Кевин Андерсън
Време на огън и мрак (4)

2.
Адмирал Лев Стромо

Мантата бързаше да прибере оцелелите командири от разбиваческия флот. Шестдесетте кораба камикадзе вече трябваше да са размазали хидрогите при Кронха 3.

Илдирийските двигатели на мантата работеха на пълна мощност, техниците и бойните компита наблюдаваха внимателно системите за претоварване. Адмирал Стромо изоставаше от графика със седемнадесет часа. Беше настоял да направят пълна инспекция на кораба преди излитане, все едно отиваха на учение, а не на бойна мисия, в която времето е едва ли не най-важното нещо. Все пак спасителните капсули разполагаха с въздух и припаси за поне още ден, може би два. Стромо имаше достатъчно време.

Генерал Ланиан нямаше търпение да изпробва новите разбивачи и бе видял своя шанс, когато хидрогите нападнаха облачния комбайн на Кронха 3. Новите съдове имаха подсилен корпус и екипаж почти изцяло от компита и бяха разработени, за да се разбиват във вражеските бойни кълба. Според плановете човешките командири трябваше да катапултират преди сблъсъка и да бъдат прибрани от мантата. На хартия операцията изглеждаше почти перфектно.

Адмиралът спеше в кабината си: бе оставил командването на дежурния офицер. Когато чу алармата за събуждане, измърмори сърдито, че на командирите на сектори трябва да им се полага повече сън. Смъкна се от койката, потърка очи и се приготви за дежурство. Трябваше да дава пример на подчинените си, въпреки че предпочиташе да си остане вкъщи. Силните страни на Стромо бяха в бюрокрацията и бумащината. Имаше много други офицери от ЗВС, които жадуваха за слава и повишения. Някой от тях със сигурност щеше да е по-подходящ за тази операция.

Но все пак той беше тук. Имаше заповеди. Искаше да ги изпълни възможно най-бързо и да се върне.

Наплиска лицето си с вода над малката мивка. Опипа бузите си и усети, че леко дращят, но реши, че може да изчака още един ден, преди да изпие хормоните, които спираха растежа на брадата. Хапчетата разстройваха стомаха му, а бръсненето беше досадно.

Облече изгладена униформа, наведе се към огледалото и увеличи изображението. Виждаха се следи от двойна брадичка. Лицето му също беше подпухнало, при това не от спането. Може би трябваше да почне да прави някаква гимнастика.

Не искаше отново да влиза в битка и да се налага да се прави на железен командир. Но от началото на войната с хидрогите малко неща в живота се развиваха според желанията му. Знаеше, че му се присмиват и подигравателно го наричат „Стой си вкъщи, Стромо“, защото предпочиташе работата на бюро вместо бойните операции. Определено желанието за комфорт и предсказуемост бяха потиснали гордостта и амбицията му.

Мигащите светлини на стената му напомниха, че има няколко минути да стигне до мостика, ако иска да е там, преди да навлязат в Кронха 3. Трябваше да седи на командния стол през по-голяма част от досадната операция. Приглади късата си сива коса, пое дъх и си намести медалите. Повечето бяха дадени заради дългата служба и късмета да е на точното място в точното време. Готов за изпълнение на дълга.

Тръгна със стремителна крачка по коридора. Изпънат гръб, издадена брадичка, все едно на парад. Подмина няколко бойни компита и им кимна по навик. Не се изненада, когато те не отвърнаха на поздрава. За разлика от приятелските модели, при военните тези неща не присъстваха в програмата.

Бойните компита бяха високи почти колкото човек и имаха бронирано тяло и дебели крайници. Подсилената мускулатура и синтетичното покритие ги правеха по-здрави и издръжливи от човешките войници. Беше успокояващо да имаш толкова много от тези полезни машини на борда.

Той излезе на мостика и огледа екипажа. Странната млада зелена жрица Клидия стоеше на мястото си, докосваше фиданката си и изглеждаше отнесена, както винаги. Беше само по шорти и широка риза, без никакви знаци за ранг, с многобройни татуировки по тялото. Въпреки че смяташе жреците за диваци, адмиралът беше доволен, че разполага със средство за комуникация, за разлика от повечето кораби на ЗВС.

На мостика бяха още: високият оръжеен офицер Ануар Зизу, който изглеждаше като издялан от дърво; един комуникационен офицер, непознат на Стромо; двама оператори на скенери и две бойни компита. Никой не забеляза появата му и Стромо прочисти шумно гърлото си. Младият навигационен офицер — Терен Мае, ако си спомняше правилно името й — се обърна и викна:

— Адмиралът!

Командир Ели Рамирес се завъртя на стола си.

— Приближаваме Кронха, сър.

— Това е рутинна операция. — Той се настани на командирския пост, освободен от Рамирес. — Прибираме спасителните капсули и се връщаме максимално бързо на Земята. Командването очаква с нетърпение доклада на „куфарите“.

— Ще е добре отново да летим с командир Тамблин, сър. Не ми беше много приятно да й отнема мантата.

— Тя изпълнява заповеди, командир Рамирес. Все пак е скитник и няма как да участва в настоящите ни операции. — Взря се в екраните, за да прекъсне разговора. В единия ъгъл се виждаше светлината от двойната звезда. — Това ли е Кронха 3?

Единият от операторите коригира филтрирането на светлината.

— Да, сър. Ще пристигнем след около час.

— Някакви спешни съобщения? Има ли сигнали от спасителните капсули?

— Още сме твърде далече, сър — каза Рамирес. — Предавателите им не са много мощни.

— Продължавайте. — Стромо се облегна назад. За известно време корабът продължи да лети спокойно и той усети, че задрямва. Потърка очите си и се насили да остане буден. Надяваше се, че не е успял да захърка.

— Все още няма сигнал — каза комуникационният офицер.

— В момента сканираме за останки и следи от двигатели — добави сензорният оператор.

Стромо сви вежди.

— Ако шестдесет разбивача са се сблъскали с няколко бойни кълба, би трябвало да има достатъчно следи. Не засичате ли остатъчна енергия или радиоактивност?

— Не, сър. Има съвсем лека реакция откъм облаците, но това са останките на разрушения комбайн. Разбиваните ги няма. Нито илдирийските кораби.

— Все трябва да има нещо. — Стромо се намръщи. — Ние сме само на ден зад тях.

Приближиха се до газовия гигант, но не откриха нито сигнали от спасителни капсули, нито следи и останки от експлозии.

— Продължаваме търсенето, докато не намерим някакви отговори. Шестдесет разбивача не могат да изчезнат просто така.