Кевин Андерсън
Време на огън и мрак (48)

46.
Инженерният специалист Свендсен

Сержант Пакстън завъртя в пръстите си устройството с вируса, изобретен от двамата учени.

— Това ли е голямото ви оръжие?

— Ако проработи, всички компита във фабриката ще се изключат веднага. — Ямейн излъчваше много повече спокойствие от Свендсен.

— Тогава ще може да приложим тази идея и за останалите бойни групи — добави инженерният специалист. — Стига да успеем да им изпратим вируса навреме.

Сребърните барети се готвеха за нов щурм и този път не си играеха. Екипът бе пет пъти по-голям от предишния и разполагаше със звукови тарани. Бяха решили да проникнат през едно открилата, в което имаше по-малка вероятност да се натъкнат на компита.

Без да се бавят, командосите атакуваха вратата. Тараните удариха с толкова оглушителен трясък, че Свендсен го чу въпреки тапите на ушите си. Вратата не издържа и се разпадна.

— Влизайте, преди тенекиите да са довтасали! — изкрещя сержант Пакстън. — Давай! Давай!

Свендсен и Ямейн вярваха в ефикасността на своя вирус, но имаха съмнения дали ще оцелеят достатъчно дълго, за да го заредят. Всеки от сребърните барети носеше малко устройство с вируса, за да се увеличи шансът поне няколко копия да достигнат програмната зала.

Баретите напредваха с готови оръжия. Всеки разполагаше с екран, на който бе отбелязан пътят им, както и алтернативни маршрути. Ботушите им отекваха като гръмотевици по пода, а ефектът се засилваше от дрънченето на броните и оръжията. Свендсен и Ямейн вече се задъхваха, но се стараеха да не изостават, защото иначе щяха да загинат. Бойните компита щяха да се появят всеки момент.

Групата се придвижваше през тесни коридори, покрай стелажи с готови за сглобяване компоненти. Както и очакваха, крилото беше празно и не се натъкнаха на съпротива.

— Стойте заедно. Поддържайте темпото! — продължаваше да крещи Пакстън.

Свендсен виждаше, че дори най-слабите мъже и жени са в много по-добра форма от него и Ямейн. Сребърните барети тичаха по десет километра всеки ден. Според популярните митове те се хранеха с гвоздеи, замеряха се с камъни и висяха от скални стени само за удоволствие.

Преминаха през боядисаните в бяло помещения, където се вграждаха кликиските модули. „Това явно се оказа голяма грешка“, помисли си Свендсен. Но вече бе твърде късно.

Водещите командоси приклекнаха и откриха огън по две компита, които изнасяха резервни модули от едно хранилище. Изненаданите роботи бяха направени на парчета, преди да реагират.

— Сигурно приближаваме — каза Пакстън.

— Централната програмна станция е точно отпред — отвърна Свендсен.

— Значи отиваме там. — Редник Елман се засили и отвори вратата с крак.

Отпред долитаха шумове от движещ се конвейер, съскане на оксижени и удряне на метал в метал. Хиляда компита бяха заети с производството на още бойни роботи. Първите двама командоси откриха огън с муниции с обеднен уран и отблъснаха за миг роботите, но те бързо се прегрупираха.

— Не можем да застреляме всички — изкрещя Пакстън. — Пробийте път напред. Груба сила, без финес. Трябва да минем през тези консервени кутии.

Свендсен посочи пътя. Командосите се събраха и тръгнаха напред като нападащ отбор по ръгби. Отблъсваха компитата с експлозивни патрони и електростатични полета. Но роботите успяха да изтръгнат оръжията на няколко мъже и жени и бързо ги убиха.

— Напред! — изръмжа сержант Пакстън. — Почти стигнахме.

Все повече барети загиваха, но групата все пак си пробиваше път през морето от компита. Когато се добраха до контролния център, Свендсен с изумление установи, че освен него и Ямейн са оцелели само Пакстън и още трима командоси. Повече от петдесет войници се бяха жертвали, за да могат двамата специалисти да заредят вируса.

Въпреки неспирните атаки на компитата баретите успяха да се барикадират в залата.

— За колко време ще успеете да заредите вируса? — попита Пакстън.

— Никой друг не би могъл да го направи по-бързо — каза Свендсен и потръпна от стрелбата отвън.

— Две минути — отвърна Ямейн. Искаше да добави нещо, но една експлозия го сепна. — Две минути.

— Добре, имате две минути. — Командосите наблюдаваха барикадирания вход. — Само не се мотайте.

Компитата използваха плячкосано оръжие, за да стрелят по вратата. Множество куршуми успяха да преминат и оставиха дупки в отсрещната стена.

Свендсен се бе навел над контролния пулт. Внезапно цялото помещение се разлюля от силна експлозия навън.

— Това е деликатна работа! Не мога да се съсредоточа.

— Ако искаш, ще изляза навън и ще кажа на тенекиите да не вдигат шум — изсумтя Пакстън.

Ямейн изрази други опасения.

— Ако някой рикошет разруши апаратурата, няма да направим нищо.

— Значи работете по-бързо от свръхзвуковите куршуми.

Двамата учени успяха да копират вируса и го заредиха в излъчващото устройство. Според идеята всяко компи, което получеше вируса, щеше да го копира и да го изпрати на другите, и така до безкрайност. Щом това започнеше, всички побеснели компита щяха да се изключат.

Или поне така се надяваше Свендсен.

Компитата пробиха импровизираната барикада и Пакстън и другарите му откриха огън.

— Времето ни изтича, господа!

— Край — каза Ямейн. — Готови сме.

Свендсен натисна копчето за излъчване. Малкият, но опасен вирус плъзна из фабриката.

Щом получиха сигнала, който изменяше програмите им, предните редици спряха. Вирусът се предаваше автоматично от една машина на друга. Компитата замръзнаха и започнаха да се изключват на вълни. След секунди цялата фабрика бе обездвижена.

Свендсен и Ямейн изчакваха, страхуваха се да проговорят. Оцелелите сребърни барети се спогледаха и отново насочиха вниманието си към вкаменените бойни компита. Механичните ръце бяха протегнати напред, готови да разкъсват. Роботите приличаха на авангардни статуи в градина.

Един от командосите са засили и събори с рамо едно компи на пода. След това изръмжа и изрита друго. Сержант Пакстън и останалите също се включиха и почнаха да разчистват път от порутената контролна зала.

Свендсен и Ямейн се поздравиха с ръкостискане.

— Никога няма да се измъкнат от тази примка.

— Но все още ни чака доста работа — каза Ямейн.

— Може да ни трябват месеци, за да разберем какво точно се случи.

— Ще мислим за това, когато всичко приключи — обади се Пакстън. — Трябва да уведомим ЗВС, че вирусът ви е проработил. Ако го разпространят бързо, може да успеят да спасят някои от бойните групи. — Той включи микрофона си и изпрати доклад.

— Ще съм по-спокоен, ако се махнем оттук. — Свендсен обърса с ръка потта от челото си.

— Съгласен.

Тръгнаха през фабриката, смаяни от огромния брой неподвижни роботи. Бойните компита бяха преработили поточните линии и бяха увеличили броя си десетократно.

— Най-близкият изход е насам — каза Пакстън и поведе. Отпред се виждаха вратите на хангара.

— Все едно се разхождаме нощем из гробища, — обади се един от командосите.

— Вече няма от какво да се боим — отговори Свендсен. — Всичко сработи, както трябва.

Сержант Пакстън отново включи предавателя си.

— Излизаме през врата 1701/7. Посрещнете ни.

— Разбрано, сержант.

Едно от бойните компита помръдна.

— Видяхте ли? — извика Свендсен.

Ямейн се намръщи, сякаш се сблъскваше с неочакван технически проблем.

— Не би трябвало да се оправят толкова бързо. Хм, дали пък не са си инсталирали адаптивна антивирусна система?

Оптичните сензори почнаха да примигват. Две механични ръце се вдигнаха. Все повече глави започнаха да мърдат.

— Мамка му! — изкрещя Пакстън. — Бягайте!

Свендсен и Ямейн затичаха към вратата, но компитата се съживяваха твърде бързо. Инженерният специалист се спъна в един робот, който тъкмо се задвижваше. Наложи му се да се подпре на друга машина, която го сграбчи за ръката. Ужасеният Свендсен се изтръгна рязко.

Сребърните барети крещяха и стреляха бясно. Стотици компита блокираха пътя към изхода. Скоро ги заобиколиха от всички страни.

Свендсен виждаше вратите, но те бяха далече, твърде далече…