аз не знам — изкарвам на заден ход от пристана и най-спокойно започвам да вземам завоите. И чак след двайсет и три мили, след четири дяволски пресичания…

— Как? Без…

— Да де… Старият капитан Том се качва горе и ми мърмори, че в такава тъмна нощ карам…

— Каква тъмна нощ? Нали преди малко казахте…

— Няма значение какво съм казал… беше тъмно, както е сега в Египет, макар че скоро се показа луната и…

— Искате да кажете — слънцето… Нали сте тръгнали в зори… Внимавайте! Това преди да напуснете онзи капитан заради лъжите му ли беше или…

— Преди. О, много преди това. Та, както казах той…

— При това плаване ли потъна корабът или…

— О, не! Месеци по-късно. Та значи, старият капитан…

— Тогава „Циклон“ е правил два последни курса, защото вие казахте…

Лоцманът отстъпи от руля, изтри потта от челото си и каза:

— Виж какво (като ме назова по име), я хващай кормилото и полъжи ти малко — и без това по те бива в тая работа: ще ми се прави на невежа, ни чувал, ни виждал! Ами че аз още преди да продумаш, те познах, но реших да разбера каква шапка ми кроиш. Искаше да ме поизпиташ, така ли? Е, оставих те! Сега хващай руля и изкарай вахтата докрай, пък следващия път играй с открити карти, за да не става нужда да си отработваш билета!

Така свърши историята с измислените имена. Не бяха минали шест часа, откак напуснахме Сейнт Луис! И все пак спечелих поне едно — от самото начало ръцете ме сърбяха да хвана кормило. Като че бях позабравил реката, но не и как се управлява параход, нито удоволствието да си на руля.