Кевин Андерсън
Време на огън и мрак (85)

83.
Джес Тамблин

Осемдесет от работниците на Плумас бяха оцелели от бедствието. Но водните мини на клана Тамблин бяха почти изцяло унищожени.

От повредената екипировка излизаше студена пара. Животоподдържащите системи бяха отказали и температурата падаше рязко. На пострадалия таван бе оставало само едно от изкуствените слънца.

Джес погледна разровената земя, замръзналите трупове и мъртвите нематоди. Това беше седалището на неговия клан. Първия път бе напуснал Плумас заради любовта си към Ческа и се бе върнал променен.

Поквареният вентал в майка му бе причинил всичките щети, но всъщност вината беше негова.

Ческа усети покрусата му и се приближи до него. Докосването й, което му бе отказвано толкова дълго, сега му даваше сила.

Старият Кейлъб плесна силно с ръце и се провикна към оцелелите:

— Хайде, всички. Имаме работа. — Водните миньори почнаха да оказват помощ на ранените. Изтощените и изтормозени братя Тамблин се заеха със създаване на временни убежища от останките на жилищните сгради.

От тавана се откъсна голямо ледено парче и падна в оловносивото море.

— Ческа, трябва да укрепим подземието, докато не успеем да отведем хората на по-безопасно място. Има много ранени. Ела.

Потисна мъката си и й обясни как да използва силите си, за да запуши най-сериозните цепнатини в тавана. След това се съсредоточи и започна да разчиства падналите ледени купчини.

Не можеше да докосва живи същества, затова се нагърби със задачата да пуска труповете във вече спокойното море.

— Ами ако заразя някого с покварен вентал? — След случката с майка си трябваше да е много внимателен.

„Това няма да стане. Повече никога няма да се случи“.

Той погледна един блед мъж, който бе загинал от загуба на кръв заради десетината си рани. Помнеше, че човекът работеше в станцията за отделяне на водород, но почти не бяха разменяли дума, когато Джес бе живял тук. Дори не знаеше името му. А сега мъжът беше мъртъв.

Екипът, който бе проверил тунелите за достъп до повърхността, се върна и доложи на Кейлъб:

— Повечето сондажни шахти са срутени. Помпите и горивните преобразуватели са повредени.

— Имаме само един функциониращ асансьор, но някои от индикаторите му отчитат странни показатели. Джес, дори с Ческа да поправите тавана, не виждам как ще се справим. След смъртта на Ендрю… — Кейлъб изхълца и пое дълбоко дъх. — И ако ти не си постоянно до нас, не виждам как въобще ще продължим с бизнеса.

— Ще трябва да изоставим Плумас, поне засега. Твърде много системи са повредени и не можем да поддържаме среда за живот.

Оцелелите все още не можеха да проумеят случилото се. Уин и Торин поклатиха глави.

— Не можем да се махнем. Виж колко работа ни чака!

— Как ще преодолеем кризата? — изстена Торин.

— Ендрю се занимаваше с финансите. Как ще се справим без него?

— Кланът разполага с пари в сметките си, не се тревожете за това — изръмжа Кейлъб. — Но откъде ще намерим тежка техника за новите шахти и части за машините? Направо ме заболява главата. В името на Пътеводната звезда, ще ни трябват години!

Джес усети венталите в тялото си. Сега беше моментът. Двамата с Ческа имаха по-важна задача.

— Имам друга работа за вас. Много по-важна. Имаме нужда от помощта ви. На всички скитници, на цялото човечество.

Кейлъб примигна.

— Огледай се, Джес! Как бихме могли да ти помогнем?

— Можете — обади се Ческа. — Извикай всички. Трябва да чуете това, което имаме да ви кажем.

Кейлъб сви рамене.

— И без това имаме нужда от малко почивка — и от поне някаква надежда.

Отчаяните мъже и жени се събраха около руините на базата. Бяха наблюдавали сражението на Джес и Ческа с майка му и се бояха от могъщата двойка.

Венталите засилиха думите на Джес и те прозвучаха из цялото подземие.

— С говорителката Перони дойдохме тук с мисия. Вече сте се били с дрогите и зевесетата. Бягахте и се борехте за оцеляване, въпреки че убежищата ни непрекъснато намаляваха. Но войната все още не е свършила. Дори напротив. Най-голямата битка наближава и венталите имат нужда от помощта ни.

— Твоите вентали ни причиниха доста неприятности — изръмжа Торин.

— Един покварен вентал — поправи го Джес. — Останалите ви спасиха. Те могат да спасят другите кланове и цялото човечество. Трябва да спуснем хиляди вентали на хидрогските планети.

— Да, трябва да го направим — добави Ческа. — Илдирийците и зевесетата не разполагат с необходимите оръжия.

— Зевесетата разполагаха с достатъчно мощ, за да разпарчетосат Рандеву — посочи Кейлъб. — Защо трябва да се мъчим да им помагаме?

Ческа за момент се намръщи, но отвърна съвсем спокойно:

— Не всички хора са като зевесетата. Скитниците са по-добри.

Кейлъб повдигна вежди.

— Очакваш да повярваме, че ако победим хидрогите, зевесетата ще спрат да нападат скитнически бази? Ще спрат да опустошават горивните ни съоръжения? Ще освободят ли пленниците, които взеха? Шиз, може би дори ще построят наново Рандеву! Джес, и двамата с говорителката не сте глупави, обаче…

— Това, което знаем и което трябва да запомним, е, че истинският ни враг са хидрогите. Между хората винаги ще има конфликти. Нима предпочиташ хидрогите да унищожат всички ни?

Кейлъб не изглеждаше убеден, но се съгласи, макар и с неудоволствие. Братята му хвърлиха един поглед на непосилната задача за възстановяване на Плумас и Торин каза:

— Добре, вече сме под твоя команда. Какво се иска от нас?

Оцелелите работници бяха доволни, че отново имат цел в живота. Джес виждаше, че са готови за битка, стига да им покаже правилния враг и да им даде подходящи оръжия.

Двамата с Ческа им обясниха идеята си за използването на водни цистерни с вентали за едновременна атака срещу газовите гиганти.

— Всички може да се разпределите по четиринадесетте танкера. Ще ви кажем откъде да напълните вода.

— Нико Чан Тайлар вече обикаля клановете и събира хора. Останалите доброволци на Джес правят същото в целия Спирален ръкав. Ако ще нападаме всички хидрогски светове едновременно, ще ни трябват всички кланове от Авила до Золтан.

— Ако искате да откриете много скитници, идете на Ирека — каза Кейлъб. — Това е основното място за срещи напоследък. Двамата с Ден нагласихме цялата работа. — Братята Тамблин обясниха за новото споразумение между осиротелите ханзейски колонии и скитническите търговци. Ческа беше доволна да научи, че баща й може да е там.

По-късно оцелелите се измъкнаха със здравия асансьор на повърхността и се отправиха към жилищните отсеци на танкерите.

Джес стоеше на открито. Венталският му кораб блестеше като сапунен мехур. Зачуди се дали Плумас отново ще бъде процъфтяваща база, или това е краят на водните мини.

— Скоро отново ще има мир и просперитет — каза Ческа и го прегърна. — Но първо трябва да спечелим битката. Трябва да координираме атаката прецизно, за да не могат хидрогите да реагират.

— Това си е направо чисто административен проблем.

— Точно по моята специалност. Хората имат нужда от говорителка. — Тя се усмихна. Беше много красива под звездите и отразената от луната светлина.

Джес изпитваше колебания, но и двамата разбираха плана на венталите.

— Трябваше да мине толкова време, докато се съберем, а ето че пак се разделяме. Ти отиваш на Ирека, а аз трябва да ида на Терок.

— Знам. Чувам как световните дървета зоват венталите.

Верданите бяха изявили готовност да се бият заедно с тях. Съюз дори по-велик, отколкото в предишната война. Тъгата от раздялата само направи устните й по-вкусни при последната целувка.

— Кълна се в Пътеводната звезда, когато всичко свърши, ще бъдем заедно завинаги.