Кевин Андерсън
Време на огън и мрак (68)

66.
Джес Тамблин

Джес притисна юмруци към тялото си, сякаш се мъчеше да удържи елементалните същества в себе си. Струваха му се почти толкова неконтролируеми, колкото покварения вентал в майка му.

Карла заговори пак. Думите излизаха от познатото лице, което му бе липсвало толкова много, но гласът звучеше кухо и неземно.

— Джес… защо се боиш от мен? Не помниш ли? — Тя тръгна напред, от тялото й излизаше пара. Таванът над нея продължаваше да пука. — Малкото ми момче.

Съживената жена явно привикваше към говора, въпреки че произнасяше думите без никакви емоции.

— Помниш ли как, когато беше на девет, ти оплетох пуловер? — Наелектризираната й коса беше по-спокойна, а лицето по-отпуснато, сякаш спомените й помагаха да контролира бушуващата енергия. — Спомням си твоето компи ЕА… На Тасия ли го остави? Тя къде е? Къде е Рос? Децата ми…?

Въпреки че бе обграден от кръвожадни червеи и бушуващи пожари, Джес си спомни за годините, които бе прекарал със семейството си на Плумас. Карла го бе научила да кара всъдеход още на дванадесет. Беше му показала как да работи с помпите и как да пълни с вода цистерните на скитническите кораби.

Осъзна какво се е случило и изкрещя:

— Тя беше замразена толкова години! Може би е останала някаква искрица живот. Явно съм й предал част от енергията си, когато я извадих. А сега е под контрола на покварения вентал.

„В нея няма живот. Беше мъртва и все още е“.

— Не вярвам. В нея все още има нещо! — Джес се обърна към Карла, вече не се бранеше от атаките й. — Майко, чуй ме! Моля те!

Карла направи нова крачка напред. Бученето на венталите в главата му се засили. „Това не е майка ти. Тя не е жива“.

— Но ме помни!

„Поквареният вентал извлича химическите спомени от мозъка й. Майка ти отдавна я няма“.

Не можеше да спре да мисли за предишните покварени вентали, за илдирийския септар, който се бе опитал да спечели войната, за кликиската царица, воюваща с другите кошери. Той просто се бе опитал да извади трупа на майка си, а не да я възкресява. Някаква странна искра от него бе причинила целия този ужас.

„Трябва да премахнем покварената вода от нея“.

Венталите се изляха от него, образуваха влажна мъгла във въздуха и започнаха да се въртят около Карла. Джес потрепери.

— Върнете я! Спасете я. Майка ми е все още жива.

„Тя вече не съществува. Трябва да изтеглим всяка водна молекула“.

Джес не можеше да се съпротивлява. Венталите просто използваха тялото му като проводник. Той мълчаливо призова майка си да установи контрол над покварената енергия.

Внезапно се сети за нещо и се обърна. С ужас видя, че около Ческа са се увили десетки червеи. Тя беше все още жива и се съпротивляваше отчаяно!

Искаше да й помогне, но не можеше да помръдне. Венталите контролираха тялото му и го използваха като оръжие. Тяхно оръжие.

— Спасете Ческа! Помогнете й да се бие! — изкрещя той.

„Докато поквареният вентал се сражава с нас, контролът върху червеите намалява“.

Джес успя да протегне ръка, но атаките на Карла отново привлякоха вниманието му.

— Ческа! Дръж се!

Ческа успя да се съсредоточи и да призове собствената си енергия и с мощна експлозия взриви и замрази полазилите я нематоди. Изправи се. Очите й излъчваха енергия, но по-различна от тази на Карла. Тръгна напред, без да обръща внимание на остатъците от червеи по леда.

Стисна ръката на Джес и му преля силата си. Беше като водопад. Двамата се задвижиха в унисон, водени от елементалните същества.

Около тялото на Карла Тамблин се завихри циклон. Тя се отбраняваше, мяташе светкавици, студени вълни и водни гейзери срещу миещата я буря. Сееше жестоки разрушения във всички посоки.

Но съединените вентали започнаха да изтеглят влагата от тялото й. Бледата й кожа се покри с капки, излизаха от всяка пора.

Джес искаше да потърси друг начин и опита да спре венталите. Искаше да ги убеди да спасят майка му, а не да я унищожават. Древната битка с кликиската царица бе унищожила цяла планета, а илдирийският септар бе имал мощта на боен флот.

Венталите обаче възнамеряваха да се справят с Карла дори това да причинеше унищожаването на Плумас.

Тялото на майка му затрепери — венталите извличаха и пречистваха все повече влага от плътта й. Джес изплака. Но нямаше как да ги спре.

Изражението на Карла омекна, стана по-човешко… някак майчинско. Дали това бе номер?

— Джес, знаеш какво трябва да направиш. — Тя спря да удря тавана, атаките срещу него и Ческа също спряха. Майка му опитваше да се затвори в себе си и да намали защитните сили на вентала.

Джес разбра, че го прави съзнателно. Знаеше, че това действително е част от майка му. Тя се бе вкопчила в остатъците от спомени и се бореше с поквареното същество. Разбираше чудовищните щети, които можеше да причини, и отказваше да продължи. Вече бе сигурен, че това е майка му.

Но венталите му бяха казали, че това е невъзможно. Зърна внезапно блесналата човечност в очите на Карла. Но как бе възможно венталите да грешат? И ако не бяха прави, какви ли други грешки бяха допуснали? Внезапните му колебания бяха толкова вредни, колкото присъствието на покварения вентал.

Затова реши да ги отхвърли. Вече бе направил избора си. Бе приел тези същества, бе отхвърлил собствената си човечност, за да води битките им.

Виждаше какви щети е причинило поквареното създание и си спомняше за миналите случаи. Знаеше, че трябва да я спре. Тук.

И спря да се съпротивлява на венталите. Не откъсваше очи от майка си. Вложи цялата си енергия, както и тази на Ческа. Усещаше силата на човешкото й сърце, както и неземната мощ в нея.

Тежкият удар се стовари върху Карла като оръдеен залп. Тя го прие с някакъв намек за усмивка и облекчение. Кожата й се изсуши и започна да се напуква. Лицето й се мумифицира.

Бурята продължи да набира мощ и накрая Карла се пръсна на парчета, които се разпаднаха на прах. Поривите на вятъра ги отнесоха.

Венталската буря постепенно стихна и не остана и следа от поквареното създание, което беше и майка му.

Останали без контрол, оцелелите червеи тръгнаха обратно към водите.

Оцелелите водни миньори започнаха да излизат от скривалищата си. Появиха се и тримата му чичовци.

— Не разбирам какво точно стана — каза Кейлъб. — Но не съм сигурен, че искам да знам.

Джес не каза нищо. Не бе трябвало да вади майка си от ледения гроб. С действията си бе причинил истинско бедствие.

— Всичко свърши — каза Ческа, спомнила си, че е говорителка на клановете. Хората не я бяха виждали от разрушаването на Рандеву и не знаеха за промените. — Вече сте в безопасност. Може да се връщате към нормалния живот.

Кейлъб огледа разрушенията и изръмжа:

— Нормално ли? Първо хидрогските атаки и нападенията на Голямата гъска, а сега това. От много отдавна няма нищо нормално.