Марк Твен
Животът по Мисисипи (54)

Глава LIV
Минало и настояще

Като останах пак сам на хълма, започнах да издирвам с поглед старите къщи в далечината и да призовавам из мрака на миналото някогашните им обитатели. Скоро открих къщата на бащата на Лем Хакет (и този път не ви казвам истинското име) и се върнах с повече от тридесет години назад по времето, когато не мислех, че животът на човека се нарежда по логиката на неизменни и общи закономерности, а на отделни разпоредби с конкретна и ясна цел — отчасти възмездие, отчасти предупреждение, — но винаги с по-ограничено приложение.

Една неделя, когато бях дете, се удави Лем Хакет. Играел си в една празна лодка, подхлъзнал се и понеже душата му тежеше от безброй грехове, като камък потънал на дъното. Тази нощ, без удавения, нито едно дете в градчето не спа. Лежахме будни и се разкайвахме за пакостите си. Нямаше нужда да ни поучават от амвона, че Лем е бил нарочно наказан от бога — ние и без друго си го знаехме. Същата нощ се разрази страшна буря с гръмотевици и вилня почти до зазоряване. Вятърът свиреше, прозорците дрънчаха, дъждът барабанеше на гъсти струи по покрива, за миг мастиленочерната тъма на нощта се раздираше, къщите отсреща блясваха снежнобели и ослепителни, сетне гъстият мрак отново поглъщаше всичко, прокънтяваше оглушителен трясък, който сякаш разбиваше на късове и тресчици всичко наоколо. Седях в леглото, тресях се като лист и очаквах всеки миг светът да се сгромоляса. За мене нямаше нищо чудно и непонятно в това, че небесата съпровождат с такъв гняв смъртта на Лем Хакет. Очевидно не можеше да бъде и другояче. Бях убеден, че всички небесни ангели са се събрали да обсъждат случая с това момче и със задоволство и одобрение наблюдават страшната бомбардировка над нашето нищожно градче. Ала едно нещо ме смущаваше особено: мисълта дали този необичаен небесен интерес към нашия градец няма да привлече вниманието на небесните наблюдатели към ония, които иначе можеха с години да си останат незабелязани? Не само си знаех, че съм от тази категория, но и бях сигурен, че ангелите ще се насочат първо към мен и последствието можеше да бъде само едно: ще се озова редом с Лем, преди още адските пламъци да са сгрели вкочаненото му от студените води на Мисисипи тяло. Знаех, че напълно заслужавам такова наказание, но все повече и повече утежнявах положението си, като тайничко проклинах Лем, задето бе привлякъл насам злокобното внимание на небесата, и въпреки това не можех да се въздържа нечистият дух пряко моята воля упорито се бе загнездил в мен. Всеки път, когато блеснеше светкавица, аз затаявах дъх и решавах, че това е краят. Обзет от ужас и отчаяние, започнах подличко да соча други деца, да изтъквам разни техни провинения, много по-тежки от моите, които не биваше да се отминават без наказание, и се опитвах сам себе си да убедя, че го правя съвсем непреднамерено, а не за да отклоня вниманието на небето от себе си към тях. С голяма съобразителност изказвах намеците си под формата на съжаления и лицемерни уверения, че все пак прегрешенията им заслужават снизхождение, защото те „може пък да се покаят“. „Вярно, че Джим Смит счупи стъклото на прозореца и излъга, че не го е направил, но може и да е станало без да иска. Том Холм наистина приказва най-много мръсни думи от всички момчета в градчето, но може пък и той да се покае… въпреки че не е споменавал такова нещо досега. Дума да няма, една неделя Джон Джоунс ходи за риба, но хвана само едно нищо и никакво дребосъче и може би грехът му не е толкова ужасен, ако наистина го е хвърлил обратно в реката, както разправя, но всъщност не го е сторил. Жалко наистина, че не са се покаяли още за тези ужасни неща… но може би ще го направят.“

И докато се стараех така недостойно да отклоня вниманието на небето към тези клети малчугани (които без съмнение в същия миг са насочвали височайшия гняв върху моята глава, макар тогава и през ум да не ми мина), съвсем неблагоразумно бях оставил свещта си запалена. А в това време не трябваше да се забравя и най-дребната предпазливост. Не биваше да засилвам с нищо подозренията към себе си и побързах да духна пламъка.

Нощта ми се стори безкрайна и може би най-мъчителната, която съм преживявал. Душата ми се разкъсваше от терзания за безспорни грехове, но и за други, в които не бях съвсем сигурен, но нямаше как да не са вписани срещу името ми в небесния регистър от някой ангел, по-умен от мен, та да се доверява за такива сериозни неща на паметта си. Изведнъж ме осени мисълта, че върша безкрайно глупава и гибелна грешка: докато насочвах вниманието на небесните сили към другите деца, сто на сто не само си навличах неминуема гибел, а на всичко отгоре погубвах и тях! Вероятно някой гръм вече ги е проснал мъртви в леглата им! Досегашните ми мъки изглеждаха нищо в сравнение с душевните терзания и ужаса, които ми навя тази мисъл.

Работата ставаше много сериозна. Реших веднага да обърна нова страница и още на другия ден да се приобщя към църквата, ако изобщо доживея да видя отново слънцето, да сложа край на всички прегрешения, независимо какви, и занапред да водя примерен и безупречен живот. Няма да закъснявам за черква и за неделното училище, ще навестявам болни, ще нося цели кошници храна на бедните (просто за да спазвам предписанията на милосърдието, макар да знаех, че никой сред нас не е тъй беден, щото от благодарност за моите старания да не ми захлупи кошницата на главата), ще насочвам другите деца в правия път и мъжки ще понасям пердаха, който нямаше начин да не ми хвърлят, ще живея само с книгите, ще нахълтам в кръчмата и ще изнеса сурова проповед на пияниците, и най-после, ако дотогава не ме сполети съдбата на прекалените светци, ще стана мисионер.

На разсъмване бурята поутихна и аз лека-полека задрямах с чувство на признателност към Лем Хакет, задето се бе подложил на вечни мъки и беше предотвратил една далеч по-страшна гибел — моята собствена.

Но когато се наспах и разбрах, че другите момчета са живи и здрави, в душата ми се прокрадна смътното убеждение, че май всичко е било напразна тревога, че цялата шумотевица и врява е била единствено и само заради Лем. Светът си беше пак светъл и спокоен и комай нямаше никаква нужда да обръщам нова страница в живота си. През този и следващия ден бях малко по-кротък от обикновено, след това решението да стана нов човек лека-полека се изпари и аз отново си заживях волно и безгрижно до следващата буря.

Тя се развилня три седмици по-късно и за мен бе съвсем необяснима, защото следобеда същия ден се удави Дървеняка от нашето неделно училите. Беше датчанин, дърво и половина, на две магарета купа сено не можеше да раздели, но иначе голям добряк и с невероятна памет. Една неделя си спечели завистта на всички деца и възхищението на цялото градче, като издекламира три хиляди стиха от Светото писание, без да пропусне нито една думичка. На другия ден се удави.

Смъртта му направо ни сащиса. Всички се къпехме в едно мътно заливче с дълбок подмол. На около дванадесет фута под водата бъчварите биха накиснали цяла камара зелени пръти от пекан за обръчи. Гмуркахме се „да видим кой ще стои най-дълго под вода“. Хващахме се за прътите и така се задържахме отдолу. Дървеняка направо се излагаше и всеки път, щом се покажеше над водата, го посрещахме с взрив от присмех и закачки. Най-сетне той като че се засегна от подигравките и ни помоли да стоим мирно на брега, да мълчим и честно да броим секундите. „Бъдете мъжки момчета поне този път и не лъжете с броенето, само за да гледате сеир!“ Смигнахме си хитро и в един глас го уверихме: „Добре, Дървеняк, карай, няма да те метнем!“

Той се гмурна, а ние вместо да броим хукнахме след най-големия калпазанин към близкия къпинак и се потулихме там. Представяхме си позора на Дървеняка, когато се заозърта след малко, след като е изплувал с нечовешки усилия, а наоколо тихо и безлюдно и няма кой да му ръкопляска. Само при мисълта за това ни напушваше такъв смях, че от време на време някой не издържаше и се изкискваше приглушено. Времето си минаваше и изведнъж един от нас, който надзърна през шубраците, извика учудено:

— Ама той още не е излязъл!

Смехът секна.

— Чудесно гмуркане, момчета! — извика някой.

— Все едно — отговори друг, — тъкмо ще се посмеем повече.

Подметнахме още една-две закачки, сетне млъкнахме. Шегите стихнаха, всички занадничахме през клонаците. След малко по лицата ни се изписа безпокойство, после тревога, а накрая ужас. Нищо не трепваше по спокойната вода. Сърцата ни забиха често-често, пребледняхме. Измъкнахме се тихичко от храстите и спряхме на брега, а уплашените ни очи ту шареха от лице на лице, ту поглеждаха към водата.

— Някой трябва да се гмурне да види какво е станало.

За трябване — трябваше, ала никой не искаше да се наеме с такава зловеща задача.

— Ще теглим сламки.

Така и сторихме, но ръцете ни трепереха и не ни слушаха. Жребият се падна на мен и аз се гмурнах. Водата беше толкова мътна, че нищо не виждах, но тършувах старателно между бъчварските пръти и ето че изведнъж напипах една безжизнена ръка, която не отвърна на моето стискане. А и да беше отвърнала, пак нямаше да усетя, защото веднага се отдръпнах ужасен.

Клетото момче безнадеждно се бе заклещило между прътите. Изскочих бързо на повърхността със смразяваща вест. Може и да е знаел някой, че ако извлечем веднага удавника, има надежда да го съживим, но тогава изобщо не ни мина през ума. Седяхме оглупели, не знаехме какво да правим, така и не предприехме нищо, само по-малките жално захленчиха. Сетне всички трескаво се заобличахме, нахлузвахме каквото ни попадне — кога наопаки, кога с предницата отзад. Пръснахме се и вдигнахме тревога, ала никой от нас не се върна да види края на трагедията. Имаше нещо по-важно, за което трябваше да се погрижим — всички се разбягахме по домовете си и без да губим нито миг, почнахме да се готвим за нов живот като послушни деца.

Скоро падна нощта. И точно тази нощ се развихри онази страшна и съвсем необяснима буря. Бях изумен и нищо не проумявах. Струваше ми се, че има някаква грешка. Всички стихии се бяха разбеснели, блъскаха, трещяха, святкаха свирепо и неистово. Не ми бе останала капка надежда, ни грам кураж, а от главата ми не излизаше една зловеща мисъл: „Щом момче, което знае наизуст три хиляди стиха, не е достатъчно добро, какво остава за другите?“

Разбира се, бях напълно сигурен, че бурята вилнее именно заради Дървеняка и че той, както и всяка друга жива твар, напълно заслужава могъщия гняв на небесата. Смущаваше ме само изводът от всичко това: щом Дървеняка с цялото си съвършенство пак не е цвете, няма никакъв смисъл да се опитвам да обърна нова страница в живота си, защото, колкото и да се старая, никога не ще успея да достигна това момче. Все пак обърнах страницата от далновидна боязън, обаче се занизаха дни, изпълнени с весело безгрижие и слънце, и има-няма за месец пак станах предишният волен хлапак.

Докато си мислех за тези неща и си припомнях някогашните събития, дойде време за закуска, върнах се отново към настоящето и заслизах от хълма.

На път за хотела видях къщата, в която бях преживял детството си. По днешните цени хората, които сега живеят в нея, не са по-скъпи от мен, но по мое време щяха да струват поне петстотин долара на глава. Те са цветнокожи.

След закуската пак излязох сам, бях решил да потърся някое от неделните училища и да зърна как изглежда новото поколение ученици в сравнение с техните предшественици, които бяха седели с мен на същите чинове и сега ме провъзгласиха за образец — въпреки че не си спомням да съм бил много стока. По мое време на градския площад имаше една малка тухлена черквица, която наричахме „Стария кораб на Сион“ — там ходех на неделно училище. Мястото намерих лесно, ала черквата я нямаше — бяха я разрушили. Децата бяха по-добре облечени и изглеждаха по-спретнати от моите съученици. Значи не приличаха на предшествениците си, а и в израженията им не открих нищо познато. Все пак ги наблюдавах с жив интерес и носталгия — да бях жена, непременно щях да се разплача, защото това бяха потомци на онези познати момчета и момичета, седяха на техните места. Някои от онези обичах, други мразех, но сега всички ми бяха скъпи заради едното или заради другото, но, боже, къде ли са те, толкова години изминаха!

Бях много развълнуван и щях да съм безкрайно благодарен, ако ме бяха оставили да им се нагледам на спокойствие, но един учител с плешиво теме, който някога беше един от най-рошавите ми съученици в същото това неделно училище, ме позна и аз започнах да разправям всевъзможни глупости на тези деца, за да скрия чувствата си — не можех да ги изразя, защото щяха да им се сторят неподобаващи за мен.

Нямам дарбата да произнасям импровизирани речи и исках да си спестя този риск, но в следващото, още по-голямо неделно училище ме поставиха зад катедрата. Така ми се искаше да изскоча оттам и да разгледам по-отблизо новите възпитаници! В този миг не можех да си спомня нищичко от идиотските поучения, с които случайни посетители някога ме оскърбяваха, докато бях ученик. И съжалявах, защото те щяха да послужат като повод да остана тук и дълго да се радвам на онова, което откровено мога да нарека свежа, млада красота, с каквато едва ли може да се похвали друго неделно училище. Тръсвах някоя и друга фраза, колкото да оправдая присъствието си, сипех каквато глупост ми дойде наум, за да удължа удоволствието, но не се реших да разкрия истинските си недостойни подбуди, премълчах си.

В някое от тези неделни училища може да е седял „образцовият ученик“, но аз поне не успях да го зърна. Имахме си и ние образцов ученик навремето, самото съвършенство: безупречни обноски, безупречно облекло, безупречно държание, безупречното синовно послушание и благочестивост. Ала дълбоко в себе си беше истински негодник. Колкото до сивото му вещество, можеше да се смени с тесто за сладки, без някой да забележи разликата. Съвършенството на този ученик беше жив упрек към момчетата в градчето ни. От него се възхищаваше всяка майка, а всеки син го ненавиждаше. Казаха ми какво е станало с него, то беше истинско разочарование за мен, затова няма да се впускам в подробности. Накратко — беше се наредил в живота.