Кевин Андерсън
Време на огън и мрак (127)

125.
Председателят Базил Венцеслас

Въпреки че стените на помещението бяха подсилени, Базил не се чувстваше в безопасност. Ако хидрогите преминеха през генерал Ланиан, щяха да атакуват първо Дворцовия квартал. Дори едно бойно кълбо щеше да е достатъчно, за да унищожи сградата.

Тактическите експерти и офицерите от ЗВС обсъждаха докладите и се мъчеха да са една крачка напред от битката.

— Няма защо да се изненадваме! Имахме достатъчно време за подготовка. Човечеството се провали само.

Заместникът Каин, още по-блед от обикновено, обикаляше разтревожено различните станции.

— Направихме всичко възможно, господин председател.

— Можехме и по-добре! — повиши глас Базил. — Всеки жител на Теранския ханзейски съюз беше наясно със заплахата и все пак никой не се постара достатъчно. Вината си е тяхна. Знаеха какво е заложено. Плановете ми не можеха да се осъществят без поне малко сътрудничество. Защо хората продължават да ме подвеждат? Пак — той удари по масата с юмрук — и пак — нов удар, — и пак!

Тактическите експерти се опитваха да следят хаотично движещите се кораби.

— Три бойни групи току-що пристигнаха. Само че стрелят по нашите!

— Това са отвлечените от компитата кораби! Кликиските роботи са били в съюз с хидрогите от самото начало.

Каин сключи ръце зад гърба си.

— Господин председател, не можем да определим какво точно се случва. Изглеждаше, че илдирийците са ни предали, но те удариха бойните кълба. Според тези показатели — той почука по един от екраните — са унищожени стотици кораби: на ЗВС, илдирийски лайнери и хидрогски сфери.

Базил не разбираше нищо от мигащите точки. Сякаш някой беше насъскал два кошера един срещу друг. Той се обърна към един офицер със заешка физиономия.

— Веднага ме свържете с Ланиан.

— Сър, той е блокирал…

— Аз съм председателят! Не ми казвайте, че не може да се свържете с него.

— Да, господин председател. Разбира се, че мога. — Офицерът задвижи пръсти по клавиатурата си и включи един екран.

Базил се изправи и се обърна към командира на ЗВС.

— Генерале, какво става там? Какво правят илдирийците?

Ядосаният Ланиан насочи леденосиния си поглед към Базил.

— В момента съм зает. Не виждате ли, че съм в средата на битката?

— Почти нищо не виждам, генерале. Искам пълен доклад…

— Ще си получите доклада, когато всичко свърши. — И Ланиан прекъсна връзката.

Базил се загледа в тъмния екран. Имаше чувството, че някой го е зашлевил.

— Как смее да прекъсва!

— Господин председател, генералът трябва да се съсредоточи върху битката. Предлагам да се оттеглим в бункера — каза Каин.

— Няма гаранции, че ще издържи срещу хидрогите. За добро или лошо, трябва да съм в центъра на нещата. — Базил поклати глава. За какво му беше да оцелява, ако унищожаха Земята? Целият му живот се въртеше около управляването. Ако искаше да се занимава с нещо друго, щеше да се оттегли преди години. А тъй като сега нямаше и подходящ заместник, беше принуден да остане на поста. Капитанът трябва да потъне с кораба си, нали така.

Но поне нямаше да е сам.

В главата му започна да се оформя план.

— Намерете крал Питър и кралица Естара… вземете и принц Даниъл. Доведете ги тук.

— Да, могат да запишат окуражителна реч. Да посрещнем обединени края на Земята, ако се стигне дотам — каза Каин.

Базил стисна юмруци, след това се насили да ги разтвори.

— Нека да чакат участта си заедно с нас.

Но капитан Маккамон не отговаряше. Охраната на принц Даниъл също мълчеше. Никой ли в тази вселена не си вършеше работата? Нима дори лоялните стражи бяха напуснали поста си?

Обърна се към войниците в помещението и заповяда:

— Отидете в Двореца на шепота и ми доведете краля, кралицата и принца!

Продължи да наблюдава битката. Не можеше да разшифрова мигащите точки и начертаните траектории. Нямаше представа кой печели. Броеше секундите и очакваше появата на фалшивото кралско семейство. „Защо се бавят толкова?“

Най-накрая един от войниците се обади по интеркома.

— В кралското крило сме. Кралят и кралицата не са в покоите си, но открихме капитан Маккамон и един от хората му в безсъзнание. Явно са зашеметени. Оръжията им липсват.

Базил скочи.

— Невъзможно!

Скоро получи доклад и от втората група.

— Покоите на принц Даниъл са празни. Стражите са в безсъзнание. Няма следа от принца.

Краката на Базил омекнаха, сякаш някой го бе уцелил със зашеметител.

— Никой не ги е отвличал. Избягали са. — Това беше прекалено! Питър отново го бе прецакал.

Без значение какво бе направила Ханзата за него, без значение от заплахите и обещанията на Базил, Питър се държеше като бясно куче.

Всички го бяха предали! Положението ставаше неудържимо.

Причерня му. Чу нечий крясък, усети болка в гърлото и осъзна, че крещи самият той. Заместникът му го гледаше изненадано. Всички откъснаха очи от битката и се обърнаха към него, сякаш беше полудял.

Стана му неудобно и опита да се успокои. Да възвърне стандартната си невъзмутима физиономия. Ако щеше да се мре, поне трябваше да го направи с достойнство.