Марк Твен
Животът по Мисисипи (19)

Глава XIX
Разменяме си любезности с Браун

След два курса ми се случи голяма неприятност. Браун бе на руля, аз „задържах“. По-малкият ми брат довтаса на ветровата палуба и извика на Браун да спре на някакво място една-две мили надолу по реката. Браун с нищо не показа, че го е чул. Такъв си беше — не се унижаваше да обръща внимание на по-нискостоящите. Духаше вятър, а Браун беше малко глух (макар никога да не си признаваше) и аз се усъмних дали наистина е чул заповедта. Ако имах две глави, щях да се обадя, но понеже имам само една, по-благоразумно беше да си и пазя и затова си мълчах.

Скоро отминахме въпросната плантация. Капитан Клайнфелтър дойде на палубата и рече:

— Върнете парахода, сър, трябваше да спрете тук. Хенри не ви ли каза?

— Нищо не ми е казал.

— Изпратих го да ви уведоми.

— Той наистина дойде, но само постоя, проклетият глупак, и нищо не ми рече.

— А ти не го ли чу? — обърна се капитанът към мене.

Не ми се искаше да се замесвам в тази работа, но нямаше как и ща, не ща, отговорих:

— Чух го, сър.

Знаех какво ще каже Браун още преди да си е отворил устата. И той наистина извика:

— Я млъквай! Нищо не си чул.

Млъкнах, както ми бе наредено. Час по-късно Хенри влезе в кормилната рубка, без нищо да подозира. Той беше съвсем кротко момче и като видях, че идва, го съжалих, защото знаех, че Браун ще бъде безпощаден. Браун веднага мина в атака:

— Ей! Защо не ми каза, че трябвало да спрем на оная плантация?

— Казах ви, мистър Браун.

— Лъжеш!

Намесих се и аз:

— Не той, а вие лъжете! Той наистина ви каза.

Браун ме изгледа с най-искрена почуда, за миг като че онемя, после ми кресна:

— С теб ще се разправя след половин минута! — и викна на Хенри: — А ти веднага се махай от рубката.

Думата на лоцмана е закон и се спазва безпрекословно. Момчето начаса тръгна и вече слагаше крак на първото стъпало, когато Браун, обзет от ненадеен бяс, грабна една десетфунтова буца от въглищата и се завтече подир Хенри, аз обаче се изпречих помежду им с тежък стол в ръка, халосах Браун здравата и го проснах на земята.

Извърших най-страшното от всички престъпления — посегнах на лоцман по време на дежурство! Затворът ми беше в кърпа вързан и понеже вече беше все едно, спокойно можех да използувам случая и да си разчистя отколешните сметки — надвесих се над него и го заблъсках с юмруци. Не знам колко време съм го удрял — навярно заради удовлетворението, че мога да го наложа, ми се е сторило по-дълго, отколкото е било, накрая той се отскубна, скочи на крака и се юрна към кормилото. Съвсем навреме, защото докато траеше побоят, корабът ни се носеше по реката с петнадесет мили в час, без да има някой на руля! Добре, че Орловият завой е широк две мили при пълноводие, каквото имаше в момента, и доста плавен и дълбок, та параходът следваше талвега без особен риск. И все пак това бе просто късмет — корабът като нищо можеше да се зарее нейде сред горите.

Като разбра с един-единствен поглед, че „Пенсилвания“ е извън опасност, Браун хвана големия морски далекоглед като томахавка и ми заповяда по-властно и от вожд на команчите да напусна кормилната рубка. Но вече не ме беше страх от него и вместо да изляза, аз останах и започнах да се подигравам с изговора му. Преобразих свирепите му речи на добър английски и подчертах предимствата на литературния език пред грубия диалект на пенсилванските въглекопачи, откъдето беше потеклото му. Браун с удоволствие би премерил сили с мен в спора, разбира се, с присъщите си вулгарни думи, но не беше подготвен за такава полемична схватка, така че остави далекогледа и пое кормилото, като си мърмореше и клатеше глава, а аз се оттеглих на пейката. Шумотевицата привлече всички на ветровата палуба и като видях сред тълпата стария капитан, който гледаше към нас, цял се разтреперих. Казах си: „Свършено е с мен!“, понеже макар обикновено да беше бащински настроен към екипажа и проявяваше търпимост към дребните ни опущения, имаше ли защо, наказваше строго.

Опитах се да си представя как би наказал той ученика лоцман, извършил провинение като моето, и то на кораб, натъпкан със скъп товар и колкото щеш пътници. Вахтата ни беше към края си. Намислих да се потуля някъде, докато се отвори сгода да сляза незабелязано на брега. Измъкнах се от кормилната рубка, слязох по стълбата, завих към вратата за тексаската палуба и тъкмо да се вмъкна през нея, насреща ми се изпречи капитанът. Наведох глава, а той остана мълчалив миг-два, след което изрече внушително:

— Ела с мен.

Последвах го, той ме вкара в каютата си в предния край на тексаската палуби. Останахме сами. Капитанът затвори външната врата, бавно отиде до вътрешната, затвори и нея. Седна, а аз останах прав. Погледа ме, погледа ме и каза:

— И тъй, би ли се с мистър Браун?

Отвърнах кротко:

— Да, сър.

— А знаеш ли, че това е много сериозно провинение?

— Да, сър.

— Съзнаваш ли, че корабът се носеше по реката цели пет минути без управление?

— Да, сър.

— Ти ли го удари пръв?

— Да, сър.

— С какво?

— С един стол.

— Тежко ли го удари?

— Средно, сър.

— Той падна ли?

— Той… той тупна на земята.

— Ти продължи ли? Направи ли още нещо?

— Да, сър.

— Какво направи?

— Заудрях го с юмруци, сър.

— С юмруци?

— Да, сър.

— Много ли го би… искам да кажа, сериозно ли?

— Май че да, сър.

— Ужасно съм доволен! Но да не вземеш да се изтървеш пред някого, че съм казал такова нещо? Извършил си голямо престъпление, да не си посмял да го повториш, поне на този кораб. Обаче… на брега го натупай! Здравата да го напердашиш, чуваш ли? Аз ще платя разноските. А сега върви и хубаво помни: никому нито дума. Хайде — да те няма! Голяма беля си направил, хлапак такъв!

Изхвръкнах навън, безкрайно щастлив, че съм се отървал на косъм. Като затворих вратата, чух как капитанът се смее и се пляска по тлъстите бедра.

След края на вахтата Браун веднага отиде при Клайнфелтър, който разговаряше с няколко пътници на палубата при машинното, и настоя в Нови Орлеан да ме свалят от борда, като добави:

— Няма да пипна кормилото, докато тоя ученик е на борда!

Капитанът отвърна:

— Не е необходимо той да носи вахта заедно с вас, мистър Браун.

— За нищо на света няма да остана, ако той е тук. Един от нас трябва да напусне.

— Много добре — рече капитанът, — тогава напуснете вие. — И продължи разговора си с пътниците.

През краткия остатък от този курс разбрах как се чувствува един освободен роб, какъвто бях аз в момента. Когато спирахме на някой пристан, Джордж Илър свиреше на флейта или четеше на глас някоя от двете си библии — искам да кажа, Голдсмит и Шекспир — или играехме с него шах — понякога за малко да го победя, но той връщаше своя ход и изменяше играта.