Кевин Андерсън
Време на огън и мрак (33)

31.
Антон Коликос

— Ела с мен до залата на паметителите — каза Вао’сх. — Досега не си виждал храма на моята каста, където започват и свършват всички истории.

А и аз не съм ходил там, откакто се пробудих от кошмарите.

Лицето на Антон светна.

— С удоволствие! И не само защото най-сетне ще се махна от Призматичния палат.

След появата на бойните кълба илдирийците бяха станали потайни и подозрителни. Той предполагаше, че имат основания… но защо му бяха ограничили свободата на придвижване? Имаше впечатлението, че е видял нещо, което не е трябвало, и сега всички го наблюдават внимателно. С какво обаче можеше да навреди един кльощав завеян учен на Илдирийската империя? Най-накрая се осмели да зададе въпроса.

— Защо никой не ми казва причината, поради която не мога да се прибера вкъщи? Наистина бих искал да зная.

Паметителят се намръщи.

— Още не си приключил задачата си тук, паметителю Антон. Нима толкова бързаш да си тръгнеш?

— Не бързам, но се безпокоя. Баща ми загина преди години по време на разкопки, а майка ми изчезна. Ами ако има някакви новини? Просто не ми харесва да ме държат на тъмно.

Вао’сх го изгледа смаяно.

— На тъмно?! Никога не бихме ти причинили това.

Антон го потупа успокоително по ръката.

— Говорех образно. Не се тревожи. — Разбра, че няма да получи отговор.

Паметителят го поведе по един дълъг коридор към страничните входове на Призматичния палат. Пътят им се спускаше надолу по елипсовидния хълм към ширналия се град. Гледката спираше дъха и Антон почти не обръщаше внимание на двамата мускулести стражи, които ги следваха.

— Язра’х ще дойде ли с нас?

— Мисля, че магът-император й е възложил друга задача.

Антон почувства смесица от разочарование и облекчение. Заплашителната жена беше негов неотлъчен страж, откакто бе пристигнал от Марата. Знаеше, че тя харесва историите му, въпреки че не го показваше. Имаше странното чувство, че Язра’х желае нещо повече от него.

Сградата, в която се помещаваше кастата, отговорна за записването, запомнянето и запазването на Сагата, беше една от най-впечатляващите в Миджистра. Очевидно развълнуваният Вао’сх го поведе по полираните стълби. Охраната остана да ги чака отвън. Антон дори не ги погледна. Нима очакваха, че би могъл да избяга? Къде?

Влезе и си помисли за всички университетски аудитории и зали, които бе посещавал, преди да го поканят да изучава Сагата за седемте слънца. Това бе много по-различно от всичко, което бе виждал.

Помещението представляваше лабиринт от последователни стени с гравирани по тях букви: гигантски диамантени филми с одобрените строфи от Сагата. Близо до входа имаше група деца-паметители, изучаваха сегмент от стената. Гледаха строфите и ги повтаряха непрекъснато, докато не прогоряха всяка дума в мозъка си.

— Изучават Сагата от началото до края — обясни Вао’сх. — През половината си живот паметителят изучава пасажите, докато не започне да рецитира без грешка. Историята трябва да се разказва без никакви промени.

Антон се усмихна кисело.

— Мразя автори, които продължават да редактират историята дори след като е свършила. — Продължиха навътре. Навсякъде около тях имаше паметители, които запомняха и рецитираха. — С всеки следващ сегмент стават по-възрастни.

— Най-младите започват обучението си от входа. Като запомнят първата част, продължават навътре и така година след година, докато не наизустят всичко.

Антон се засмя.

— А аз мислех, че образованието на Земята е скучно.

В центъра на залата по-възрастните паметители обсъждаха работата си. Преглеждаха различни източници, сравняваха ги лист по лист, добавяха нови пасажи в несекващата Сага.

Таванът преминаваше във висок комин над огнище с ярки пламъци. В него се хвърляха листовете с неодобрените пасажи. Всяка строфа трябваше да бъде дискутирана и одобрена и чак тогава щяха да я запишат на диамантен филм и да я поставят на някоя стена.

— Точното записване на събитията е толкова важно, колкото и самите събития. Общество, което не помни, не си заслужава да бъде запомнено. Това е един от основните илдирийски принципи.

Човешките истории бяха предимно митове, служещи на определена цел, но илдирийците вярваха напълно на всяка записана дума. Само кастата на Вао’сх и евентуално магът-император знаеха, че легендите за шана рей са измислици, добавени за повече драматичност в Сагата. Но щом шана рей бяха измислени, дали това не поставяше под подозрение и други части от Сагата за седемте слънца?

Докато гледаше работата на паметителите, Антон осъзна, че „историята“ буквално се прави пред него. Един от чираците хвърли в огъня нов лист и пламъците погълнаха неодобрените пасажи.

Вао’сх обикаляше от маса на маса.

— В момента колегите ми описват историята на адар Кори’нх, от евакуацията на Крена до последната му битка в облаците на Кронха.

— Вашият адар със сигурност си заслужи място в Сагата.

Вао’сх се усмихна.

— След няколко месеца паметителите ще дискутират нашето прекосяване на Марата и сблъсъка с кликиските роботи.

— Дойдох тук да изучавам вашата история, не да заемам място в нея. Искаш да кажеш, че…

— Вече не си обикновен свидетел на събитията, паметителю Антон. Вече си част от тях.