Кевин Андерсън
Време на огън и мрак (14)

12.
Адмирал Лев Стромо

Вече втори ден мантата продължаваше да търси флотилията разбивачи, следи от спасителните капсули или поне някакви останки. Екипажът очакваше Стромо да знае какво да прави, но той не беше получавал инструкции за подобна ситуация. Заповедите, които беше получил, бяха съвсем прости. „Приберете оцелелите спасителни капсули и се върнете. Докладвайте колко щети са нанесли разбивачите“. Нещата не трябваше да са толкова сложни.

Клидия изпрати съобщения до Двореца на шепота и Натон го предаде по съответния ред. Председателят Венцеслас беше зает с посрещането на оцелелите от Оскивъл и намерения хидрогски кораб и отговори съвсем кратко: „Продължавайте търсенето. Очаквайте нови инструкции“.

Стромо се притесняваше да обикаля газовия гигант, където съвсем наскоро хидрогите бяха унищожили облачния комбайн на Ханзата и може би всичките шестдесет разбивача. Мантата нямаше никакъв шанс срещу бойните кълба.

Той завъртя командния стол към зелената жрица.

— Някакви новини от председателя? Още колко ще трябва да стоим тук?

Зелената жрица погледна крехката фиданка и я погали, сякаш беше домашен любимец. След като прекъсна телевръзката, направи пауза от няколко секунди, за да се осъзнае.

— Председателят предлага да настроим един приемник на съответните честоти и да увеличим обхвата. — Тя издиктува цифрите. Въпреки че стоеше на комуникационна станция, не можеше да работи с толкова сложна апаратура.

— С каква цел? — попита Стромо.

Ели Рамирес се зае с настройките, без да му отговаря. Клидия продължаваше с инструкциите.

— Ако уловим сигнал, трябва да го пуснем през декодиращо устройство. Председателят смята, че ще получим съобщение.

Стромо беше още по-объркан.

— Наблизо няма обитаеми светове, а не открихме никакви кораби. Откъде ще уловим сигнал?

— Явно на разбивачите е имало слушателско компи, чиято цел е била да наблюдава командир Тамблин и да събира данни за скитниците. — При думите на зелената жрица Рамирес се опули. — Можем да се свържем към разузнавателния софтуер. Ако компито е в обхват, ще успеем да проследим къде са отишли разбивачите.

Адмиралът се огледа нервно.

— Някакви следи от хидрогите? Ами ако усетят, че подслушваме?

— Сър, това е нискочестотно излъчване за шпионски цели. Слива се със статичния шум и може да бъде извлечено само със специална апаратура. Разработено е, с цел да е неоткриваемо.

— Разработено е, за да не могат да го засичат скитниците. Кой знае с каква техника разполагат дрогите? Стойте нащрек. Бъдете готови за изтегляне при най-малката опасност.

Рамирес привърши с настройките и екранът на мостика се изпълни със статично напрежение, сякаш навън имаше електронна буря. Постепенно сигналът се усили и започна да се разкодира. Картината се проясни.

Стромо се сепна, сякаш някой го беше фраснал по главата. Силно.

На екрана се виждаха хора, натикани в нещо като клетка от желатин. Най-близо до камерата бе насинената разрошена Тамблин. До нея стоеше млад тъмнокож мъж, изглеждаше му странно познат. „Бриндъл“. Да, това беше името му — доброволецът, който се беше опитал да установи контакт с хидрогите преди битката при Оскивъл. Роб Бриндъл! Как, по дяволите, човек, който бе изчезнал в другия край на Спиралния ръкав, се бе озовал тук, на границите на Илдирийската империя?

На заден план се виждаше малка група заслабнали измъчени хора. Дали се намираха на някой разбивач? Приличаха на пленници, но кой ги държеше? Всичко беше наистина много объркващо.

— Откъде идва този сигнал, по дяволите? Намерете ми разбивачите!

— Адмирале, изглежда, че сигналът идва от газовия гигант. От вътрешността.

— Невъзможно! Никой не би оцелял там долу.

Двамата оператори на мостика също провериха системите си.

— Потвърждавам, адмирале. Те са в Кронха 3.

На екрана се появи кликиски робот и заплашително размаха острите си крайници. Пленниците отстъпиха.

Стромо отдавна хранеше подозрения към черните роботи. Дори се бяха засилили след онова, което бе видял на разрушената колония на Корибус, и разказа на оцелялото момиче Орли Ковиц.

— Какво прави тази машина?

Двете бойни компита, които се намираха на мостика, внезапно замръзнаха, сякаш получаваха сигнал. Стромо ги погледна с отвращение.

— На тези пък какво им стана?

— Лейтенант Мае, проверете им системите — нареди Рамирес.

Мае остави навигационната конзола и пусна бърза диагностика на по-близкото компи.

— Няма нищо…

Двата робота се задвижиха с впечатляваща скорост. Единият завъртя гъвкавото си тяло и сграбчи Мае за врата с металната си ръка. Другата ръка хвана главата й и завъртя, сякаш отваряше бутилка. Вратът на Мае се прекърши като съчка.

Другото компи се втурна към втория оператор (Стромо така и не бе успял да запомни името му). Бойният робот нанесе мощен удар в гръдния кош на човека и пръсна сърцето му. Мъжът падна на палубата, от смазаните му гърди потече кръв.

Бяха изминали около две секунди. Адмиралът не можеше да повярва на очите си. Екипажът на мостика изпадна в паника. Зелената жрица насмалко да събори фиданката си.

Двете компита оставиха жертвите си и се обърнаха към Стромо и Рамирес, сякаш искаха да нападат според ранга. Рамирес изблъска адмирала и се спусна към страничното отделение на командния стол.

Първото компи се понесе като астероид, готов за сблъсък. Сержант Зизу се хвърли към второто. Въпреки че роботът беше по-тежък, ударът го извади от равновесие.

Рамирес успя да се справи с ключалката, която се задействаше от отпечатъци, и измъкна зашеметител, малко оръжие, което изстрелваше парализиращ импулс. Нагласи го на пълна мощност и стреля в лицето на първото компи. Импулсът не беше предназначен за електроника, но все пак обърка машината.

През това време падналото компи успя да се изправи, събори сержант Зизу с един удар и се обърна към адмирала. Стромо заотстъпва панически.

Рамирес не се поколеба и започна да стреля във второто компи. Продължи да изпраща импулс след импулс, докато не стопи вградените му схеми. Машината спря на метър от тях и се срина в купчина неподвижна стомана и полимер.

Междувременно системите на първото компи се бяха рестартирали. То се огледа за жертвите си и тръгна напред. Сержант Зизу грабна един метален стол и с яростен вик го стовари с всичка сила във врата на компито. Роботът се приведе, някои от кабелите на врата му се откъснаха. Зизу продължи да го налага, докато компито не рухна неподвижно на палубата.

Стромо продължаваше да отстъпва. Блъсна се в една от станциите и поклати смаяно глава.

— Това е невъзможно! Невъзможно!

Всички гледаха двамата си мъртви другари. Рамирес се осъзна първа и провери второто компи, за да се увери, че е обезвредено. Лицето й беше зачервено и намръщено.

— Адмирале, помните ли как крал Питър ни предупреждаваше за бойните компита и кликиските програми? Дори се опита да затвори фабриката.

Стромо потърка челото си.

— Но тогава всичко работеше чудесно. Нямаше никакви проблеми.

— Адмирале, сега определено имаме „проблем“.

— Може би тези двете са били дефектни — каза тихо Стромо. Сам не си вярваше. Рамирес го изгледа ядосано, на ръба на неподчинението.

— Току-що видяхме на екрана кликиски робот. Може той да е изпратил някакъв сигнал? — предположи Зизу.

Стромо се опита да говори твърдо и уверено. Знаеше, че Рамирес сама ще направи предложение, и реши да я изпревари.

— Командире, искам извънредни мерки. Да се изключат всички бойни компита, докато не открием какъв е проблемът. Няма смисъл да рискуваме.

— Слушам, адмирале.

Стромо посегна да активира интеркома, но Рамирес го спря.

— Наистина ли искате компитата да разберат какво правим? Може да превключат на защитен режим. По-добре да изпратим специални екипи, които да ги изолират и изключат.

Стромо — би трябвало сам да се сети за това — кимна.

— Надявам се, че ще имаме достатъчно време.