Кевин Андерсън
Време на огън и мрак (91)

89.
Дейвлин Лотце

— Ама че странна сбирщина сме — промърмори Дейвлин Лотце.

На бившия кликиски свят Ларо бяха събрани множество различни групи, но колонията функционираше забележително добре. Бежанците от Крена се радваха, че са намерили нов дом след гибелта на тяхното слънце. Двамата оцелели от унищожената колония нямаха къде да отидат. Пленените скитници жадуваха да се завърнат при клановете си, а зевесетата, които ги пазеха, искаха да се изтеглят на Земята. Заради бунта на компитата ЗВС бяха повикали повечето войници обратно и тези, които бяха останали, се чувстваха напълно изолирани.

Междувременно Дейвлин се стараеше да остане незабелязан. Имаше съвсем малък шанс, но все пак шанс, да живее мирно и кротко и да не се връща на служба в Ханзата.

— Как каза, че ти е името? — Роберто Кларин избърса потното си чело с ръка и продължи да копае. Дебелият скитник не се плашеше от физическата работа, също като всички от народа му.

— Александър Немо. — Това бе псевдонимът, който си бе избрал.

Кларин сви вежди.

— Немо? Като Немо на Жул Верн?

— На латински означава „никой“. Един от прадедите ми имал ниско самочувствие и приел ново име, когато напуснал Земята.

— Сигурно е искал да скрие нещо. — Кларин се засмя. — Е, това важи за много от клановете. Но миналото рано или късно те настига.

Двамата копаеха напоителен канал, който трябваше да свърже изворите в кликиските кошери и новозасетите ниви. Над тях две ремори на ЗВС упражняваха въздушни маневри.

— Само хабят гориво, а ако ни потрябва, няма да имаме нито капка. Проклети зевесета! Мразя ги!

Дейвлин не беше сигурен, че маневрите са пилеене на гориво. Бе усетил нещо злокобно в Спиралния ръкав още преди бунта на компитата. Беше повярвал на Орли Ковиц, че роботи са унищожили колонията на Корибус. На практика на Ларо бяха останали само неопитните, не особено надеждни войници. Дейвлин се надяваше, че ще успеят да организират някаква защита в случай на нужда. В противен случай трябваше да го направи той.

Беше научил колко много командоси са загинали по време на нападението на фабриката за компита. Негови приятели, сребърни барети. Самият той беше барета, преди да стане специалист по по-различни дейности. След допълнителното обучение умееше неща, непостижими дори за най-добрите сребърни барети.

Кларин заслони очи и проследи двете ремори, които се прибираха в базата до транспортала.

— Не знам кое е по-лошо. Да кръжат горе със заредени оръжия или да слязат и да се опитат да ни помогнат. Сигурен съм, че няма да се справят и с най-простата работа. Ще провалят реколтата и през зимния сезон ще изпукаме.

— Не е чак толкова зле — отвърна Дейвлин. — Ние сме си експерти по оцеляване все пак.

Работниците се грижеха за генетично модифицираните култури: прибираха реколтата от бързо растящите сортове и непрекъснато засяваха нови. Скитниците бяха свикнали да прилагат иновативни техники, в които всяка капка вода и всяка бучка тор се използваха многократно. В сравнение със суровите космически условия тази планета беше за тях като детска площадка.

Дейвлин имаше опит в оцеляването и помагането на другите. Беше спасил колонистите на Крена и бе измъкнал Рлинда Кет и капитан Робъртс от нагласения военен съд. Двамата бяха избягали с кораба на Рлинда, а той бе настроил „Сляпа вяра“ на автопилот. След това, с помощта на холограма, бе убедил всички, че Робъртс е загинал при преследването. Засега всичко вървеше добре.

Съмняваше се, че някой в Ханзата знае, че е замесен в бягството, но предпочиташе да не се набива на очи. Дълги години бе изпълнявал инструкциите на председателя за благото на съюза. Но Базил бе започнал да взема твърде погрешни решения и Дейвлин прецени, че е жертвал предостатъчно в името на Теранския ханзейски съюз.

Човешката раса сякаш пропадаше в бездънна яма. Дейвлин беше прагматик и виждаше неприятните резултати. Колко ли щеше да продължи този тъмен период? Ако краят на света бе близо, предпочиташе да го посрещне с тези хора — сред тях се чувстваше у дома.

— Александър, нещо много се размисли — изтръгна го от унеса му Кларин. — Дано да си измислил как да инсталирам нов филтър и циркулационна система, за да не хабим водата.

— Всичко е тук. — Дейвлин се потупа по главата. — Погледнах в складовете. Имат всички компоненти, които ни трябват. Ще го направим утре, стига да свършим днес с канала.

— Ти май наистина ще се окажеш много полезен.

— Това е истински комплимент от устата на скитник.

Откъм казармите на ЗВС се чуха аларми. Войниците затичаха към позициите си. Трета ремора излетя и се насочи към двете в небето.

— Не им ли писна от тия тъпи учения? — изръмжа Кларин.

Дейвлин погледна загрижено нагоре.

— Не мисля, че е учение.

— Какво искаш да кажеш? Какво става?

Третата ремора се присъедини към другите две и отлетяха на юг, където вече се виждаха четири светли точки, като падащи от небето слънца. Оставяха следа в небето. И се уголемяваха.

— В името на Пътеводната звезда, какво е това?

— Фероуи — каза Дейвлин.

— Страхотно. И какво искат?

— Не знам. Не са ми се обаждали отдавна.

Една от реморите стреля с язер по най-близката огнена топка.

— Какво прави този идиот? — измърмори Дейвлин.

От кораба на фероуите изскочи пламък и погълна ремората. Останалите двама пилоти бяха по-умни (или по-страхливи) и предвидливо се оттеглиха.

Фероуите не им обърнаха внимание. Горящите елипсоиди прекосиха небето на Ларо, сякаш бяха на разузнавателна акция. Дейвлин усети топлината им, когато прелетяха над тях. Минаха над колонията и очевидно свършили това, за което бяха дошли, увеличиха скорост и отпрашиха към хоризонта.

— Какво искат? — попита Кларин. — Не ни нападнаха.

Дейвлин поклати глава. Беше видял битката за слънцето на Крена и знаеше какви разрушения могат да предизвикат фероуите, съзнателно или не.

— Надявам се, че хидрогите и фероуите ще си воюват помежду си. — Направо се ужасяваше при мисълта как всичко може да се прецака отново.