Кевин Андерсън
Време на огън и мрак (113)

111.
Колкер

Колкер много се учуди, когато разбра, че в Призматичния палат има друга зелена жрица.

— Аз съм Нира.

Той стана от пейката, на която се наслаждаваше на шарената слънчева светлина, идваща от призматичния прозорец. Погледна гладката й зелена кожа и от татуировките разбра, че тя е разказвач и пътешественик.

— Как се озова тук? И теб ли те плениха?

— Вече не съм пленничка, нито ти.

— Аз ще съм затворен, докато не докосна световно дърво отново и не усетя телевръзката. Мина толкова време…

Тя му протегна ръка.

— Ела с мен.

Съливан и миньорите бяха привършили работата си със Слънчевия флот. Колкер прекарваше все повече време със стария свещеник-философ. Компанията на Тери’л му беше приятна и му бе интересно да научи повече за тизма и духовните нишки, които свързваха илдирийците. Беше странно, че всеки член на тяхната раса беше свързан по начин, непостижим за хората, дори за зелените жреци. Това някак дори го натъжаваше.

Но най-вече жадуваше да се свърже със световната гора и да поговори със своя приятел Ярод и другите жреци. Беше самотен. Единствената фиданка бе унищожена. Зачуди се къде ли го води Нира.

— Отвлякоха ме преди много години, но сега съм с мага-император, по собствена воля. — Тя му разказа набързо историята си. Колкер знаеше, че илдирийците са извършвали много немислими неща, но когато чу разказа й, се смая.

— Не всички илдирийци са толкова коварни — каза тя. — Ела да ти покажа нещо.

Той я последва към най-високите кули. Реши да не задава въпроси.

Стигнаха градините на покрива — истински лабиринт от вечнозелени растения и шарени цветя.

— Оставих я тук, за да може да расте на воля.

Колкер се взря в малката фиданка, която бе изникнала от обгореното парче дърво, и сърцето му подскочи. Протегна ръце като удавник към спасителен пояс.

— Откъде… я взе?

Нира коленичи и нежно погали фиданката.

— Успях да открия живот в това парче дърво. Влязох в телевръзката с помощта на тизма на мага-император и събудих отново горското съзнание. И дървото се съживи.

Колкер жадуваше за този момент още откакто фиданката му бе паднала от облачния комбайн на Кронха 3. Спомняше си как се бе спънал и бе изтървал саксията. Крехкото му дръвче бе изчезнало сред облаците.

Докосна филиза и мислите му мигновено се свързаха, като затворена електрическа верига. Отдавна беше жадувал за този еуфоричен момент.

Успя да научи и да разкаже всичко за момент, който траеше едновременно безкрайно и съвсем кратко. Успя да се свърже с Ярод, който се зарадва, че приятелят му е жив. Но не откри Росия, Клидия и останалите — те бяха загинали по време на второто хидрогско нападение и бунта на компитата.

Световната гора и зелените жреци вече знаеха какво се е случило с него и как е постъпил магът-император с миньорите. Нира им бе разказала част от историята за това как Съливан и хората му помагат на Слънчевия флот.

Колкер продължи да изпраща и получава мисли. Опита се да опише наученото от стария свещеник-философ, но не успя напълно. Погледна Нира с благодарност. Когато накрая прекрати връзката, все още усещаше тръпката от стореното. И все пак…

Нира му се усмихваше.

— Успя да се свържеш със световната гора. Нали това беше най-голямото ти желание?

— Да! — Но отвътре се чувстваше странно празен. Беше очаквал този момент от много месеци. Толкова много. Трябваше да е обзет от радост. За негова изненада въобще не беше толкова прекрасно, колкото го описваше на Тери’л. Дали беше забравил? Или се бе променил?

Пусна фиданката и отново се почувства разкачен. Не беше като връзките на тизма, за които му разказваше старецът. Завръщането му към световната гора беше странно неудовлетворително. Не знаеше какво да мисли.