Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Life on the Mississippi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
raglub (2014 г.)

Издание:

Марк Твен. Животът по Мисисипи

Американска. Първо издание

Редактор: Ирина Васева

Редактор на издателството: Красимир Мирчев

Художестен редактор: Камен Стоянов

Технически редактор: Петко Узунов

Коректори: Мария Енчева, Теодора Кръстева

Художник: Виктор Паунов, 1985 г.

Издателство Профиздат, 1985 г.

Дадена за набор на 10.VII.1985 г. Формат 32/84/108

Печатни коли 28 Издателски коли 23.52 УИК 23,66

Издателски № 82 (1082)

ЛГ VI КОД 26/95366/22512/5557–133–85

Подписана за печат м. октомври 1985 г.

Излязла от печат м. ноември 1985 г.

ДП „Г. Димитров“ — Ямбол

Цена 2.84 лв.

История

  1. — Добавяне

Глава XLII
Хигиена и чувство

zhivotyt_po_misisipi_gushter.png

Новоорлеанчани погребват мъртвите си в гробници, издигнати над земята. Те приличат на къщи, понякога дори на храмове. Изградени са обикновено от мрамор — елегантни и стройни, обърнати към пътеките и алеите, така че като тръгнеш сред хилядите гробници и зърнеш белите им покриви и фронтони, прострели се докъдето ти стига погледът, веднага ти става ясно какво ще рече „град на мъртвите“. Повечето гробници са много красиви и се поддържат отлично. Тръгнеш ли от пристанището или от някоя съседна търговска улица към гробището, неизбежно ще си помислиш, че ако тези хора живеят преди смъртта си така изискано, както след нея, щяха да поминуват къде по-добре, а забързаният свят щеше да се чуди и мае пред покоя им. Край входовете на много гробници всеки ден благочестивите ръце на опечалени родители и деца, съпруги и съпрузи оставят свежи цветя във вази с вода. Евтини, но трайни символи изразяват по-умерената скръб: това са грубите и грозни, но вечни „имортели“ — венец или кръст, или някаква подобна панделка от черен лен, понякога с жълта розичка в средата, един вид траурна брошка. Имортелата не изисква грижи — просто я закачат и толкова, после я оставят и оттам нататък тя поема грижата да изразява скръбта и да я пази жива по-дълго от опечаления; издържа на всякакви стихии и е по-трайна от желязото на парен котел.

Когато е слънчево, красиви хамелеончета — най-грациозните земноводни — изпълзяват по мраморните куполи на гробниците да ловят мухи. Те наистина си променят цвета, но не притежават чак такова богатство от багри, както им се носи славата. Изменят цвета си само когато човек пристъпи да постави имортела, но това е нищо — всяко по-чувствително влечуго би сторило същото.

Ще оставя въпроса за гробищата. Опитах и тъй, и инак да се разчувствувам, ала явно не ми се отдава. Мисля, че тук няма място за истински чувства, всичко е гротескно, отблъскващо, ужасно. В древността навярно е било оправдано съществуването на гробища — тогава никой не е и подозирал, че всеки труп, положен в земята, за да насити почвата и корените на растенията, насища и въздуха с какви ли не зарази и предизвиква преждевременната смърт на пет или петдесет, дори на сто души. Но днес, когато и децата знаят, че всеки мъртъв светец, щом земята се затвори над него, започва вековната си кариера на убиец, е трудно да намерим оправдание за това. Доста мрачна мисъл, нали? Мощите на света Ана, някъде в Канада, едва сега, след деветнадесет века, са започнали да церят болни по десетина наведнъж. От само себе си се разбира обаче, че същите тези мощи десетки години след смъртта и погребването на света Ана са поболели няколко хиляди души. Ето защо чудесата, които наблюдаваме, са най-обикновено разплащане, нищо повече. Наистина, за една светица Ана доста позабави възмездието, но по-добре да си платиш дълга след деветнадесет века, макар загубил вече давност според закона, отколкото да не го платиш изобщо. А повечето „рицари на ореола“ така и не сварват да се издължат. На всеки длъжник, който се разплаща честно и почтено като света Ана, се падат по сто и петдесет, които се възползуват от закона. И никой не дава и петак повече от дължимото — никакви лихви, нито прости, нито сложни. Но един светия не успява да върне изцяло дори главницата, защото неговият труп убива хора, докато неговите мощи само лекуват, не възкресяват. Така че част от сметката винаги остава неуредена.

Д-р Ф. Джулиъс Льомойн пише след петдесетгодишна лекарска практика:

Заравянето на трупове в земята — имам предвид починалите от заразни болести — води до замърсяване и на въздуха, и на водата с микроби, които се пораждат при самото гниене, а и със специфичните бацили, довели до смъртта.

Газовете (от заровените трупове) достигат до повърхността през пласт от осем до десет фута, също както и светилният газ, и нищо не може да ги спре.

По време на епидемията в Нови Орлеан през 1853 г. д-р Е. Х. Бартън съобщил, че в Четвърти район на града смъртността достигнала четиристотин петдесет и две на хиляда — надхвърляйки повече от два пъти смъртността в другите квартали на града. Тук имало три големи гробища, в които лежали останките на повече от три хиляди души, погребани предишната година. В останалите райони на Нови Орлеан близостта с гробища също водела до изостряне на заразата.

През 1828 г. професор Бианки доказал, че повторната епидемия от чума в Модена била предизвикана от разкопки край мястото, където триста години преди това били погребани жертви на същата болест. Като обяснява причините за някои епидемични заболявания, мистър Купър отбелязва, че разкопаването на чумното гробище в Иам довело до внезапното избухване на нова епидемия. — Из „Норт Американ Ривю“, брой 3, стр. 135.

В речта си пред Чикагското медицинско дружество в подкрепа на кремацията д-р Чарлс У. Парди направи поразителни сравнения, с които доказа каква тежест за обществото е погребването на мъртвите:

Всяка година американските граждани изразходват за погребения сто двайсет и пет процента повече средства, отколкото държавата отделя за безплатните средни учебни заведения. Само през 1880 г. за погребения са похарчени суми, с които биха могли да се заплатят загубите на всички банкрутирали търговски фирми в САЩ през същата година, като се отпусне на всеки фалирал собственик кредит от осем хиляди шестстотин и тридесет долара, за да възобнови дейността си. Годишните разходи за погребения надхвърлят стойността на всичкото злато и сребро, добито в САЩ през 1880 г. Тези цифри не включват сумите, изразходвани за покупка на места за гробове, за издигане на гробници и паметници, не са взети под внимание и загубите от обезценяването на имотите в близост с гробищата.

За богатите е все едно дали ще ги изгорят, или ще ги положат в земята, ритуалът пак може да е богат и пищен като индийско сати. За бедните обаче кремацията ще е далеч по-изгодна, защото е много евтина[1] и ще остане евтина, докато бедните не започнат да подражават на богатите, което сто на сто ще стане след време. Кремацията ще ни избави от някои изтъркани и евтини духовитости, от друга страна ще възкреси покритите с плесен стари вицове, свързани с изгарянето, оставени на мира за цели две хиляди години.

Имам един приятел негър, който изкарва прехраната си с каквато работа му попадне, залавя се и с тежък физически труд. Той никога не печели повече от четиристотин долара годишно и понеже има жена и няколко невръстни деца, само с най-строго пестене успява да преживее дванадесетте месеца без дългове. За такъв човек едно погребение е направо финансова катастрофа. Докато пишех предните глави, едно от децата му умря. Обходил целия град с един свой приятел, за да намери ковчег, който да му е по кесията. Накрая купил възможно най-евтиния, скован от груби изпомацани дъски. Ковчегът струвал двадесет и шест долара! А ако същият сандък беше за нещо наистина полезно, навярно щеше да е за по-малко от четири. Ще минат доста месеци, преди приятелят ми и семейството му да закърпят положението след тези разноски.

Бележки

[1] Четири-пет долара е най-ниската цена. — Б.а.