Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Life on the Mississippi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
raglub (2014 г.)

Издание:

Марк Твен. Животът по Мисисипи

Американска. Първо издание

Редактор: Ирина Васева

Редактор на издателството: Красимир Мирчев

Художестен редактор: Камен Стоянов

Технически редактор: Петко Узунов

Коректори: Мария Енчева, Теодора Кръстева

Художник: Виктор Паунов, 1985 г.

Издателство Профиздат, 1985 г.

Дадена за набор на 10.VII.1985 г. Формат 32/84/108

Печатни коли 28 Издателски коли 23.52 УИК 23,66

Издателски № 82 (1082)

ЛГ VI КОД 26/95366/22512/5557–133–85

Подписана за печат м. октомври 1985 г.

Излязла от печат м. ноември 1985 г.

ДП „Г. Димитров“ — Ямбол

Цена 2.84 лв.

История

  1. — Добавяне

Глава XXVI
Под огън

zhivotyt_po_misisipi_trima.png

Започнахме да говорим за войната — навлизахме в горния край на неотдавнашното бойно поле. Току-що бяхме отминали Кълъмбъс и по тоя повод сума време обсъждахме прочутата битка при Белмонт. Някои от капитаните на кораба бяха служили в бойния флот по Мисисипи. Разбрах, че отпърво се чувствували съвсем не на място в новото си поприще, но после свикнали, примирили се и дори почнали да се чувствуват като у дома си. Един от лоцманите получил бойното си кръщение при Белмонт — водел кораб на конфедералистите. Често съм си мислил как ли се чувствува един новак в първото си сражение, сам-самичък горе в кормилната рубка, жива мишена за Том, Дик и Хари, без никого до себе си, от когото да се засрами, че е пребледнял като платно, когато в рубката стане горещо и опасно. Ето защо разказът на този лоцман ми се видя много ценен — за мене той попълва празнина, която историците не са запълнили досега.

Първата битка на лоцмана

Ето какво разказа той:

— Боят започна в седем часа сутринта на 7 ноември. Служех на „Р. Х. У. Хил“. В Кълъмбъс натоварих войски, после и една артилерийска батарея. Другият лоцман каза, че иска да види сражението, и ме покани да тръгна с него. Аз не исках, никак не бях любопитен, а и от кормилната рубка най-добре се вижда. Той ме нарече страхливец и замина.

Страхотна битка беше. Генерал Чийтам накара хората да си свалят шинелите, да ги струпат на купчина и после рече: „А сега след мен към ада или към победата!“ Чух го от кормилната рубка. Сетне той препусна начело на войските. Старият генерал Пилоу, белокос, на бял кон, водеше своите юнаци пъргаво като момче. Лека-полека федералистите изтласкаха бунтовниците към нас и те се разбягаха кой накъдето свари, всеки гледаше само да отърве кожата и пет пари не даваше за другите. Струпаха се под брега и се прислониха там. Аз седях на прозореца на рубката с провесени крака. Изведнъж нещо изсвири край ухото ми. Стори ми се, че е куршум, но не си загубих ума, а леко се преметнах назад, проснах се на пода и там останах. Около мен трещяха снаряди. Три пронизаха комина, друг отнесе ъгъла на рубката, свиреха и се пръскаха навсякъде. Доста напечено стана… Ядосвах се, че съм дошъл. Изстрелите зачестиха, а аз все така си лежах на пода, само по едно време пропълзях зад голямата печка в средата на рубката. И в същия миг някакъв снаряд прониза печката, бръсна ме по главата и ми отнесе шапката. Реших, че е време да се махам. Капитанът беше на мостика с един рижав майор от Мемфис — хубавец. Чух го да казва, че искал да потегляме, но „лоцманът е убит“. Пропълзях до дясната страна на рубката да дръпна камбанката за заден ход, изправих се на крака, огледах се и видях петнайсетина дупки в стъклата на прозорците, така и не съм забелязал кога са ги простреляли. Погледнах към водата, там куршумите биеха като градушка. Реших, че ще е най-добре да изчезвам. Тръгнах по стълбичката с главата напред — не с краката, а с главата: просто се пързулнах и главата ми се тресна в палубата, а капитанът рече, че трябвало да потегляме. Хайде обратно горе и пак се намерих на пода. В това време хванали другия лоцман и двама войници го домъкнаха за яката в рубката. Някой бил казал, че съм убит. Той надникна вътре, видя ме как лежа и протягам ръка към звънеца за заден ход. Викна: „По дяволите! Той не е убит!“, изскубна се от ръцете на войниците и хукна надолу. До три часа следобед стояхме там, после благополучно отплавахме.

Срещам после оня лоцман и го питам:

— Слушай, кажи ми сега правичката, къде се дяна, когато тръгна да гледаш битката?

А той ми викна:

— Слязох в трюма.

Докато се водеше сражение, едва не ми се пръсна сърцето от страх. Направо се бях сащисал. Ама за това само аз си знаех. На другия ден генерал Полк прати да ме извикат и ме похвали за храбростта и доблестното поведение.

Какво да му разправям, оставих го да мисли каквото си иска. Че не беше вярно, не беше, но не е моя работа да противореча на един генерал.

Скоро след това се разболях и трябваше да замина за Горещите извори[1]. Там получих много писма от моите командири, които искаха да се върна при тях. Отказах на всички молби, защото не бях закрепнал още, но тайната си запазих, а с нея и славата.

Ето една простичка история, разказана искрено и честно, но Мъмфорд ме увери, че този лоцман попресилил тук-там за страха си и по-късно доказал във войната, че наистина е храбрец.

Навлязохме в бързея при Остров 8, слязох долу и завързах разговор с един пътник, хубав мъж с непринудено държание и интелигентно лице. Наближавахме Остров 10, който се бе прочул през войната. Този господин живеел недалеч, на самия бряг. Поприказвахме за войната, но неусетно разговорът се насочи към „семейните вражди“, защото няма друга част от Юга, където кръвното отмъщение да е процъфтяло с такава сила и да е продължило толкова дълго, както в този район. Господинът каза:

— По нашите места винаги са се разправяли, но май не е имало по-стара вражда от тая между Дарнелови и Уотсънови. Надали някой си спомня вече за какво са се спречкали отначало — толкова отдавна е било, че и самите Дарнелови и Уотсънови сигурно не са наясно, ако е останал някой жив от тях, в което много се съмнявам. Някои казват, че било за кон или за крава — във всеки случай за нещо дребно. Не, не е било за пари, не е — и двата рода са богати. Въпросът можел лесно да се уреди, но те не давали и дума да се издума. Напсували се едни други и вече само с кръв можело да се измие обидата. Тоя кон или пък крава повлякъл шейсет години убийства и осакатявания! Мине, не мине година, все някого ще убият от едните или от другите, а щом изтрепят едно поколение, синовете продължавали враждата. Точно така било — трепели се едни други година подир година, сторили от крамолата си нещо като религия, разбирате ли — докато вече отдавна забравили за какво враждуват. Когато някой Дарнел срещнел някой Уотсън или обратното, един от тях неизбежно падал — въпросът бил само кой кого ще изпревари. Трепели се пред очите на своите родове. Не се преследвали, ама щом се срещнели случайно, вадели оръжието и започвали. Мъже убивали момчета, момчета — мъже. Един мъж застрелял едно дванайсетгодишно момче — видял го в гората и го оставил на място. Защото, пусне ли го, момчето после ще му свети маслото. И двата рода ходели в една и съща черква, по нашия край всички са набожни. И през всички тези петдесет-шейсет години на кървава вражда Дарнелови и Уотсънови всяка неделя ходели да се молят на бога. Живеели от двете страни на щатската граница, а черквата била досами пристана, който се казвал Помирение. Половината черква и половината пътека в Кентъки, другата половина — в Тенеси. В неделя хората от двата рода, мъже, жени, деца — пристигали пременени, занизвали се по пътеката един след друг и сядали на пейките, тихо и мирно — едните откъм Тенеси, а другите откъм Кентъки. Мъжете и момчетата облягали пушките си до стената, да им са подръка, след което всички сключвали ръце в молитва и възхвала богу, макар че, както казват, който бил най от края на реда, не коленичел с останалите, ами стоял като на стража. Не знам дали е вярно, не съм влизал в тая черква, но помня, че така говореха.

Преди двайсет — двайсет и пет години един мъж от враждуващите родове срещнал извън градчето деветнадесетгодишно момче от другия род и го убил. Забравил съм вече кой от кои бил — Дарнелови или Уотсънови, а може и от другите някои воюващи семейства. Та както и да е, момчето яздело кон и отивало на скелята, където стоял пампорът… И що да види — цяла тайфа от другите. Скача от коня си и се потулва зад едни дърва, ама те почнали да се въртят с конете си около него и да гърмят. Гърмяло и то, а те все обикалят, конете се изправят на задните крака, ездачите крещят и гърмят с всичка сила. Мисля, че момчето ранило неколцина, но те стеснили кръга и го изтикали в реката. Хвърля се то във водата и почва да плува по течението, а те подире му по брега и не престават да стрелят. Накрая момчето излиза на брега и пада мъртво. Уинди Маршал ми е казвал как е станало. Всичко видял с очите си, защото беше капитан на оня пампор.

Преди години Дарнелови толкоз били оредели вече, че старецът и двамата му синове намислили да се преселят. Тъкмо да се качат на пампора с жените си над Остров 10, Уотсънови ги надушили и довтасали. Боят почнал и двамата млади така си и останали на стълбата, там ги убили. След туй старият Дарнел се скарал с лодкаря, дето ги откарал до пампора, и оня излязъл по-слаб — старият го застрелял. Тогаз пък неговите приятели направили стария на решето, напълнили го целия с олово — и с туй се свърши.

Джентълменът земевладелец, който ми разказа тези неща, очевидно произхождаше от заможно семейство, беше учил в колеж и израсъл в охолство. Простоватият му език издава по-скоро небрежност, отколкото невежество. Не всички, но повечето образовани хора от Запад имат тази привичка — поне в по-малките градчета, и то в такава степен, че не можеш да не я забележиш и да не се зачудиш. Чух един западняк, който навсякъде може да мине за високообразован, да казва: „Абе к’во ми се предполагаш?“ Една местна дама го чу, но думите му не ѝ направиха никакво впечатление. Като ѝ припомниха по-късно, тя призна, че не се подразнила — това идва да покаже, че щом образовани хора приемат за естествени подобни неграмотни кълчения, явлението несъмнено добива характера на всеобщо престъпление към езика — дотолкова, че и чувствителното ухо е вече притъпено, привикнало е и не долавя очевидните обиди към чистото слово.

Никой по света не говори според учебниците по граматика, никой никога не е писал като по учебник — подчертавам, никой — нито на този, нито на онзи свят (вземете дори Светото писание, нали не е от мира сего), и ще е несправедливо да изискваме граматическо съвършенство от хората край Мисисипи, но и те, и всички други трябва поне да не извращават езика си съзнателно и преднамерено.

При Остров 10 реката е много променена. Островът, който аз си спомнях, беше към три мили дълъг и четвърт миля широк, обрасъл с гъста гора и близо до брега на Кентъки — струва ми се, на двеста ярда от него. Сега обаче човек трябва да го търси с телескоп. Нищо не е останало от него — само една невзрачна туфичка, при това вече не до Кентъки, а на цяла миля към отсрещната страна. През войната островът се оказал с важна стратегическа позиция, укрепили го и не можело изобщо да се мине край него. Намирал се между горното и долното крило на Съюзническите войски и се явявал като пречка помежду им, докато не била установена връзка през вдадената ивица суша откъм мисурийския бряг. Днес островът е слят с тази ивица и великата река тече безпрепятствено.

Тук Мисисипи минава от Кентъки в Тенеси, връща се в Мисури, после пак нахлува в Кентъки и накрая се връща в Тенеси. Една-две мили от щата Мисури се врязват в Тенеси.

Град Нови Мадрид сега изглежда доста невзрачен, иначе, общо взето, не се е изменил. Неговите квартали от сглобяеми къщички все така се купчат в някогашната стара низина и сред същите стари гори. И сега в градчето цари някогашното спокойствие и очевидно Нови Мадрид нито е порасъл, нито е намалял. Чух, че при последното наводнение бил залят и външният му вид пострадал. Тази новина ме изуми: при ниска вода брегът на реката тук стърчи високо (петдесет фута) и по мое време се смяташе за невъзможно да стане наводнение. Така че наводнението от 1882 година, за което става дума, несъмнено ще се слави в историята на реката за цели поколения, преди да настане друг толкова внушителен потоп. Водата заляла всички по-ниски и неукрепени земи от Кайро чак до устието, стихията отнесла кейове и пристанищни диги от двете страни на реката, а в някои места на юг, където наводнението било най-голямо, Мисисипи се разляла на седемдесет мили ширина! Мнозина погинали, почти всичко било сринато. Реколтата била унищожена, къщите отнесени, а останалите без покрив хора и животни се приютили по могилите и рътлините, пръснати тук-там сред полето и горите, и чакали там сред несгоди и лишения да им се притекат на помощ спасителните кораби, пуснати от федералните и местните власти, както и по инициатива на вестникарските агенции. Имотът на сума хора останал с месеци под водата, а бедните щели да изпомрат от глад, ако не им била оказана навреме помощ.[2] При все че водата отдавна е започнала да спада, повечето брегове все още са залети.

Бележки

[1] Курорт с минерални бани в Арканзас. — Б.пр.

[2] По-подробно и интересно описание на това голямо наводнение ще намерите в края на книгата — Приложение А. Написах го на борда на един новоорлеански параход, изпратен за спасителната акция от тамошния вестник „Таймс демократ“. — Б.а.