Кевин Андерсън
Време на огън и мрак (75)

73.
Колкер

Когато се покатереше на върха на някоя от кулите в Призматичния палат, зеленият жрец можеше да си представи, че седи в короните на световната гора на Терок. Топлата светлина на слънцата се стичаше по зеленикавата му кожа като разтопено масло.

Но след като му бяха отнели фиданката, нищо не можеше да му достави радост. Беше загубил единствената си възможна връзка със световната гора. Фиданката бе мъртва. Магът-император наистина бе чудовище — и кроеше още по-голямо предателство.

Високо в небето се виждаха бойните лайнери и помощните кораби. Сякаш цялото население на Илдира бе заето с всякакви трескави дейности. Таловете Лорие’нх и Тае’нх вече подготвяха лайнерите, които щяха да участват в нападението на Земята.

Съливан, Табита и повечето миньори бяха изпратени на работа. Зеленият жрец не се бе чувствал никога толкова самотен.

Старият свещеник-философ се присъедини към него без покана. Колкер не беше сигурен дали срещата им е случайна, или старецът го е проследил. И двамата се взираха в гората от кристални сгради.

Колкер искаше да бъде оставен на мира, но пък жадуваше за разговор. Просто не можеше да реши как да говори с хиперрелигиозния илдириец.

— Самотен съм. Никога не съм бил толкова самотен.

— Аз не съм. И никога не съм бил. — Старият мъж вдигна поглед нагоре, въпреки че небето бе толкова ярко, че Колкер непрекъснато примигваше. — На моята възраст погледът се замъглява. Трябва да гледам право в слънцата, за да ги усетя. Но в мен грее ярко Източникът на светлина. Душевните нишки ме топлят. — Той вдигна с костелива ръка медальона на гърдите си. — Тъжно ми е, че не можеш да почувстваш тизма, приятелю. Ако можеше да се свържеш към нашата мрежа, никога нямаше да се чувстваш самотен.

Колкер се обърна на другата страна.

— Знам какво би ми помогнало и то не е вашият тизм. — Искаше му се да говори, но не и с някой толкова самодоволен.

Старецът видя, че е нежелан, и бавно се изправи, като зле поддържана древна машина.

— Нямаше да мислиш така, ако разбираше повече от това, което ти казвам.

Колкер въздъхна. Свещеникът така или иначе беше тук, тъй че можеше да го послуша. Може би това щеше да го откъсне от проблемите.

— Почакай. Аз съм твоята запленена публика. — Не можа да прикрие горчивината в тона си. Непрекъснато мислеше за изгубената фиданка. — Обясни ми.

И Тери’л започна да разказва.